Определение № 592 от 18.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 555/2012 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на Н. Д. Р., действащ като [фирма], [населено място], приподписана от адвокат Д.Р., против определение № 1020/16.01.2012 г., постановено по ч.гр.д. № 15152/2011 г. на Софийски градски съд, ІV-Б състав, с което е оставена без уважение частната му жалба против определението от 30.08.2011 г. по гр.д. № 4349/2011 г. на Софийски районен съд, 50-ти състав за прекратяване производството по делото и изпращането му по подсъдност на Софийски градски съд. За да постанови атакуваното определение, Софийски градски съд е констатирал, че е предявен негаторен иск /чл.109 във вр.чл.111 ЗС/, приел е, че същият е оценяем съгласно чл.69, ал.1, т.2 ГПК, като в случая меродавна за определяне на цената на иска е данъчната оценка на вещното право на строеж, предмет на защита, която е в размер на 100923.90 лв., поради което искът е родово подсъден на окръжен съд като първа инстанция съгласно чл.104, т.3 ГПК. Жалбоподателят се позовава на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като е налице противоречива съдебна практика по въпросите: 1. оценяем ли е искът по чл.109 ЗС и 2.цената на иска по чл.109 ЗС се определя от данъчната оценка на правото на ищеца или от данъчната оценка на спорното право, като е посочил съдебна практика, включително определение на ВКС, постановено по реда на чл.274, ал.2 ГПК /което не е сред задължителната практика на ВКС/, даваща разрешение в обратен смисъл на възприетия в атакуваното определение. По поставените въпроси е постановена задължителна практика на ВКС по реда на чл.274, ал.3 ГПК – определение № 295/24.06.2011 г. по ч.гр.д. № 245/2011 г., ВКС, І г.о. – според която и скът с правно основание чл.109 от ЗС е иск за защита на правото на собственост на ищеца в случаите, когато ответникът извършва действия, с които нарушава или създава опасност за спокойното упражняване на правото на собственост на ищеца върху вещта му; предмет на този иск е именно защитата на правото на собственост на ищеца, поради това и съгласно чл.69, ал.1,т.2 от ГПК цената на този иск се определя от данъчната оценка на вещното право, което се защитава с предявяване на този иск. Изводите на въззивният съд относно оценяемостта и начина на определяне цената на иска по чл.109 ЗС съответстват на тълкуването в задължителната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение