Определение № 5016 от 05.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4924/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 20072/07.09.2023 г. на Мюсюлманско изповедание, гр. София, подадена чрез адвокат К. Р., срещу въззивно решение № 996/18.07.2023 г. по в. гр. д. № 839/2023 г. на Апелативен съд - София. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли при констатирано нарушение, допуснато от първоинстанционния съд във връзка с оспорена истинност на документ, изразяващо се в пропуска да се открие производство по чл. 193 ГПК, въззивният съд да открие това производство, разпределяйки доказателствената тежест между страните; 2. Щом е налице оспорване истинността на документ, равнозначно на предявяване на инцидентен установителен иск, по който следва да се формира сила на пресъдено нещо, следва ли съдът, включително въззивният, да се произнесе по този иск с диспозитива на своето решение, независимо от произнасянето по основния иск; 3. Следва ли съдът в случай на оспорване на документ, ако оспорванията са общи, да даде указания за конкретизирането им за всеки документ, включително и до какво се изразява оспорването, съответно на което и да разпредели доказателствената тежест между страните; 4. Длъжен ли е съдът да мотивира решението си съобразно с правилата на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, произнасяйки се по защитните доводи и възражения на страните; 5. Длъжен ли е въззивният съд, бидейки инстанция по съществото на спора, да прецени всички събрани по делото доказателства, които са от значение за този спор и да основе решението си на приетите въз основа на тази преценка факти и на закона; 6.Неправилно ли е въззивно решение, което не е основано на установените по делото обстоятелства съгласно чл. 245, ал. 2 ГПК, и/или за което се установи липса на мотиви по смисъла на чл. 236, ал. 2 ГПК, налагащо отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за постановяване на мотивирано съдебно решение; 7. Следва ли служебно регистрираното по реда на § 2, ал. 1 и 2 ПЗР на ЗВ изповедание, съществувало като юридическо лице и при режима на ЗИ /отм./, да се смята за новоучредено такова само с оглед това, че този е режимът за регистрация и на учредените при действие на ЗВ изповедания; 8. Определя ли се статутът на даден имот като публична държавна собственост само поради това, че за него е бил издаден акт за публична такава, щом за тази вещ/имот липсва решение на МС или не е определен като такава със закон, респ. не се числи към вещите/имотите, посочени от чл. 18, ал. 1 Конституцията; 9. Следва ли при наличието на актове на държавна или общинска собственост с предмет вещи/имоти, придобити от държавата или община, съответният публично правен субект да установи наличието на юридически факт, с който законът свързва загубването на правото на собственост върху такива вещи/имоти от досегашния им собственик и преминаването на това право в имуществения кръг на публичноправния субект; 10. Каква е правната природа на производството по §168 от Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ № 12 на цар Борис III, обн. ДВ, бр. 63/26.06.1919 г. – конститутивно по отношение на правото на собственост на частните вакъфи, управлявани дотогава от частни управители (мютевелии), или контролно с оглед регистриране на вече настъпилите по силата на закона резултати от действието на тази разпоредба, но само що се отнася управлението на тези вакъфи. Ответникът по касация община Самоков, чрез процесуалните си представители адвокат К. Г. и адвокат Е. Е., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 260001/10.01.2023 г. по гр. д. № 360/2013 г. на Софийски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от „Мюсюлманско изповедание“ против община Самоков иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на поземлен имот с идентификатор 65231.906.297 по КККР на гр. Самоков, с административен адрес – гр. Самоков, ул. „Македония“, с площ на застроения терен 371 кв. м., трайно предназначение на територията– урбанизирана, начин на трайно ползване – за исторически паметник, историческо място, номер по предходен план – 1253, при съседи: от всички страни ПИ 65231.906.292, ведно с намиращата се в него сграда – „Байракли джамия“ – с идентификатор 65231.906.297.1, застроена на 371 кв. м., и за осъждането на община Самоков да предаде на ищеца владението върху спорната земя и процесната джамия. Въззивният съд е проследил и анализирал правната уредба относно юридическия статут на ищеца „Мюсюлманско вероизповедание“. Съобразно „Временни правила за духовното управление на християните, мюсюлманите и евреите“ /утвърдени с указ № 321 на Княз Александър I, обн. ДВ, бр. 56/1880г./, се предвижда учредяването на настоятелство за управлението на приходите и разходите на всяка джамия, в която се свещенодейства /чл. 25/. Част от приходите на джамията, са формирани от вакъфи, завещани на джамията, които пък са управлявани от Окръжните управителни съвети. Вакъфските имоти от своя страна са управлявани целево от българската държава в полза на джамиите, които нямат правосубектност, макар и да формират самостоятелно приходи и разходи. В чл. 14 от Временни правила за духовното управление на мюсюлманите (утвърдени с Указ № 63/15.09.1895 г.) е предвидено учредяването на настоятелства за управлението на джамиите, медресетата и други мюсюлмански богоугодни и благотворителни заведения, както и на техните имоти. Настоятелствата са утвърждавани със заповед на Министерството на външните работи и изповеданията. Приходите на джамията се формират от вакъфски имоти /чл. 28/, а съгл. чл. 22 разпореждането с тях се извършва с мотивирано постановление на настоятелството, след предварително разрешение на Министерството на външните работи и изповеданията, изискано чрез мюфтията. Отдаването на имотите под наем и поправката им се извършват от настоятелствата /чл. 32/. Впоследствие според § 7 от Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България (утвърден с Указ № 12 на цар Борис III, ДВ, бр. 65 от 1919 г.) във всяко населено място, където живеят поне 40 мюсюлмански семейства, с разрешение на Министерството на външните работи и на изповеданията може да се образува мюсюлманска вероизповедна община /МВО/, която е ЮЛ / § 8/, има право да притежава движими и недвижими имоти, да приема дарения и завещания за джамиите и училищата си. Ръководи се от настоятелство /§ 11/, което управлява вакъфските имоти /§ 166/, като за разпореждането с тях отново се изисква разрешение на Министерството на външните работи и изповеданията /§ 171/, а отдаването им под наем, продаването, изграждането и поправянето им се извършва чрез търг, като в зависимост от стойността, някои управителни действия се утвърждават от окръжния управител или от Министерството на външните работи и изповеданията /§ 172/. С утвърдения от Министъра на външните работи и изповеданията на 23.11.1945 г. Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в България се запазва статутът на мюсюлманска вероизповедна община и на настоятелството, като неин управителен орган, както и режимът за управление на вакъфските имоти, като разрешенията за всички сделки се дават от Министерството на външните работи и изповеданията съгласно § 121 и § 122. При действието на чл. 6 от Закона за изповеданията /обн., ДВ, бр. 48 от 1.03.1949 г., отм., бр. 120 от 29.12.2002 г./, мюсюлманското изповедание е юридическа личност от момента на утвърждаване на устава му, а съгласно чл. 16 централните ръководни органи на изповеданията са длъжни да се регистрират при Дирекцията на изповеданията при Министерския съвет (до 1951 г. при Министерството на външните работи), а ръководните органи на местните поделения се регистрират при местните народни съвети, с поименно обозначение на всички членове на същите ръководни органи. С приетия Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Народна Република България (утвърден от Министерския съвет с Писмо от 22.05.1951 г.) е запазен статутът на ЮЛ на мюсюлманска вероизповедна община и на настоятелството като неин управителен орган. Запазен е и режимът за управление на вакъфските имоти, като разрешения за извършване на разпоредителни сделки и такива на управление се дават от Главното мюфтийство. С новата правна уредба държавният контрол върху този вид сделки отпада. С последващия устав на мюсюлманското изповедание в Народна Република България, приет 1975 г., Мюсюлманското изповедание е определено като собственик на всички имоти, в това число и вакъфите, като настоятелствата имат право да управляват и стопанисват имотите. Сходно е разрешениет, дадено в Устава от 1986 г. С действащия сега Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Република България, приет през 1992 г., е предвидена правосубектност за мюсюлманските настоятелства, като най-малки местни поделения на Мюсюлманското вероизповедание – чл. 7. Те нямат право на собственост, а само право на стопанисване и управление на имотите /чл. 110/. Разпоредителните сделки с вакъфски имоти са изрично забранени съгласно чл. 111 от Устава. По делото е представено удостоверение, издадено от Софийски окръжен съд на 06.03.2013 г., от което се установява, че в регистъра на местните поделения на вероизповеданията, воден към съда, няма вписано местно поделение на Мюсюлманско изповедание, гр. София. Въз основа на това съдът е приел, че не се установява от събраните доказателства учредяването на мюсюлманска вероизповедна община в гр. Самоков, която да е имала юридическа правосубектност. Съдът е направил извод, че ищецът Мюсюлманско вероизповедание е новорегистрирано юридическо лице от 18.02.2003 г., а не е местно поделение на изповеданието. Посочено е, че не се установява правото на собственост върху процесните имоти да принадлежи на ищеца, доколкото не са представени доказателства, те да са придобити въз основа на предвидените в закона начини. Съдът е отбелязал, че съгласно чл. 13, чл. 21, чл. 22, ал. 3, чл. 25, ал. 28 и чл. 32 от Правилата за духовното управление на мюсюлманите, МВО могат да се разпореждат с имоти, но от това не следва извод за уреден способ за придобиването на тези имоти, а за възможност за разпореждането с тях. Представените документи от ищеца – ведомост на имотите, принадлежали на Самоковската мюсюлманска вероизповедна община, находящи се в гр. Самоков, без посочена дата на съставяне и писмо до Главното мюфтийство от 17.07.1940 г., не съдържат в себе си данни за начин на придобиване на имота. От заключението на техническата експертиза е установено, че първият кадастрален и регулационен план на гр. Самоков е утвърден със заповед № 297/15.05.1916 г., като процесният имот попада върху парцел XX, а отбелязването за него е „Джамия/Ст. кам. джамия“, идентичен понастоящем с имот с идентификатор 65231.906.297.1. В следващ кадастрален и регулационен план на гр. Самоков от 1955 г. е отбелязано, че процесният имот попада в имот с пл. № 951, като е налице отбелязване „турска джамия“. В разписния лист към плана срещу имот № 951 липсва отбелязване за собственик или документ за собственост, а е налице единствено записът „турска джамия“. Със заповед от 1964 г. е утвърден следващ регулационен план на града, съгласно който процесният имот попада в имот пл. № 951, кв. 81, и е налице запис в плана „Турска джамия“. Със същия план от 1964 г. държавен имот, част от който е процесната джамия, в квартал 81 с площ от 6 400 кв. м., е отчужден за „градинка пред джамията“ и е предмет на Акт за държавна собственост от 1968 г. Според следващ план от 1978 г., имотът попада в парцел I - 1253, кв. 81, и е отреден за „паметник на културата, Байракли джамия, хотел, търговски център, автогара, поща“, а парцел II от кв. 81 е отчужден по плана от 1978 г. „за Байракли джамия“. В разписния лист към плана срещу имоти № № 1249, 1250, 1251, 1253 и 1254 от кв. 65, 62 и 81 е записано отреждане „за паметник на културата, за общинско жилищно строителство, Байракли джамия, хотел, търговски център и поща, АДС № 1003/1968 г.“. Имот пл. № 1253 от кв. 81 с площ от 2 203 кв. м. и масивна сграда - Байракли джамия – са актувани като публична общинска собственост на 08.07.2002 г. В АДС в графата бивш собственик на имота е отбелязано „стар общински имот“. За основа на следващия регулационен план от 17.05.2007 г на гр. Самоков, е използвана кадастрална карта от 2005 г., съгласно който процесният имот попада в парцел I, кв. 81, и е отреден за „Байракли джамия и озеленяване“. Допълнено е, че с решение на Комитета за изкуство и култура, обн. ДВ, бр. 38/1972 г., процесната джамия е обявена за архитектурен паметник от епохата на Възраждането. От събраните свидетелски показания съдът е установил, че в периода 1954 г. – лятото на 1956 г. процесната джамия била обслужвана от дядото на свидетеля Р. М. – З. ходжа, като след смъртта му през 1956 г. са започнали дейности по реставрация и ремонт на сградата, която била в лошо състояние. Ремонтът продължил до 1962 г. – 1963 година. След ремонтирането й сградата била ползвана като зала за изложби, за концерти на струнни инструменти и като музеен обект. Понастоящем джамията е част от Градския исторически музей в гр. Самоков. При тези фактически данни съдът е приел, че процесният имот не е отчуждаван или отнеман, като съгласно Устава за духовното управление и устройство на мюсюлманите в Царство България от 1919 г., който урежда реда за изземването на вакъфските имоти от техните управители (мютевелиите) и предаването им в собственост на местните мюсюлмански вероизповедни общини, това не е ставало по силата на закона, а при спазване на определена процедура. Към момента имотът има статут на публична общинска собственост по силата на закона, тъй като е с отреждане „за паметник на културата, за общинско жилищно строителство, Байракли джамия, хотел, търговски център и поща, АДС № 1003/1968 г.“, и с оглед характера на сградата, с историческа значимост, то същата е предназначена за трайно задоволяване на културните потребности на населението на гр.Самоков и околността. С тези аргументи въззивният съд е приел, че не е налице хипотезата на § 5 ПЗР на ЗВ и процесната джамия не може да се счита реституирана ex lege в полза на ищеца. За недоказани са преценени и твърденията на „Мюсюлманско изповедание“ за придобиване на процесния имот по давност. Съгласно чл. 34 от Закона за давността /отм. през 16.12.1951 г./, може да се придобие чрез давност правото на собственост върху недвижими имущества с непрекъснато владение в продължение на двадесет години, без да има нужда от юридическо основание и добросъвестност. Съдът е посочил, че по делото не са ангажирани доказателства, от които да се направи извод, че след 1919 г. мюсюлманската вероизповедна община в гр. Самоков е упражнявала в период, по-дълъг от 20 години, фактическа власт по отношение на процесния имот, демонстрирайки намерение да свои имота. От събраните гласни доказателства е установен кратък период от време - между 1954 г. и лятото на 1956 г., в който джамията да е обслужвана от роднина на свидетелката Р. М. – З. ходжа, като след смъртта му през 1956 г. започнали дейности по реставрация и ремонт на сградата. Свидетелите нямат и преки впечатления за процесния период от време на твърдяно давностно владение, поради което не е установено своенето на имота. Сочи се още, че не са представени и доказателства кой е построил сградата, което е било възможно след разрешение на Министерство на външните работи и на изповеданията, предхождано от искане чрез главното мюфтийство с мотивиран доклад от съответния мюфтия или мюфтийски наместник, основан на постановление на настоятелството на вероизповедната община. Представените списъци на мюсюлманските вероизповедни общини, съставяни от самата вероизповедна община, които по своята същност са частни свидетелстващи документи, не удостоверяват демонстриране на намерението за своене на имота. Ето защо съдът е приел, че до 1949 г. не е установено имотът да е бил придобит чрез дългата придобивна давност от 20 години, а след това е ползван от държавата, с отреждане за обществени нужди. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Поставените от касатора въпроси не могат да предпоставят допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първите три въпроса са неотносими към решаващите изводи на въззивния съд, поради което не е осъществена общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Те са свързани с твърдението на касатора, че нито първоинстанционният, нито въззивният съд са открили производство по чл. 193 ГПК за оспорване истинността на документ, представен от самия касатор в хода на първоинстанционното производство. Оплакването касае документи, легитимиращи касатора като правоприемник на съществуващи преди 1944 г. мюсюлмански вероизповедни общини. Следва да се посочи, че направеното оспорване не е по реда на чл. 193 ГПК, а е в смисъл, че представените списъци представляват частни свидетелстващи документи, поради което нямат материална доказателствена сила, обвързваща съда. В този смисъл представените писмени доказателства /вкл. представеният списък от Министерство на външните работи и изповеданията/ са обсъдени от въззивния съд, който е приел, че тези списъци не представляват доказателства, с които да се установява безсъмнено намерението на ищеца и неговите праводатели за упражняване на собственически правомощия в пълен обем върху процесната джамия. По четвъртия, петия и шестия въпроси не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не са решени в противоречие с практиката на ВКС. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства /вкл. представените по делото свидетелски показания и съдебно-техническа експертиза/, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. В изложението не са конкретизирани доказателствата и възраженията, които не са обсъдени от въззивния съд, но от касационната жалба става ясно, че се касае за твърденията, свързани с правоприемството на ищеца с мюсюлманските вероизповедни общини преди 1944 г., доводите за придобиване на процесните имоти от страна на ищеца на основание изтекла придобивна давност, както и за действието на чл. 3, ал. 2 ЗВСВОНИ вр. § 5, ал. 2 ПЗР на ЗВ. Оплакванията са обсъдени от въззивния съд, който е приел, че по делото не е установено учредяването на мюсюлманска вероизповедна община в град Самоков в периода до 1949 г., като не е установено и вписано местно поделение на ищеца в гр. Самоков. След като не е установено съществуването на МВО в гр. Самоков, няма как тази община да е била носител на правото на собственост върху процесната джамия. По твърдението, че имотът е придобит от ищеца въз основа на изтекла придобивна давност, въззивният съд е приел, че по делото не се доказва създаването на МВО – гр. Самоков след 1919 г., а и дори такава да е била учредена, не се доказва да е упражнявала фактическата власт с намерение за своене върху процесната джамия в период от 20 години. Събраните данни сочат единствено, че З. ходжа е извършвал богослужения в процесната сграда между 1954-1956 г. Не е установено наличие и на друг придобивен способ, който да легитимира местната мюсюлманска общност като собственик на процесната сграда, доколкото сочените от касатора разпоредби от Временните правила за духовно управление на мюсюлманите не съставляват способ за придобиване на недвижими имот по силата на закона, а единствено уреждат начина на разпореждане с вакъфски имоти. Що се касае до сочената настъпила реституция ex lege в полза на ищеца, въззивният съд е посочил, че с отреждането на имота за паметник на културата, с историческа значимост за трайно задоволяване на културните потребности на населението на гр. Самоков и околността, имотът представлява публична общинска собственост, която съгласно чл. 7, ал. 4 ЗОбс не подлежи на възстановяване. Съобразена е установената съдебна практика, според която, когато отчуждените имоти се намират в държавата или в други лица, посочени в чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ и са налице предпоставките, предвидени в чл.2, ал.3, чл.3 и чл.4, ал.1 с.з., възсатновяването на собствеността настъпва по силата на закона. Въззивният съд е съобразил изричната разпоредба на §5, ал.2 ПЗР на ЗВ, според която възстановяването на собствеността на вероизповеданията върху одържавени, конфискувани, отчуждени или незаконно отнети имоти по реда и при наличие предпоставките на ЗВСОНИ, настъпва ex lege с влизане в сила на закона – ЗВ /02.01.2003г./ Това е релевантният момент, към който следва да се извърши преценка относно носителя на правото на собственост, тъй като съгласно императивната норма на чл.7, ал.4 ЗОбС събствеността върху публична общинска собственост не подлежи на възстановяване. В случая е прието, че към влизане в сила на ЗВ процесният имот е бил публична общинска собственост и като такъв не е подлежал на реституция. Следващият формулиран от касатора въпрос също не може да се приеме за относим към въззивното решение. В случая предмет на правния спор не е правоприемството на ищеца със съществувало юридическо лице при действието на ЗИ /отм./. То е изследвано единствено на плоскостта за активната процесуална легитимация в исковото производство. Решаващите мотиви на въззивния съд са свързани с липсата доказателства, които да установят наличието на правото на собственост върху процесната джамия в имуществения кръг на МВО – гр. Самоков, ако такава изобщо е съществувала. Ето защо, въпросът, свързан с правоприемството на правните субекти, осъществяващи функциите на мюсюлманска религиозна институция, не е обуславящ изхода на въззивното решение, поради което не осъществява общата предпоставка за допускането му до касационно обжалване. Осмият и деветият въпроси отново не предпоставят допускане на въззивното решение до касационно обжалване, доколкото са свързани с действието на актовете на публична общинска собственост относно удостовереното с тях право на собственост. Въпросите отразяват становището на страната, че актуването на имот като публична общинска собственост не е правопораждащ правото на собственост в патримониума на общината факт. Така поставени въпросите изискват обсъждане и преценка на фактите по настоящия правен спор, което не е предмет на производството по чл. 288 ГПК по предварителна селекция на касационните жалби. В случая следва да се посочи, че за уважаването на иска по чл. 108 ЗС в доказателствена тежест на ищеца е да установи своето право на собственост върху спорния имот, което не е прието за изпълнено от въззивния съд. От събраните доказателства по делото не е прието за установено процесната сграда да е била отчуждавана или отнемана в полза на държавата. Посочено е още, че впоследствие сградата „Байракли джамия“ е отредена за паметник на културата от епохата на Възраждането, а като музей е общодостъпна, с историческа значимост и архитектурно-художествена ценност, поради което изпълнява характеристиките на имот, предназначен за трайно задоволяване на културните потребности на жителите на гр. Самоков и околността, а съгласно чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗОбС тези имоти са публична общинска собственост. Именно като такъв той не подлежи на реституция по реда на ЗВСОНИ. Последният въпрос от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК също не обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Той не може да се прецени като релевантен, тъй като се поставя при фактическа обстановка, която не е приета за установена от въззивния съд. Посочената разпоредба касае управлението на вакъфските имоти, но в случая въззивният съд е приел, че не е установено процесната джамия да е представлявала вакъфски имот нито да е съществувала мюсюлманска вероизповедна община в [населено място], която да управлява подобни имоти. Ето защо и този въпрос не предпоставя допускане на въззивното решение до касационен контрол. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Това основание се мотивира от касатора с доводи за нарушение на материалния закон поради незачитане на редица нормативни актове. В случая порок от сочената категория не се открива. На ответника по касация община Самоков не следва да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение по представения договор за правна помощ и съдействие, доколкото не са представени доказателства за тяхното заплащане. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.