Определение № 202 от 11.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 93/2019 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Е. К. срещу решение № 376/17.10.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 217/2018 г. на Смолянския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 187/10.05.2018 г. по гр. дело № 805/2017 г. на Смолянския районен съд (СмРС), е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу М. З. Д., иск с правно основание чл. 59, ал. 9, във вр. с чл. 127, ал. 2 от СК – за изменение режима на упражняването на родителските права по отношение малолетното дете на страните Д. П. К., определен с решение № 605/12.12.2014 г. по гр. дело № 770/2014 г. на СмРС и решение № 131/14.06.2016 г. по гр. дело № 4490/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; в тежест на касатора са възложени разноски по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се сочи, че обжалваното въззивно решение било в противоречие с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която, в производствата за определяне на мерките относно упражняването на родителските права водещ е интересът на детето. В тази връзка, обаче от страна на касатора не е формулиран правен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК, по който да е налице твърдяното противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Вместо това се излагат доводи, че детето би се развивало по-добре ако е при бащата (касатора), а не при майката (ответницата), и се преповтарят част от оплакванията от касационната жалба за неправилност на обжалваното решение – че въззивният съд не взел предвид обстоятелството, че в настоящото производство е констатирано изоставане в интелектуалното развитие на детето, докато такова не е констатирано в предходното съдебно производство между страните; че съдът не обсъдил задълбочено възможностите на бащата и майката за ежедневна работа с детето заедно с разширените им семейства; че не отчел евентуалните неблагоприятни последици за детето при непроменяне на сегашното му отглеждане и възпитание; както и че обжалваното решение не защитавало интереса на детето. В изложението се поддържа и че обжалваното решение било очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като и в тази връзка също се преповтарят оплакванията и доводите за неправилност на изводите на въззивния съд, че не са налице съществени и значими промени в обстоятелствата след предходното съдебно производство относно упражняването на родителските права, и че не е налице влошаване на условията, при които се отглежда детето при майката, нито пък подобряване на условията за отглеждането му самостоятелно от бащата, както и че съдът не обсъдил задълбочено възможностите на родителите за работа с детето. Ответницата М. Д. в отговора на касационната жалба излага становище и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, липсата на формулиран от страна на касатора правен въпрос (общо основание) по чл. 280, ал. 1 от ГПК, сама по себе си обуславя недопускане на касационното обжалване на въззивното решение. Отделно от това, в случая решението на СмОС по никакъв начин не е в противоречие с посочената от касатора, т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Напротив – въззивният съд не само се е позовал, а и изцяло се е съобразил със задължителните указания и разяснения, дадени както с това ТР, така и с ППВС № 1/12.11.1974 г., а също и с приетото в основаната на тях, трайно установена практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, намерила израз в решение № 280/20.07.2011 г. по гр. дело № 888/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 215/21.06.2011 г. по гр. дело № 1325/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 110/22.05.2018 г. по гр. дело № 327/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 331/01.11.2013 г. по гр. дело № 2181/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и пр. Съгласно тази практика на ВС и ВКС, извършваната от съда задължителна преценка на интересите на детето по критериите по чл. 59, ал. 4 от СК и по § 1, т. 5 от ДР, е комплексна и всестранна – съдът следва да вземе предвид в тяхната съвкупност, всички конкретни, установени по делото обстоятелства, които са от значение за тези интереси и да постанови решението си по спора относно упражняването на родителските права, изхождайки изключително именно от интересите на детето. Именно такава комплексна и всестранна преценка на всички установени по настоящото дело обстоятелства, които са от значение за интересите на малолетното дете, е извършена и в мотивите към обжалваното решение. Взети са предвид и подробно са обсъдени състоянието, развитието и желанията на детето, както и условията, при които то се отглежда от майката, на която е предоставено упражняването на родителските права с предходното съдебно решение по чл. 127, ал. 2 от СК. Подробно са обсъдени и съпоставени родителският капацитет и възможностите на всеки от двамата родители и неговото разширено семейство за отглеждането на детето. Извършвайки преценката си, именно изхождайки от интересите на детето (а не от желанията на неговите родители и на други близки – и конкретно – на бабата по бащина линия), въззивният съд подробно е мотивирал и решаващите си изводи по делото, съвпадащи с тези на първата инстанция в производството, - че не е налице влошаване на условията, при които малолетният Д. се отглежда при майката (ответницата), нито пък е налице подобряване на условията за отглеждането му самостоятелно от бащата (касатора). Предвид гореизложеното, съдът намира, че обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено с трайно установената, включително задължителната практика на ВС и ВКС, поради което не налице основание за допускане на касационното обжалване нито в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, във връзка с която касаторът не и формулирал правен въпрос, нито е налице твърдяната от него очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. При извършената и служебна преценка – в изпълнение на правомощията си да следи служебно за интересите на малолетното дете на страните, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание и за служебно допускане на касационното обжалване на въззивното решение – в нито една от хипотезите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – по непосочени и неаргументирани такива от страна на жалбоподателя. В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска. Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, във вр. с чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на процесуалния пълномощник на ответницата – адв. В. И. Р., адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ и в касационното производство, чийто претендиран размер от 500 лв. е определен съгласно чл. 9, ал. 3 - in fine, във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение