Определение № 1221 от 29.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 369/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 22.10.2010г. по гр.д.№ 8543/ 2009г., в частта му, с която Градски съд София е уважил предявения срещу М. Р. иск с правно основание чл.45 ЗЗД. Жалбоподателят М. Р. Г. поддържа, че с обжалваното решение е съдът е разрешил материалноправен въпрос, който е от значение за точното приложение на закона- основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Моли да се допусне касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно. Ответникът Я. Р. П. в писмено становище поддържа, че не следва да се допусне касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил решение от 21.12.2007 г. на РС София по гр. дело № 5437/ 2007г., е осъдил жалбоподателя да заплати на ответника по жалба сумата 6000 лева обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Прието е за установено, че в резултат на нанесен удар с кол на 15.03.2005г ищецът е претърпял множество увреждания- оперативна намеса в лявото око, охлузвания по главата и тялото, кървонасядания, а наказателното производство е приключило с постигнато е споразумение по НОХД №7830/2006г. по описа на СРС. При тези данни съдът е приел, че деликтът е доказан, а и не е налице съпричиняване на резултата от пострадалия, при което съдът по справедливост е определил обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на присъдената сума. В изложението си, за да обоснове допустимост на касационното обжалване, жалбоподателят поддържа, че съдът е разрешил материалноправен въпрос за това кои са предпоставките, при наличие на които съдът следва да приеме, че е налице съпричиняване на резултата с оглед разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, който е от значение за точното приложение на закона. С обжалваното решение въззивния съд е дал отговор на поставения въпрос в съответствие с трайната практика на ВКС – Постановление №17/18.11.1963г. на ВС и Решение №88 от 12.09.1962 по гр.д.№83/1962г. на ОСТК и задължителната практика, в постановеното по чл.290 ГПК Решение № 39 от 16.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 551/2009 г., II т. о., ТК. В същата е прието, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. В случая е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и на вина. Касае се до определяне на размера на отговорността на виновния причинител на вредите и то само за вредите, причинени на увредения, като не може да се поставя въпрос с оглед на тези вреди за вина на самия увреден. Няма съмнение, че както действията, така и бездействията на увредения могат имат отношение към основанието за намаляване на обезщетението, но при преценка на конкретните факти и различните обстоятелства на случая следва да се приложат разпоредбите на чл.51, ал.2 ЗЗД. Имено в съответствие с тази практика съдът е постанови обжалваното решение. Ето защо не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не е налице основание за изменение на вече установената практика по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. Предвид изложените съображения, съдът