Решение № 1245 от 04.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8606/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на директора на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи- Габрово (ОДМВР- Габрово), чрез пълномощника Т.Стоянов, против решение № 924 от 09.07.2025 г., постановено от Административен съд - Габрово по адм. дело № 121/2025 г., с което е отменено по жалба на Д. Е. заповед №264з-483/20.02.2025г. издадено от Директор на ОДМВР-Габрово, с която на основание чл. 42з, ал.1, т. 3 от ЗЧРБ е наложена ПАМ „Забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите – членки на ЕС, когато чужденецът не изпълнил задължението за връщане“ и заповед №264з-991/04.04.2025г. на ВПД Директор на ОД на МВР-Габрово, с която е допълнена заповед №264з-483 от 20.02.2025г., издадена от Директор на ОДМВР-Габрово, като е добавено изречението „на осн. чл. 24, §2, б. „в“ от Регламент №2018/1861 на ЕП и на Съвета, наложената принудителна административна мярка да бъде въведена като сигнал в Шенгенска информационна система /ШИС/“. В касационната жалба са изложени съображения, че решението на съда е недопустимо и неправилно и излага подробни съображения, релевантни към касационните основания по чл.209, т.2, както и по т.3 АПК - противоречие с материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. По изложените касационни основания претендира отмяна на обжалваното съдебно решение. Ответникът – Д. Г. Е., представя клетвени декларации. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура представя мотивирано заключение за основателност на касационната жалба, счита че първоинстанционния съд неправилно е приложил материалния закон. Върховният административен съд, тричленен състав на четвърто отделение, след като прецени направените в жалбата оплаквания, становището на ответника и заключението на прокурора във връзка с доказателствата по делото, констатира следното: Касационната жалба на директора на ОДМВР-Габрово е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно в срока, регламентиран в чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Предмет на контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е заповед №264з-483/20.02.2025г. издадено от Директор на ОД на МВР-Габрово, с която на основание чл. 42з, ал.1, т. 3 от ЗЧРБ на Д. Е. е наложена принудителна административна мярка „Забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите – членки на ЕС, когато чужденецът не изпълнил задължението за връщане“ и заповед №264з-991/04.04.2025г. на ВПД Директор на ОД на МВР-Габрово, с която е допълнена заповед №264з-483 от 20.02.2025г., издадена от Директор на ОД на МВР-Габрово, като е добавено изречението „на осн. чл. 24, §2, б. „в“ от Регламент №2018/1861 на ЕП и на Съвета, наложената принудителна административна мярка да бъде въведена като сигнал в Шенгенска информационна система /ШИС/“. С обжалваното решение Административен съд- Габрово е отменил заповедите, като неправилни и незаконосъобразни. За да постанови този резултат съдът е приел, че административния акт е издаден от компетентен орган, при спазване на изискванията за форма и съдържание, включително е посочено основанието за поставената забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите – членки на Европейския съюз. Съдът е счел, че административните актове са издадени в несъответствие с материалния закон, тъй като не е безспорно установено влязъл в сила административен акт, с който му е наложена ПАМ „връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“, тъй като същия не му е надлежно връчен, поради което е прието че щом не му е връчена заповедта, чужденецът не е в неизпълнение на задължението за връщане, т.к. не е започнал да тече срока за това. На следващо място съдът е приел, че административните актове са издадени в нарушение на чл.67, ал.2 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) и в нарушение на основното право на личен живот на чужденеца по смисъла на чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Съдът е приел, че органът не е извършил проверка по реда на чл.44, ал. 5 от ЗЧРБ. Решението е неправилно. Съгласно нормата на чл.42з, ал.1, т.3 от ЗЧРБ, принудителна административна мярка (ПАМ) „забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите - членки на Европейския съюз“ се налага когато чужденецът не изпълни задължението за връщане. В конкретната хипотеза това основание е установено по категоричен начин. С влязла в сила заповед №264з-3870 от 03.12.2024г. на ОД на МВР-Габрово – Д. Й., гражданин на Израел, със статут на краткосрочно пребиваващ в Република България, даващ му право на престой в страната до 90 дни в рамките на всеки 180 – дневен период, тъй като е установено, че на 30.05.2024г. е влязла в страната, с право на престой 23 дни и разрешен срок до 22.06.2024г., в периода от 180 дни предшестващи последното влизане в страната 30.05.2024г., вече е реализирала престой от 67 дни, считано от 24.03.2024г. до 30.05.2024г., въз основа на което на основание чл. 44, ал.1 от ЗЧРБ е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал.1, т.2 във връзка с чл. 41, т. 2 от ЗЧРБ „Връщане до страната на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“, а именно връщане до страна на произход – Израел. Със заповедта на основание чл. 39б, ал.1 от ЗЧРБ е определен срок от 30 дни, в който следва доброволно да изпълни задължението си за връщане в страната по произход. Видно от представеното по делото предложение №264р-2821 от 20.02.2025г., безспорно е установява, че не са изпълнени доброволно задължението за връщане в страната по произход в предоставения им срок. Тук е мястото да се посочи, че настоящият съдебен състав приема за неправилен извода на първоинстанционния съд, че именно тази заповед, с която на чужденецът е наложена мярка „Връщане до страната на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“ не е връчена редовно на адресата. Напротив, отбелязванията на стр.2 и стр. 3 от заповедта установяват по категоричен начин, че административният орган е направил опит да връчи препис от същата на адресата, при това в присъствието на преводач от руски език, който чужденецът заявява, че владее, но последният е отказал да я получи. Отказът е удостоверен по съответния начин- с подписа на един свидетел, идентифициран с трите си имена, следователно същата следва да се приеме, че е влязла в сила и е подлежала на доброволно изпълнение. В производството по налагане на мярката административният орган не е допуснал нарушение на административнопроизводствените правила и е приложил законосъобразно материалния закон. Следва да се отбележи, че при установеност на основанието по чл. 42з, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ, административният орган действа в условията на обвързана компетентност, която е упражнил законосъобразно. Настоящият съдебен състав приема за основателен довода на касационния жалбоподател, че не е приложима хипотезата на чл. 67, ал.2 от ЗУБ. Производството за предоставяне на закрила по Закона за убежището и бежанците е започнало по молба на чужденкеца, която е подадена след постановяване на процесната заповед за налагане на ПАМ. С нормата на чл.67 от ЗУБ законът въвежда гаранция за чужденците, забранявайки изпълнението на приложената принудителна административна мярка до приключване с влязло в сила решение по производството по предоставяне на международна закрила. Съобразно ал.2 на чл.67 от ЗУБ наложената мярка се отменя при придобиване на съответния статут (бежански или хуманитарен) от чужденеца. В настоящата хипотеза обаче производството по предоставяне на международна закрила не е приключило и разпоредбата на чл.67, ал.2 от ЗУБ е неприложима. Следва да се припомни още, че производствата по ЗУБ и ЗЧРБ са самостоятелни и не зависят едно от друго. По силата на чл. 67 от ЗУБ разрешаването на въпроса за предоставяне на закрила е от значение единствено за изпълнението на приложената спрямо лицето принудителна мярка, но не е относимо към въпроса за законосъобразността на акта, с който се налага ПАМ. В конкретната хипотеза не е налице и нарушение на основни човешки права по ЕКПЧ. По никакъв начин не е засегнато правото на личен живот на чужденеца. Съдът намира за необходимо да припомни, че в постоянната си практика приема, че държавата има суверенно право да контролира влизането и дългосрочното пребиваване на граждани на други държави на своя територия, доколкото предоставянето на тази възможност не е гарантирано от закон или международна правна норма. Т.е., гарантирано от закона право на дългосрочно пребиваване не съществува, съответно - липсват установени правни механизми за гарантирането му, включително и чрез съдебна защита. От данните по делото, а и от поведението на чужденеца в съдебно заседание се установява, че той заявява пълно незачитане към установения правов ред в Република България. Поради това наложената мярка е пропорционална на заплахата, създадена от поведението на чуждия гражданин и с нея не се засяга в недопустима степен правото му на личен и семеен живот, гарантирано от Конвенцията. Определеният срок на ПАМ е в рамките на законоустановения съгласно чл. 42з, ал. 3 ЗЧРБ и съответства на установените по делото факти. Наложеният максимален срок на ПАМ не е необоснован и няма нарушение на принципите на пропорционалност и ефективност. На последно място буди недоумение позоваването от страна на съда на чл. 44, ал. 5 от ЗЧРБ, като се твърди, че „съгласно тази норма, чужденецът, на когото е наложена ПАМ връщане, не се връща в държава, в която животът и свободата му са застрашени и той е изложен на опасност от преследване, изтезание или нечовешко или унизително отношение. …“. Така посоченият текст, несъответства на сочената разпоредба, според която е предвидено, че когато съществуват пречки чужденецът да напусне незабавно страната или да влезе в друга страна и няма насрочени действия за предстоящото му извеждане, органът, издал заповедта за налагане на принудителната административна мярка, или директорът на дирекция "Миграция" след преценка на индивидуалните обстоятелства и на опасността от укриване или на осуетяване на връщането по друг начин разпореждат със заповед по ред, определен с правилника за прилагане на закона, изпълнението заедно или поотделно на някоя от обезпечителните мерки. В настоящия случай такива мерки не са били предвидени, респективно неправилно съдът се е позовал на същата. По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че решението на Административен съд- Габрово е неправилно като противоречащо на материалния закон и поради необосноваността му. Това налага неговата отмяна. Доколкото спорът е изяснен от фактическа страна, същият следва да бъде разрешен по същество с отхвърляне на предявената от Д. Е. жалба по изложените по-горе съображения. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл.2 във връзка с чл.222, ал.1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,