Определение № 3506 от 27.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 738/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. С. Венерова П. чрез адв. Ч. обжалва решение № 178 от 14.12.2022 г. по в.т.д. № 232/2022 г. на Апелативен съд – Велико Търново, Трети граждански и търговски състав, решението, с което е потвърдено решение № 10 от 14.02.2022 г. по т.д. № 112/2020 г. на Окръжен съд – Плевен, ТО, допълнено с решение № 63 от 06.07.2022 г. по същото дело на Окръжен съд – Плевен, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от настоящия жалбоподател против Застрахователна компания „Хук24“ АГ /HUK24 AG/, обективно съединени осъдителни искове с правно основание параграф 115, ал. 1, т. 1 от Закона за застрахователния договор, вр. с параграф 253, ал. 2 и параграф 823, ал. 1 от Германския граждански законник, и по параграф 286, ал. 1 от Германския граждански законник в обжалваната част до размер от 50 000 лв, от общо отхвърления иск за заплащане на сумата общо 120 000 лв. – частичен иск от обща претенция за 200 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие смъртта на П. Р. Н., настъпила в резултат на ПТП от 20.03.2016 г. в [населено място], Федерална Република България, причинено виновно от водача на лек автомобил „БМВ“ с рег. № LER – MR 444, чиято отговорност е била застрахована по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното дружество, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.06.2018 г. до окончателното изплащане на обезщетението. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Следва ли съдът да приложи правилото на параграф 16 от Регламент Рим II и да приеме за приложимо българското право по чл. 52 от ЗЗД, като императивна правна норма? – противоречие с решение № 266 от 30.01.2018 г. по в.гр.д. № 317/2016 г. на Софийски апелативен съд, IV състав 2.Задължението за покриване от застраховка „Гражданска отговорност“ на вредите, причинени на трети лица от МПС, уредено и гарантирано от правото на общността, различава ли се от обхвата на обезщетяването на тези вреди на основание гражданската отговорност на застрахованото лице, уредено от националното право? 3.Императивна или диспозитивна е нормата на чл. 52 ЗЗД и следва ли тя, съгласно чл. 16 от Регламент Рим II да се приложи вместо параграф 253, ал. 2 от Германския граждански законник, доколкото последиците от приложението на последната е явно несъвместимо с обществения ред в Република България? Посочил е и основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1,2 и 3 от ГПК. Застрахователна компания „ Хук24“ АГ Германия чрез адв. Л. Т. е подал отговор в срока, предвиден в чл. 287 от ГПК, в който оспорва касационната жалба. Излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице. За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, с което исковете на С. Венерова П., с правно основание пар. 115, ал. 1, т. 1 от ЗГД, вр. пар. 253, ал. 2 и пар. 823, ал.1 от ГГЗ и пар. 286, ал. 1 от ГГЗ за заплащане на обезщетение до обжалвания размер от 50 000 лв за причинените й неимуществени вреди от смъртта на П. Н., причинена в ПТП на 20.03.2016 г. в [населено място], ФРГ, ведно със законната лихва от 20.06.2018 г., до окончателното изплащане на задължението, въззивният съд е приел, че е предявен пряк иск на пострадало лице пред застрахователя за неимуществени вреди, за които застрахованият дължи обезщетение по силата на гражданската отговорност, съгласно приложимото към спора национално право. В процесния случай пътно-транспортното произшествие е настъпило на територията на Германия, вредоносният резултат - смъртта на П. Н., също е настъпил там. Това е обусловило извод, че приложимото право се определя съгласно чл. 4 от Регламента Рим II. Определено е, че това е мястото където е настъпила вредата, независимо къде биха могли да настъпят непреките последици. Доводът, че ищцата търпи болки и страдания вследствие смъртта на П. Н. на територията на Р България, където е нейното постоянно местожителство, не е споделен. Съдът се е позовал на решение на СЕС по дело СІ350/14 г. Отхвърлено е становището, че и лицето, чиято отговорност се търси и увреденото лице имат обичайно местопребиваване в една и съща държава, като е прието, че в случая с оглед фактическите обстоятелства деликвента П. Н. е установено, че фактически се е установил в Германия. Подчертано е, че не адресната регистрация е от значение, а всички обстоятелства, определящи местопребиваването на лицето. Предвид установените отношения по полагане на труд и живеене със семейството в Германия е направено заключение, че деликвента е живеел в Германия към уреждането. Също така пострадалото лице е живеело в Германия., където е работел. Прието е, че ищцата се е установила и живее във Франция. Въззивният съд в мотивите си, е определил, че приложимото право при наличието на международен елемент, както е в процесния случай, се определя по правилата на Регламент № 864/2007 г. на Европейския парламент и на Съвета от 11.07.2007 г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения /Рим II/. При приложение на чл. 4, параграф 1 от Регламента, е направен извод, че в конкретния случай, към правоотношението, предмет на спора между страните по настоящето дело, е приложимо правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт. Въззивният съд не е споделил довода, че ищцата търпи болки и страдания вследствие смъртта на починалия П. Н. на територията на Република България, където е нейното постоянно местожителство, поради което вредите следва да се считат настъпили в Република България. Този извод е направен съобразно тълкуването на чл. 4, пар. 1 от Регламент 864/2007 г., с решение на СЕС по дело № С-350/14 г., съгласно което вреди, които са свързани със смърт на лице при ПТП, настъпило в държавата членка на сезирания съд и които са претърпени от негови близки роднини с местопребиваване в друга държава членка, трябва да се квалифицират като непреки последици от това произшествие по смисъла на посочената разпоредба. С оглед това тълкуване, в разглеждания спор въззивният съд е приел, че претърпените от ищцата негативни субективни изживявания от смъртта на загиналия ѝ близък, са непреки последици от произшествието, които са без значение за определяне на приложимото право. Въззивният съд е посочил, че за определяне на приложимото право не може да бъде съобразено и изключението на чл. 4, параграф 2 от Регламент № 864/2007 г., тъй като същото изисква кумулативно и лицето, чиято отговорност се търси, и увреденото лице да имат обичайно местопребиваване в една и съща държава към момента на настъпване на вредата, като в случая се твърди, че това обичайно местопребиваване и на двамата е в България. Посочено е, че дефиницията на обичайно местопребиваване на физическо лице е дадена в чл. 48, ал. 7 от КМЧП - това е мястото, в което лицето се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки. Въззивният съд е приел, че от обстоятелствата по делото не може да се мотивира изводът, че делинквентът има обичайно местопребиваване в България. От присъдата на Районен съд Олденбург е установено, че наказателният съд е констатирал, че обвиняемият П. Н. е живял в Германия от 2014 г., заедно с партньорката си, като има три деца. До ареста си на 21.03.2016 г. е работил като хамалин, работел е и е създал семейство. Прието е, че обстоятелството, че същият има регистриран постоянен и настоящ адрес в България не променя извода, че той има обичайно местопребиваване в Германия, тъй като заявяването на постоянен и настоящ адрес на лицата е административно задължение по смисъла на чл. 90, ал. 1 от ЗГР, без това да има отношение към фактическото установяване и създаване на трайна връзка с друга държава. От показанията на разпитания свидетел е установено и обстоятелството, че загиналият е работел в Германия, поради което е прието, че специалната връзка, налагаща изключение от общия принцип за приложимото право по мястото на настъпване на пряката вреда, не е установена по делото. Прието е, че не са налице и предпоставките на чл. 4, параграф 3 от Регламент № 864/2007 г. - няма данни, които да сочат, че непозволеното увреждане е по-тясно свързано с друга държава, различна от мястото на произшествието, като в тази връзка, въззивният съд е посочил, че следва да се има предвид, че произшествието е настъпило в Германия, с автомобил с немска регистрация, застрахован в немско застрахователно дружество, а елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане са установени с присъда на немския съд. По тези съображения, въззивният съд е счел, че приложимо към решаване на спора е немското право. Апелативният състав е посочил още, че съгласно параграф 7, ал. 1 от немския Закон за движение по пътищата, ако при управлението на МПС бъде причинена смърт, увреждане на тялото или на здравето на човек, то собственикът е задължен да възстанови възникналите от това вреди. Съгласно параграф 18, ал. 1, изр. 1 от ЗДвП, заедно с ползвателя на автомобила, отговорност носи и неговият водач, при наличие на предпоставките на параграф 7, ал. 1 от ЗДвП. Съгласно параграф 823, ал. 1 от Германския граждански законник всеки, който с умисъл или поради небрежност противоправно е увредил живота, здравето, свободата, собствеността или друго право на друго лице, носи отговорност за това. Установено е, че претенциите в германското законодателство съществуват паралелно, като за разлика от параграф 18, ал. 1 от ЗДвП, в хипотезата на параграф 823, ал. 1 от ГГЗ, претендиращото лице трябва наред с предпоставките, които обосновават наличие на отговорност, да изложи и докаже вина на увреждащото лице. Въззивният съд е приел, че безспорно по делото е установено наличието на противоправно поведение на водача на лекия автомобил, в резултат на което по непредпазливост е причинена смъртта на П. Н.. Прието е, че между противоправното и виновно поведение, изразяващо се в нарушаване правилата за движение по пътищата и настъпилата вреда, е налице пряка и непосредствена причинна връзка. Тези факти са установени от въззивния съд с влязлата в сила присъда на наказателния съд по воденото наказателно производство, имаща задължителен характер за гражданския съд - чл. 300 от ГПК. С оглед на това е прието, че са налице предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност по чл. 823, ал. 1 от ГГЗ. Установено е, че П. Н. е управлявал автомобил, застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното дружество. С оглед на това е прието, че третото увредено лице може да предяви претенцията си за обезщетение и срещу застрахователя по правилото на параграф 115, ал. 1 от Закона за застрахователния договор. Прието е, че за обхвата на отговорността приложение намират параграф 249 и сл. от ГГЗ. Посочено е, че съгласно параграф 253, ал. 1 от ГГЗ, в редакцията на нормата към момента на пътно-транспортното произшествие, в случай на вреда, която не е имуществена, може да бъде претендирано парично обезщетение само в предвидените в закона случаи. Съгласно чл. 253, ал. 2 от ГГЗ, ако се претендира обезщетение за увреждане на тялото, здравето, свободата или сексуалното самоопределяне, може да бъде претендирано справедливо парично обезщетение за вреди, които не са имуществени. Съгласно константната съдебна практика /Федерален съд, Нов юридически седмичник 1989, 2317, 2318/ преживелите починалия лица имат право на обезщетение за болки и страдания само, когато преживяното душевно страдание е патологично осезаемо и когато надвишават обичайните негативни последици по отношение на здравословното събитие от един трагичен случай /т.е. трябва да е налице увреждане на здравето поради шок, вследствие на смъртта на близък, така наречените вреди, причинени от шок/. Доказателствената тежест за наличието на вреди от преживян шок е прието, че е в тежест на преживелите лица. В процесния случай е посочено, че спорът се изразява в това дали ищцата има право на обезщетение за вреди от смъртта на починалия при ПТП, като е прието, че от основно значение, дори и да се приеме, че е отглеждана като родна дъщеря от загиналия П. Н., то не се установява тя да е изживяла изключително засягане на неимуществената сфера, душевното страдание да надвишава по негативни последици и да е увреждащо здравето. С оглед свидетелските показания е прието, че на ищцата ѝ е много тежко от загубата на баща ѝ. Въззивният съд е намерил показанията на този свидетел за неясни, неконкретни и е приел, че същите не могат да бъдат ползвани като достоверен източник относно създадена трайна и дълбока емоционална връзка между ищцата и П. Н., последица от която е настъпването на сериозни болки и страдания по интензитет и продължителност за П. от неговата загуба. Посочено е, че изготвената съдебно-психиатрична експертиза във въззивното производство констатира, че П. е преминала през различните етапи на тъгуване след загуба на близък, но е преработила чувствата си и се е преориентирала от травмата. Прието е от нейните данни, че тя се е устроила във Франция, където е създала семейство, има две деца, за които се грижи, като при преодоляване на загубата е срещнала подкрепата на майка си. Посочено е, че при отговор на загубата на значим близък като преходно психично разстройство може да се разглежда острата стресова реакция, която не представлява заболяване и е с продължителност по-малка от един месец. При отсъствие на дълбочина на чувствата, според вещото лице, в клиничен аспект не възниква съмнение за свързано със стрес психично разстройство. С оглед заключението на вещото лице, че липсват симптоми за посттравматично стресово разстройство, съдът е направил извод, че не са налице извънредни обстоятелства и увреждане на здравето на ищцата, които да дават основание да ѝ бъде признато право на обезщетение за нематериални вреди. Прието е, че преживяното от нея душевно страдание от загубата не надвишава обичайните стрес и тъгуване, то е преодоляно. Изложени са мотиви, че ищцата не е установила, съобразно правилата на доказателствената тежест, при условията на пълно и главно доказване, наличието на вреди, които да са патологично, осезаемо душевно страдание, над обичайните негативни последици и това да се е отразило върху ежедневието на претендиращата. Така е обобщен извод, че съобразно приложените норми, няма право на обезщетение поради липса на доказателства за изключителни, сериозни по интезитет и продължителност патологични вреди. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установява наличие на основание за допускане на касационно обжалване съгласно предпоставките, предвидени в чл. 280, ал.2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. Извън посочените основания касаторът следва да обоснове правен въпрос, включен в предмета на спора и разрешен от въззивния съд. По поставените първи и трети правни въпроси, следва да се приеме, че въпросите относно приложимото материално право към спорното правоотношение са обуславящи изхода на спора и са разрешени от въззивния съд. Въззивният съд е приел, че с оглед чл. 4 от Регламент 864/07 г., така както е тълкуван от СЕС в решение по дело С-350/14 г., към спорното правоотношение и материалноправната легитимация на ищеца, е приложим законът по местонастъпване на вредите, причинени в ПТП, германския закон, както е индивидуализиран в мотивите на решението на въззивния съд. С посочените мотиви въззвният съд е изключил довода на въззивния жалбоподател относно приложимия български закон. В този смисъл дали е приложим към спорното правоотношение българския закон и конкретно нормата на чл. 52 от ЗЗД е разрешен правен въпрос. Следва да се посочи, че по отношение на посоченото допълнително основание съгласно т. 1, чл. 280, ал. 1 от ГПК, не може да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване. Соченото решение на Софийски апелативен съд не се включва в хипотезата на посочената норма. По отношение на формулираното допълнително основание съгласно т. 2, пр. 2, чл. 280, ал. 1 от ГПК, следва да се посочи, че разрешеният с решение по дело С-86/23 на СЕС правен въпрос: дали при наличие на предявена претенция пред българския съд за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от непозволено увреждане – смърт на близък, в резултат на пътно-транспортно произшествие, настъпило на територията на друга държава членка, сезираният съд на държава членка, на основание § 16 от Регламент 846/07 г. на ЕП и на Съвета относно приложимото право към извъндоговорни задължения, следва да се тълкува в смисъл, че разпоредбата от националното право като разглежданата в главното производство (чл. 52 от ЗЗД), която предвижда прилагане на основен принцип на правото на държавата членка на сезирания съд, какъвто е принципът на справедливост, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в случаите на смърт на близки лица, настъпила при деликт, може да се разглежда като особена повелителна норма, е релевантен. След спиране на производството по настоящето дело, на основание чл. 631 от ГПК и чл. 267 от ДФЕС, е постановено решение на СЕС по посоченото дело. На първо място, с оглед приетото разрешение от въззивния съд относно приложение на чл. 4 от Регламент Рим II към спорното правоотношение е приложимо германското право, като lex causae, приложимото право където са настъпили вредите. В случая въпросът е дали следва, на основание чл. 16 от регламента Рим II, който изключва приложението на чл. 4, определящо закона по настъпване на вредите, за да се приложи повелителна норма на държавата на съда, българския закон. С оглед даденото разрешение в решение по дело С-86/23 г., СЕС е определил, че за да се приложи българския закон, съдът следва да тълкува нормата на чл. 16 от Регламент Рим II, стриктно, тъй като тя урежда изключение, предвиждайки дерогация от приложимото към извъндоговорното задължение право. На второ място съдът следва да прецени дали прилагайки своя закон има основание за това. Трябва да има достатъчно тясна връзка на спорното правоотношение с държавата на сезирания съд. Това се установява чрез обективни признаци. На трето място съдът следва да прецени дали нормата, която може да приложи поради наличие на тясна връзка с държавата на сезирания съда, е особено повелителна норма. Разясненията на Съда в т. 37, 38, 44 и 46 относно са, че понятието особено повелителна норма има същото съдържание, така както е регламентирано в чл. 9 от Регламент Рим I. Последната норма регламентира такива норми, като норми, чието зачитане държавата смята, че е от решаващо значение за гарантиране на нейните обществени интереси като политическа, социална или икономическа организация до такава степен, че са приложими към всяка ситуация, попадаща в обхвата им, независимо от приложимото право, определено от регламента. За да определи една норма като особено повелителна сезираният съд следва да извърши анализ на общата структура и всички обстоятелства, при които правната норма е била приета, както и да определи, че нормата има такова значение в националния правен ред, че обосновава приложение на различно право от това, което обосновава чл. 4 от Регламент Рим II. Необходимо е съдът да установи особено важни причини за това. Съдът следва да установи, че прилагането на същата норма е абсолютно необходимо. СЕС подчертава, че от особена важност е съдът да прецени целите, предвидени в закона на съда, могат да се постигнат и чрез прилагане на закона по местоизвършване на деянието, определен съгласно чл. 4 от Регламент Рим II. Приложението на норма от закона на съда, е само при изключителни обстоятелства, при съображения от обществен интерес. Изрично е предвидено, че защитата на индивидуалните интереси на категория лица, към която са насочени тези разпоредби съответства на съществен обществен интерес, който тези разпоредби гарантират. Трябва да има достатъчна връзка между индивидуалните интереси и съществения обществен интерес. Изрично в т. 47 е посочено, че чл. 52 от ЗЗД би могъл да се приложи вместо германското право, само, ако прилагането му обосновано от особено важни причини, които отразяват обществени интереси, считани за съществени в българския правен ред. СЕС в т. 49 е посочил, че и българския, и германския правен ред се основават на принципа на справедливост. Подчертана е разликата между хипотезите на чл. 52 от ЗЗД и посочените и от въззивния съд правни норми, уреждащи обезщетението за неимуществени вреди според германското право. Освен това като предпоставка за прилагане на чл. 16 от регламент Рим II е посочено, че съгласно практиката на СЕС правото на държавата членка, което отговаря на минималните изисквания на директивата на Съюза, може да не бъде приложено, като вместо него се приложи правото на сезирания съд, само когато последният установи, че законодателят, транспонирайки посочената директива, е преценил, че от решаващо значение е да предостави на съответното лице закрила, която надхвърля предвидената в посочената директива, като в това отношение вземе предвид естеството и целта на тези императивни разпоредби. При направения анализ изрично е прието, че директива 2009/103 не цели хармонизиране на обхвата на обезщетението за вреди на косвено пострадало от ПТП лице, като изрично е подчертано, че чл. 52 от ЗЗД не е норма, която е приета в рамките на транспонирането на директивата в хипотеза на предоставяне на по-голяма закрила от предвидената в директивата. Всички тези предпоставки, посочени в решението на СЕС по дело С-86/23, следва да се установят от решаващия съд. В настоящия случай, съдът не се е отклонил от разрешението, доколкото на първо място е установил, че липсват достатъчно основания, които могат да се свържат с по-тясна връзка с българската държава. Изрично следва да се подчертае, че общото предходно местожителство на пострадалия и претендиращата обезщетение са преценени като да не създават достатъчно основание за приложение на българското право. Изводът е направен конкретно с оглед установените доказателства по делото. Освен това въззивният съд е изходил от разрешението в решение по дело С – 350/14 г. на СЕС, определящо приложимия закон при косвени вреди, каквито са претендираните. С оглед даденото разрешение в настоящия случай настоящият съдебен състав намира, че при отсъствие на една от посочените предпоставки в анализа на СЕС в решение по дело С-86/23 г., изключва наличието на противоречие на разрешените от въззивния съд по формулираните първи и трети правни въпроси, с практиката на СЕС. По отношение на формулирания втори правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че е включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, с което касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Изрично следва да се посочи, че макар и касаторът да се позовава формално на основанието съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, следва да се поясни, че с решение по дело С-577/21 г. на СЕС е прието, че с директива 2009/103 държавите членки следва да гарантират, че гражданската отговорност при използването на моторни превозни средства, които обичайно се намират на тяхна територия, е застрахована, като с директивата са уточнени лицата и видовете вреди, чието обезщетяване следва да се покрие на територията на всяка държавна членка. Едновременно с това липсва хармонизация във всички държави членки на режима на гражданската отговорност на автомобилистите. Така държавите членки остават свободни да определят режима на обезщетяване на вредите. С оглед постигане целите на директивата и с цел да не бъде отслабено нейното действие с решения по дела С-371/12 г, С-277/12 е прието, че следва да се предвиди обезщетяване относно всички „телесни увреждания“, което според тълкуването на съда включва всички неприкосновения на телесната цялост, физически и душевни страдания. Това означава, че на обезщетяване подлежат и неимуществените вреди. Също така, с оглед посочените цели, предвидени в посочената директива, следва да се приеме, че същата предвижда и закрилата обхваща, всички лица, които според националната правна уредба на гражданската отговорност имат право на обезщетение за вредите, причинени на МПС, като следва да се гарантира, че обезщетението обхваща и неимуществени вреди, претърпени от близките членове на семейството на пострадалите от ПТП до минималните размери, предвидени в директивата. Директивата не задължава държавите членки да изберат конкретен режим на гражданска отговорност, за да определят обхвата на правото на пострадалото лице на обезщетение на основание гражданската отговорност на застрахования, така че допуска национална правна уредба, която установява задължителни критерии за определяне на неимуществените вреди, които подлежат на обезщетение. Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, съгласно която обезщетяването от застрахователя на основание застраховка „Гражданска отговорност“ при използване на МПС на неимуществени вреди, претърпени от близките роднини на пострадали при ПТП зависи от условието, тези вреди да са довели до патологично увреждане на претендиращите. В този смисъл, даденото разрешение от въззивния съд относно тесния обхват на обезщетение за неимуществени вреди от претърпяно пътно-транспортно произшествие на територията на Р Германия, е в съответствие с посочената практика на СЕС и по отношение на посочения въпрос не може да се приеме да е осъществено допълнително основание съгласно т. 2, чл. 280, ал. 1 от ГПК. Наличието на разрешение на поставения правен въпрос по задължителен начин от СЕС, на основание чл. 267 ДФЕС, както и липсата на изрично обосноваване на приложение на т. 3, чл. 280, ал. 1 от ГПК от касатора, изключва изследване на така посоченото допълнително основание за допускане на касационно обжалване. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 2 от ГПК, на ответника следва да се възмездят направените разноски, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение. Доказано е извършването на разноски от страната от представения договор за правна защита и съдействие, фактура и извлечение от банкова сметка за банков превод на сумата в размер на 3 520,49 лв. Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България