Определение № 144 от 09.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60284/2016 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на [фирма] и А. И. Н., упражняваща търговска дейност като едноличен търговец с фирма „Б – 21 – А. Н.” против решение № 106/30.03.2016 г., постановено по гр.д.№ 732/2015 г. от търговско отделение, ІІІ-ти състав на Апелативен съд – Пловдив. Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими. С обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предявения иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД е основателен до размера на съществуващите сгради, като е потвърдил решението на първоинстанционния съд в тази част, като за разрушените и несъществуващи към момента на постановяване на решението сгради е отхвърлил иска. Съдът е приел, че предмет на договора е реално обособената част от гореописания недвижим имот, ведно с постройките в него, с точно посочена квадратура и граници, която реална част ще се обособи след изменение на регулационния план така, както е описано в споразумението, като задължение на продавача е да инициира изменението на регулацията като собственик на целия имот, който е представлявал парцел с площ 7939 кв.м. Прието е, че със заповед № 1336/19.07.2011 г. на кмета на общината е одобрено изменението на регулационния план, касаещ УПИ в кв. 470 по плана на града, като от него се образуват три самостоятелни УПИ, сред които и процесният. Изготвянето на ПУП за изменение на регулационния план е било съобщено на заинтересованите лица, по него не са постъпили възражения и заповедта за одобряване на изменението е влезнала в сила, след което на 17.09.2014 г. купувачът по предварителния договор е изпратил на продавача нотариална покана, с която го кани да изпълни т. 1 от споразумението от 30.12.2010 г. за прехвърляне с нотариален акт собствеността върху процесния УПИ, с площ според скицата за изменение на ПУП от 5925 кв.м. в кв. 470 по плана на [населено място]. В отговор продавачът е посочил, че съществува обективна немъзможност да изпълни споразумението, тъй като не съществува възможност да се обособят два парцела, от които единият да е с размери-45-47 м. с лице към улицата и 44.45 м. в дълбочина, а продаваемият имот не е идентичен с имота по споразумението. В тази връзка, ответникът е направил възражение, че предварителният договор е с невъзможен предмет и е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, предл. първо от ЗЗД, поради което не подлежи на обявяване за окончателен. Въззивният съд е възприел съдебно-техническата експертиза, приета от първоинстанционния съд, и е приел за установено, че по плана на [населено място], одобрен със Заповед № 433/2006 г. процесният имот е имал пл. № 7026, който е отреден с предназначение стопански дейности и инициативи. В последствие със Заповед № 1336/19.07.2012 г. на Кмета на [населено място] е одобрено изменение на плана за регулация за част от кв. 470, с което от имот 7026 се образуват три УПИ, сред които и процесния.Във връзка с възражението за нищожност на предварителния договор поради невъзможен предмет, съдът е приел, че може да се направи извод за идентичност между описания в споразумението и съществуващия в момента недвижим имот. Прието е, че след подписване на споразумението, са премахнати част от постройките, като са останали описаните под № 1,2 и 3 от споразумението, но това не означава, че предметът на договора е невъзможен. Съдът се е позовал на чл. 184, ал. 1 от ЗЗД, в насока, че ако при сключването на договора за продажба вещта е била погинала, той е нищожен, но ако е погинала само част от вещта, купувачът има право или да се откаже от договора или да иска оцелялата част при съответно намаление на цената. С оглед предявения иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД, съдът е приел, че съществуването на вещта се преценява към момента на сключване на договора, а при предварителните договори, към момента на обявяването им за окончателни, като когато се иска обявяването на предварителния договор за окончателен по съдебен ред, съдът е длъжен да вземе предвид факта, че част от вещта е погинала, за която поради липсата на предмет договорът е нищожен. Въз основа на горното, състава на въззивния съд е приел, че договорът е действителен по отношение на съществуващата част от вещта и нищожен по отношение на погиналата част. По отношение на оплакването на жалбоподателя и доводът, че предварителния договор не може да бъде обявен за окончателен поради неизпълнение на уговореното: УПИ да бъде с лице 45-47 м. и дълбочина 44.45 м., тъй като размерите на новообразувания УПИ са резултат на действията на администрацията, срещу които като заинтересовано лице в качеството на собственик на преобразувания имот, продавачът не е предприел никакви действия, както чрез възражение по отношение на изготвения проект за ПУП, така и чрез жалба срещу заповедта за изменение на регулационния план. Прието е, че действията по изменение на регулационния план не са подчинени в никакъв случай на волята на купувача, поради което на това основание не следва да се откаже обявяването на предварителния договор за окончателен. Тълкувайки действителната воля на страните, съдът е приел, че реалната част на имота, предмет на предварителния договор за покупко-продажба е 5 393 кв. м., съответстваща на 5939/7939 идеални части от целия имот, ведно с постройките в него и не цели създаването на съсобственост след разделянето на целия имот, което според съда следва и от изричния текст в края на т. 1 от споразумението, в която страните заявяват, че постигнатата договорка има силата на предварителен договор относно продажбата на реално обособена част от имота, ведно с построените в тази част сгради, с площ от 5939 кв.м.. В изложението на касационните основания на [фирма] се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Сочат се правни въпроси, свързани с възможността съдът да постанови своето решение по съществото на спора, като се произнесе по въпрос, който не е посочен във въззивната жалба и като възражение в първоинстанционното производство и без да събира доказателства за това, както и може ли в същата насока съдът служебно да събере доказателства и доколкото в същата насока въззивният съд е ограничен от забраната на чл.266 ГПК. Горните въпроси са поставени във връзка с твърдението на страната, че съдът необоснаво е приел, че част от сградите в имота, предмет на предварителния договор, са разрушени. Съдът не е процедирал в насоката, в която са поставени правните въпроси, доколкото възражението за разрушаването на сградите е направено още пред първоинстанционния съд, като произнасянето на съда в тази насока е продиктувано както от възражението на ответника в същата насока, така и от неговото задължение да провери собствеността и фактическата и правна възможност за сключването на сделката към момента на постановяване на решението, предвид особения характер на производството по предявения иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД. Така поставени, правните въпроси са неотносими към настоящото производство, доколкото съдът не е процедирал по начина, по който се твърди в изложението на касационните основания, както и на основание, че същите правни въпроси целят проверка на факта по делото, приет за установен от въззивния съд, а именно, че част от сградите не съществуват към момента на постановяване на решението. Проверката на фактите по спора касаят проверка относно обосноваността на съдебното решение, което е недопустимо да се извършва в производството по чл.288 ГПК, доколкото необосноваността е касационно основание по чл.281 ГПК, а не основание по чл.280, ал.1 ГПК, касаещо допустимостта на самото касационно обжалване. По касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване, сочени от касатора А. И. Н., упражняваща търговска дейност като едноличен търговец с фирма „Б. – 21 – А. Н.”. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл.290, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставените правни въпроси, касаещи задължението на съда да се произнесе по всички направени от страните доводи и възражения, като в тази връзка обсъди всички събрани по делото доказателства в съвкупност, касаят /видно от обосновката и изричното посочване/ обосноваността на съдебното решение, доколкото страната твърди, че съдът неправилно е тълкувал волята на страните, съгласно разпоредбата на чл.20 ЗЗД. Проверката на тълкуването на договорите и неговите клаузи, каквото е оплакването, направени и в изложението на касационните основания по чл.280 ГПК, е недопустимо да се извърши в производството по чл.288 ГПК, тъй като конкретните клаузи от договорите, които са тълкувани от съда винаги е преценка на конкретни факти по спора, като евентуалното неправилно тълкуване на договор е въпрос на обоснованост на съдебното решение, доколкото се основава на възприета от съда конкретна фактическа обстановка по спора. Необосноваността не е сред основанията, водещи до допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, а е касационно основание по чл.281 ГПК, т.е. евентуалното наличие на необосновано съдебно решение следва да се преценява след като е допуснато касационното обжалване, по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, при разглеждането на касационната жалба по същество, но не и в производството по чл.288 ГПК. В тази насока, така поставените правни въпроси са неотносими и не е налице соченото касационно основание по отношение на тях. Всички факти и доводи, посочени в изложението на основанията, които според касатора обосновават допустимостта на касационното обжалване, представляват оплаквания по съществото на спора и касаят обосноваността, евентуално неправилността на съдебното решение, чиято проверка не е допустимо да се извърши в настоящото производство. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като разноски не следва да се присъждат. Водим от горното, състава на ВКС