Решение № 9849 от 15.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3504/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Директора на ТП на НОИ гр. Пловдив срещу решение 1947/27.02.2025 г., постановено по адм. дело 2811/2024 г. по описа на Административен съд гр. Пловдив, с което е отменено Решение 2153-15-328/18.11.2024 г. на Директора на ТП на НОИ Пловдив и потвърденото с него разпореждане [номер] /протокол 2140-15-860/03.10.2024 г. на Ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ Пловдив, като преписката по заявление вх. 2113-15-2329/13.06.2024 г. на М. И. Д. с искане за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по условията на чл. 69 б от КСО е изпратена на административния орган за решаване на въпроса по същество при спазване на дадените от съда указания. Присъдени са разноски по делото. В касационната жалба са съображения за неправилно, незаконосъобразно и необосновано решение, постановено при нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Навеждат твърдения относно липсата на нормативно установените материалноправни предпоставки за придобиване от ответника М. И. Д. право на пенсия по реда на чл. 69б, ал. 1 КСО, както и за неприложимост на разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС), поради ненавършване на изискуемата за 2024 г. възраст от 54 години и 2 месеца, съгласно чл. 69, ал.2 и ал.9 КСО. Изтъква се, че формалното съответствие на изискванията на чл. 69б, ал. 1 КСО не е основание за отпускане на пенсия предвид водещия характер на действително заеманата от ответника длъжност и извършваната дейност, непопадаща в обхвата на Правилника за категоризиране на труда при пенсиониране (ПКТП, отм.) и на Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране (НКТП). По съображения за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 АПК, касаторът иска първоинстанционното решение да бъде отменено. Претендират се разноските по делото, включително юрисконсултско възнаграждение. Ответната страна - М. И. Д. от гр. Карлово, чрез процесуален представител адвокат Н. Калчев, оспорва основателността на касационната жалба в писмено становище по делото. Счита, че досегашната практика на ВАС по сходни казуси е неоснователно изоставена. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила и присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационното оспорване и за правилност на обжалваното съдебно решение, което да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в производството пред Административен съд Пловдив е Решение 2153-15-328/18.11.2024 г. на директора на ТП на НОИ Пловдив е отхвърлена като неоснователна жалба с вх. 1012-15-436/24.10.2024 г. срещу разпореждане [номер] /протокол 2140-15-860/03.10.2024 г. на Ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ - Пловдив, с което на основание на основание чл.99, ал.1, т.2, буква г" от КСО е отменено разпореждане [номер] /Протокол N01261/ 10.07.2024 г., с което е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст в минимален размер и на основание на основание чл. 69, ал. 1 от КСО и чл. 69б, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 18, ал. 4 от НПОС е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст (ОСВ) на М. И. Д.. От фактическа страна съдът приема, че със заявление вх. 2113-15-2329/13.06.2024 г. М. И. Д. е направила искане за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст (ОСВ) по чл. 69 б от КСО, като е приложила документи по чл. 2 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС). По така подаденото заявление с разпореждане [номер] /Протокол N01261/10.07.2024 г., считано от 09.06.2024 г. е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст в минимален размер на основание чл. 69 б , ал. 1 от КСО. Горепосочената пенсия е отпусната при навършена към датата на заявлението възраст - [възраст] и зачетен осигурителен стаж от първа категория труд - 23 години, 01 месец и 20 дни, от трета категория труд - 06 години, 08 месеца и 19 дни, осигурителен стаж по чл.104, ал.6-8 от КСО - 00 години, 06 месеца и 10 дни или общ осигурителен стаж, превърнат на основание чл. 104 от КСО към трета категория труд - 46 години, 04 месеца и 02 дни. За да потвърди обжалваното разпореждане, административният орган е посочил, че М. Д., към датата на заявлението - 13.06.2024 г. има изискващия се осигурителен стаж за придобиване право на пенсия по реда на чл. 69, ал. 1 от КСО, тъй като към датата на заявлението осигурителният й стаж като "кадрови военнослужещ" е с обща продължителност - 23 г. 08 м. 22 дни и осигурителен стаж от трета категория 06 г. 09 м. 10 дни - обща продължителност на осигурителния стаж 30 г. 06 м. и 02 дни, но няма право на пенсия по реда на чл. 69, ал. 1 от КСО поради обстоятелството, че няма навършена изискуемата, съгласно тази разпоредба, възраст за 2024 г. - 54 години и 02 месеца. Административният орган е приел, че изключението в чл. 18, ал. 4 от НПОС се отнася единствено до продължителността на осигурителния стаж, но по никакъв начин не засяга другия компонент за придобиване право на пенсия, а именно - изискуемата от закона възраст. Посочил е, че Д. няма право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 69 б , ал. 1 от КСО, тъй като разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС допуска отпускане на пенсия по чл. 69 б , ал. 1 от КСО само за лицата, които не са придобили право на пенсия по реда на чл. 69 от КСО поради недостигащ осигурителен стаж - под 18 години като военнослужещи или в специалните ведомства и под 27 години общ осигурителен стаж. Първоинстанционният съд приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, но при неправилно приложение на материалния закон. Счел е, че Д. има осигурителен стаж и навършена възраст, изискуеми по силата на чл.69б, ал.1, т.1 КСО, за придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по този ред. Съдът е изложил мотиви, че разпоредбите на чл.69 и чл.69б КСО съдържат самостоятелни материалноправни предпоставки и не се намират в съотношение обща към специална разпоредба, т.е могат да са налице фактическите предпоставки за приложение и на двете, като тогава следва да бъде приложена по-благоприятната от двете за заявителя, респ. нито една от двете, ако не се удовлетворява нито един от посочените фактически състави. Развити са съображения, че разпоредбата на чл.18, ал.4 НПОI не представлява пречка за лицата, които изначално отговарят на условията за осигурителен стаж и възраст по чл. 69б, ал. 1 КСО, да се пенсионират по този ред, както и че тълкуването и прилагането на чл. 18, ал. 4 НПОС не следва да бъде стеснително и да ограничава приложението на чл. 69 и чл. 69б КСО, като норми от по-висок ранг и с равнозначно правно действие. Решаващият съд е обосновал извод, че ако за приложението на чл. 18, ал. 4 НПОС административният орган достигне до заключение, че нормата има ограничаващ характер, то на основание чл. 5, ал. 1 АПК следва да приложи разпоредбите на КСО. Решението е валидно и допустимо, но неправилно. Законодателят е оправомощил административния орган сам да изменя и отменя издадените от него административни актове по реда на чл. 99 от КСО. Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1, т. 2, б "г" от КСО, влязлото в сила разпореждане по чл. 98 от КСО може да се измени или отмени от органа, който го е издал, когато пенсията е неправилно отпусната или неправилно е отказано отпускането й. Първоинстанционният съд не е обсъдил в пълнота съображенията, изложени от органа в оспореното пред съда Решение 2153-15-328/18.11.2024 г. на директора на ТП на НОИ Пловдив. Направеното в съдебния акт тълкуване на законовите разпоредби на чл. 69 ал. 2, чл. 69б КСО и чл. 18, ал. 4 НПОС не отразява последователната им редакция и взаимовръзка между тях, от които следва да се определи ясно целта на закона и съответствието на оспорения административен акт със същата. Съгласно чл. 69, ал. 1 КСО, военнослужещите придобиват право на пенсия при навършване на възраст 52 години и 10 месеца и при 27 години общ осигурителен стаж, от които две трети действително изслужени като военнослужещи по Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, като резервисти на активна служба и/или като резервисти на срочна служба в доброволния резерв по Закона за резерва на въоръжените сили на Република България. Изискването за посочената по-горе възраст от 52 години и 10 месеца влиза в сила от 01.01.2016 г., а нормата на чл.69, ал.9 КСО предвижда, че от 31.12.2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по два месеца до достигане на 55-годишна възраст за лицата по чл. 69, ал. 1 и ал. 2 КСО. Изискуемата възраст за 2024 г. е 54 години и два месеца и за двата пола. Разпоредбата на чл. 18, ал. 4 НПОС определя, че лицата, които не са придобили право на пенсия по чл. 69 КСО поради недостигащ осигурителен стаж, могат да се пенсионират по реда на чл. 69б, ал. 1 и 2 КСО. Именно лицата, изпълняващи длъжности или извършващи дейности по посочените в чл. 69 КСО специални закони, могат да се възползват от правото по чл. 18, ал. 4 НПОС и да им бъде отпусната пенсия по чл. 69б, ал. 1 или 2 от КСО, но единствено, когато не им достига изискуемият осигурителен стаж, като за целта трябва да са навършили необходимата възраст по чл. 69 КСО. По делото е безспорно установено, че към датата на подаване на заявлението (13.06.2024 г.) за отпускане на пенсия ответникът М. Д. има навършени 50 години, 08 месеца и 04 дни. Обосновано в касационната жалба се сочи, че в разглеждания случай ответникът попада в обхвата на чл. 69, ал. 1 КСО, а не в този на чл. 69б, ал. 1 КСО, касаещ лицата, полагали труд от първа категория, която съгласно чл. 104, ал. 1 от КСО се определя с акт на МС, а именно с ПКТП-отм., действал до 31.12.1999 г. и НКТП (в сила от 01.01.2000 г.). Чл. 1 от НКПТ посочва изчерпателно на кои лица и при какви условия на труд стажът следва да се зачете от първа категория труд. Това са лица, полагащи труд под земята, във въздуха, в атомна електроцентрала, в металургията, екипажи на кораби, специализирани в превози на химически вещества, нефтопродукти и въглища; работещи в машинното отделение на плавателни съдове от морския флот. Сред тях не попадат военнослужещи по Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България. Основателен е наведеният от касатора довод, че формалното съответствие на изискванията на чл. 69б, ал. 1 КСО не е основание за отпускане на пенсия, с оглед на обстоятелството, че водещ е характерът на действително заеманата от М. Д. длъжност и извършваната дейност, която не попада в обхвата на ПТКП и НКТП. След като ответника разполага с изискуемия стаж като държавен служител по ЗМВР, но няма навършена изискуемата възраст по чл. 69, ал. 2 КСО за 2024 г. - 54 год. и два месеца, респ. разпоредбата на чл.18. ал. 4 НПОС е неприложима, то тя не придобива право на пенсия за ОСВ. Неправилно първоинстанционният съд е достигнал до извода, че ако за прилагането на чл. 18, ал. 4 НПОС административният орган достигне до заключение, че нормата има ограничаващ характер, то на основание чл. 5, ал. 1 АПК следва да се приложат разпоредбите на КСО от по-висок ранг, предоставящи възможност за избор. Нормата на чл. 69 КСО въвежда изключение за определена категория осигурени лица относно правото им на пенсия за осигурителен стаж и възраст спрямо общото правило на чл. 68, ал. 1 и 2 КСО, като разликата в пенсионните възрасти по чл. 69 и чл. 69б, ал. 1 КСО за 2024 г. е 3 години и 6 месеца. При проследяване редакциите на нормата на чл.18. ал.4 НПОС се установява, че измененията й са обусловени именно от измененията на КСО и по-конкретно на чл.69 и 69б КСО. При анализ на разпоредбата на чл. 69, ал. 2 КСО е видно, че в същата е въведено изискване за наличие на минимална изискуема от закона възраст за придобиване на право на пенсия от тези категории лица и тази минимална възраст е еднаква, както за мъжете, така и за жените. По този начин е отчетен характерът на извършваната от осигурените лицата дейност и е постигнато равноправие между мъжете и жените. Следва да се отбележи, че при определяне на изискванията за придобиване на право на пенсия, законодателят въвежда изискването за общ осигурителен стаж, както и за действително изслужен осигурителен стаж като служител по посочените закони. На основание чл.69б, ал. 1 КСО, придобиват право на пенсия лицата, които са работили десет години при условията на първа категория труд, при следните условия: т.1 навършили са възраст до 31 декември 2015 г. 47 години и 8 месеца за жените и 52 години и 8 месеца за мъжете и имат сбор от осигурителен стаж и възраст 94 за жените и 100 за мъжете: т.2: от 31 декември 2015 г. възрастта по т. 1 се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година е по 2 месеца за мъжете и с по 4 месеца за жените до достигане на 55-годишна възраст, като в този смисъл, условията за придобиване право на пенсия по чл.69б, ал.1 КСО от 01.01.2024 г. са за навършени 50 години и 8 месеца за жените и 54 години и 2 месеца за мъжете. От горното се налага изводът, че изискванията за придобиване право на пенсия при условията на чл. 69б КСО са различни, като законодателят задължително изисква реалното и действително полагане на осигурителния стаж при условията на първа категория труд. При изследване на съдържанието на специалните закони, посочени в чл. 69 КСО е видно, че положеният труд се зачита като първа категория, т.е. той се приравнява на такъв по силата на закона. Аналогично следва да е и тълкуването на разпоредбата на чл. 17. ал. 2 НПОС, в която е посочено, че осигурителният стаж се зачита като такъв от първа категория труд. Наличието на такава изрична разпоредба, която специално да указва това, отново сочи, че този стаж се признава за такъв по силата на закона, а не защото действително е такъв от първа категория, след като в НКТП са определени изрично длъжностите и професиите, които полагат труд при първа категория труд. Предвид изложеното се установява, че разпоредбите на чл.69, ал.2 и чл.69б, ал.1 от КСО съдържат различни материалноправни предпоставки, обуславящи упражняването на правото на пенсия за ОСВ по отношение на лицата. Разпоредбата на чл.18, ал.4 НПОС е обвързана с изискванията за пенсиониране по чл.69 КСО и е облагоприятстващ за лицата от специалните ведомства, като се отчита специфичния характер на труда, но поради определени обстоятелства трудовият стаж на тези длъжности не е достатъчен за придобиване на право на пенсия по чл.69 КСО. При сравнението на последователните редакции на чл.69 и чл.69б КСО е видно, че чл. 18, ал. 4 НПОС по никакъв начин не противоречи на КСО като нормативен акт от по-висока степен. Лицата имат правата, които законодателството изрично им предоставя. Длъжностните лица в ТП на НОИ не могат да определят свободно, по собствена преценка, актовете и действията си, а са обвързани с предоставените им от закона правомощия, които следва да прилагат стриктно. Това е обосновано от обстоятелството, че правомощията им са свързани с разходване на средства от публичните фондове на ДОО, набирани при спазване на принципа на солидарност на социалния модел в България, поради което и длъжностното лице по пенсионно осигуряване действа при условията на обвързана компетентност. В тази връзка и нормите на КСО, които касаят правото на осигурително плащане, в случая пенсия, следва да се тълкуват и прилагат стриктно. При постановяване на решението си първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон и правният му извод за незаконосъобразност на процесния административен акт е необоснован, поради което и при наличие на касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 АПК неправилното съдебно решение следва да се отмени. Доколкото делото е изяснено от фактическа и правна страна и не се налага извършване на нови процесуални действия, вместо първоинстанционното решение следва да бъде постановено друго по съществото на спора, с което подадената първоначална жалба от М. Д. срещу Решение 2153-15-328/18.11.2024 г. на Директора на ТП на НОИ Пловдив и потвърденото с него разпореждане [номер] /протокол 2140-15-860/03.10.2024 г. на Ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ Пловдив, следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Настоящият състав е запознат със съществуващата съдебна практика на ВАС, шесто отделение, съответстваща на изложените от АдмС Пловдив мотиви, която не се споделя поради възможността при прилагането й да се допусне заобикаляне на закона, както и с оглед характера на средствата за ДОО като публичен ресурс. (В този смисъл Решение 6691 от 19.06.2025 г. по административно дело 12155/2024 г. на шесто отделение на ВАС) Предвид изхода на спора, в тежест на ответника М. Д. следва да бъдат поставени претендираните от касатора разноски за заплатена държавна такса в касационното производство в размер на 200 лева, както и тези за юрисконсултско възнаграждение за всяка от инстанциите. Същото, на основание чл. 143, ал. 4 и с чл. 78, ал. 8 от ГПК, се определя на 200 лева за всяка от двете съдебни инстанции, съгласно чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. второ и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение,