Определение № 655 от 23.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 182/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на община Мирково срещу решение № 2244/15.10.2019 г. по в. т. д. № 2982/2019 г. по описа на Апелативен съд София, с което е обезсилено решение № 35/13.03.2019 г. по т. д. № 237/2017 г. на Окръжен съд София.

В подадената жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се обосновава допускане на касационно обжалване с наличие на пороци, които го правят очевидно неправилно, както и с предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Формулирани са въпроси, които според касатора са обусловили изхода на спора пред въззивната инстанция. Въпросите са следните:

1. „Когато въззивният съд констатира липса на процесуална легитимация на ищеца по делото, длъжен ли е да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по делото като върне исковата молба вместо да обезсили първоинстанционното решение на друго основание и да върне делото на друг състав, който да разгледа въпроса с липсата на процесуална легитимация и да прекрати делото съобразно дадените му указания?“

2. „Когато въззивният съд разполага от събраните по делото материали с доказателства за липса на процесуална легитимация на страната, дължи ли произнасяне служебно без да е сезиран с такова оплакване, за да изпълни задълженията си по чл. 270, ал. 3, предл. I ГПК?“

3. „При наличие на две различни основания за обезсилване на първоинстанционното решение, следва ли въззивният съд да приложи и двете като не избира кое от двете да приложи?“

4. „Когато въззивният съд констатира повече от едно основание за обезсилване на първоинстанционното решение следва ли да мотивира собственото си решение за обезсилване с това, което е с най – сериозни последици относно продължаване производството по делото?“

Твърди се противоречие с казуална практика на ВКС, обективирана в определение № 639/2010 г. по ч. гр. д. № 47/2010 г., решение № 155/2018 г. по т. д. № 2786/2017 г. на I ТО, решение № 130/2016 г. по т. д. № 748/2015 г. на I ТО, решение № 155/2018 г. по т. д. № 2786/2017 г. на I ТО, решение № 24/2016 г. по гр. д. № 5335/2015 г. на II ГО, решение № 41/2012 г. по гр. д. № 1540/2010 г., решение № 132/2019 г. по гр. д. № 3496/2018 г. на IV ГО. Излагат се доводи, че достъпът до касация ще осигури точно прилагане на закона и развитие на практиката по приложение на чл. 270 ГПК и с цел да не се допуска противоречиво прилагане на нормата.

При изложените доводи в касационната жалба е формирано искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено, като вместо него бъде постановено друго такова за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото. Претендира се присъждане на разноски.

От ответника по касация „Обединена българска банка“ АД е подаден отговор. В него се оспорва касационната жалба като неоснователна. Излагат се доводи, че не са налице твърдените от касатора основания за селектиране на жалбата до касационен контрол. Прави се искане касационната жалба да бъде оставена без уважение като бъде потвърдено решение № 2244/2019 г. по в. т. д. № 2982/2019 г. на Апелативен съд София

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

За да обезсили обжалвания пред него акт, въззивният съд е квалифицирал предявения от „Обединена българска банка“ АД иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 44а, ал. 1, изр. II от Закона за особените залози /ЗОЗ/. Счел е, че банката, в качеството си на заложен кредитор, пристъпил към изпълнение по реда на ЗОЗ, е претендирала събиране на свое вземане от третото задължено лице – община Мирково. При анализ на уредбата в ЗОЗ и предвиденото в чл. 26, ал. 4 ГПК Апелативен съд София е стигнал до извод, че банката следва да действа като процесуален субституент на своя длъжник /в случая „Крам Комплекс Груп“ АД /н./, упражнявайки от свое име негови материални права. Отнесъл е субституцията към процесуалното застъпничество, при което задължителен другар /съищец/ на кредитора се явява заложният длъжник, чиито материални права са заявени за защита в процеса и в чиято полза следва да се търси присъждане на съответната парична сума. Като е преценил, че в производството пред първа инстанция заложният длъжник „Крам Комплекс Груп“ АД /н./ не е участвал като главна страна, а в качеството на трето лице помагач, въззивният съд, позовавайки се на задължителните постановки на т. 6 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС е обезсилил постановеното от Окръжен съд София решение и е върнал делото за конституиране на „Крам Комплекс Груп“ АД /н./ като съищец на „Обединена българска банка“ АД. В мотивите на решението съставът на Апелативен съд София е посочил, че първостепенният съд следва да даде указания на ищеца по реда на чл. 129 ГПК с цел привеждане петитума на иска като такъв за присъждане на търсената парична сума в полза на залогодателя „Крам Комплекс Груп“ АД /н./, макар и по сметка на депозиратя, а не директно в полза на заложния кредитор. Отделно от това е указал първоинстнационният съд да изясни въпроса относно наличието на активна процесуална легитимация в полза на ищеца, предвид изтичане на 5 – годишен срок от вписване на залога към датата, на която е подадена исковата молба.

С оглед сочения от касатора порок, който дава възможност за пряк достъп до касационен контрол, на първо място следва да бъде анализирано твърдението, че въззивното решение е очевидно неправилно. С новосъздадената през 2017 /ДВ бр. 86/2017 г./ алинея 2 на чл. 280 ГПК се предвижда, че независимо от предпоставките за допускане на касационно обжалване, регулирани в алинея 1 на чл. 280 ГПК, въззивното решение се допуска до касация при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. С решение № 15/06.11.2018 г. на КС по к. д. № 10/2018 г. е отхвърлено искането на тричленен състав на ВКС, ГК, III ГО за установяване противоконституционност на чл. 280, ал. 2 ГПК в частта „….както и при очевидна неправилност“. В мотивите на решението е посочено, че главната цел на новата разпоредба е да предотврати влизането в сила на въззивни решения и определения, които са нищожни, недопустими или неправилни поради някое от трите основания за това – нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Въведеното основание „очевидна неправилност“ се разглежда от КС като самостоятелно такова и различно от основанията, визирани в алинея 1 на чл. 280 ГПК, поради което не е обусловено от формулиране на правен въпрос. В решението още е посочено, че ВКС е призван да разкрие правния смисъл на бланкетния законов текст. След постановяване на соченото решение от КС ВКС при произнасяне в различни свои актове е изтълкувал съдържанието на нововъведената разпоредба като е счел, че „очевидна неправилност“ е квалифицирана форма на неправилност, която е налице, когато решението страда от толкова съществен порок, че същият може да бъде констатиран „на пръв поглед“, prima facie, без да се налага извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /съответствие с материалния или процесуалния закон, както и обоснованост/. Такива са нарушенията при подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, при приложение на закона в неговия обратен смисъл или при драстично нарушение на правилата на формалната логика. В процесната хипотеза не се установява наличие на сочения критерий за достъп до касационен контрол – чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК.

Поставените в изложението въпроси в своята съвкупност целят да изведат значимия за изхода на в. т. д. № 2982/2019 г. на Апелативен съд София процесуалноправен въпрос относно правомощията на въззивния съд по приложение на чл. 7 ГПК да обезпечи извършването на валидни и допустими процесуални действия в контекста на задълженията му, визирани в чл. 270 ГПК. Отговорът на този въпрос е ключов за изхода на делото, поради което удовлетворен се явява общия селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. Решението на въззивния съд е в отклонение от служебно известната на състава задължителна практика на ВКС /т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК и т. 5 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК/ и практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК, на която касаторът се позовава в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

При извод за позитивна селекция на подадената касационна жалба при установено приложение на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, безпредметно се явява разглеждането на соченото в евентуалност допълнително основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

С оглед указанията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът, за отговор на който следва да бъде допуснато касационно обжалване, може да бъде уточнен по следния начин: В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 7 ГПК и чл. 270 ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно въззивно решение?

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС