Решение № 447 от 13.01.2009 г. на ВКС по н. д. № 335/2008 г.
ВКСII наказателно отделение13.01.2009reporting judge Гроздан Илиев
Ruling
Отменява Решение № 87/12.05.2008 г., постановено по внохд № 87/2008 г. на Великотърновски апелативен съд с което е потвърдена присъдата от 25.02.2008 г. по нохд № 310/2007 г. на Великотърновски окръжен съд Връща делото за ново разглеждане от стадия на съдебното заседание пред въззивната инстанция. Особено мнение на съдия Биляна Чочева по наказателно дело № 335/2008 г. по описа на ВКС, II н. о. Като краен резултат споделям решението на мнозинството за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на Великотърновския апелативен съд, но не съм съгласна с мотивите за това по следните съображения: Макар и не съвсем изрично мнозинството застъпва идеята, че след като фактическия състав на нарушението на правилата за движение, запълващо състава на бланкетната норма на чл. 343 от НК, е бил инкриминиран, но неговата правна формулировка е неправилно, то инстанциите по същество са свободни да извършат преквалификация на това нарушение без изрично изменение на обвинението и съответно да постановят осъдителна присъда. В конкретния случай това означава, че след като в обстоятелствената част на обвинителния акт са отразени факти, съотносими към допуснато нарушение по чл. 25, ал. 1 ЗДвП, вр. Чл. 76 от ППЗДвП, а не към инкриминираното - по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, то няма процесуална пречка съдилищата да преквалифицират нарушението и съответно да признаят подсъдимата Тейлър за виновна, че съставомерният резултат е в причинна връзка именно с това нарушение, а не онова, което прокурора е формулирал неправилно, а и практически поддържал пред всички инстанции. Намирам на първо място, че този подход е несъвместим с принципите за единство между фактическа и правна формулировка на обвинението, чрез което всъщност се спазва изискването за неговата яснота, което предопределя и ефективността на правото на защита. В този смисъл, ако съществува различие между отразени фактически обстоятелства в обвинителния акт и правната им квалификация - в случая само на нарушението на правилата за движение, доколкото това всъщност е деянието по чл. 343 НК /допуснато нарушение на конкретно правило за движение, което е в причинна връзка с резултата/, то явно става въпрос за процесуално нарушение с пряк негативен рефлекс върху правото на защита, за което е предвидена процедура за отстраняването му още на фаза разпоредително заседание на първата инстанция. На настоящия етап от производството всичко това е без значение, след като подсъдимата е била оправдана. На второ място, предложеният подход от колегите ми сериозно интервенира върху равенството на страните в процеса, като предоставя на обвинителната власт много повече възможности, отколкото на защитата - възлага на съда да извършва произволни корекции и да се отклонява от същината на обвинението /ненадлежно формулирано/, така че да се постигне осъдителна присъда. Така, ако прокурорът неправилно е квалифицирал фактически отразеното нарушение на правилата за движение, то на съда се възлага сам да определи правилната квалификация, което да доведе до осъждане. Това самостоятелно преквалифициране на допуснатото нарушение на правилата за движение в случаите на обвинение по чл. 343 НК /ако се приеме, че има несъответствие с фактическата формулировка и което всъщност е процесуално нарушение, както посочих по-горе/ може да има непредвидими за правораздаването негативни последици. В конкретния случай намирам, че липсва каквато и да е процесуална пречка поведението на подсъдимата Тейлър да бъде разглеждане в контектна на повдигнатото й обвинение - за допуснато нарушение на чл. 20, ал. 1 ЗДвП, което да е довело до настъпване на съставомерните последици, обхванати от състава на чл. 343, ал. 1, б. "в" НК. Разпоредбата на чл. 20, ал. 1 ЗДвП е обща и възлага на водачите задължение да "контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват". Ако не се касае до нарушение, свързано с режима на скоростта, хипотезите, които могат да бъдат обхванати от посочената разпоредба са много. Под контрол на МПС се разбира всяко действие с органите на управление, а това включва и извършването на маневри от всякакъв вид, сред които е и потеглянето. В обвинителния акт е записано, че подсъдимата Тейлър "без да се увери, че М. Тейлър е слязъл безопасно, така че автомобилът да може да продължи движението си, потеглила с автомобила, при което прегазила падналият на пътното платно пешеходец..." Едно от специалните правила за маневрите /чл. 25, ал. 1 ЗДвП/ изисква от водача преди да започне маневрата "да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение". Сравнението между фактически обстоятелства и правна формулировка на нарушението безусловно определя, че на подсъдимата Тейлър е инкриминирана една част от това специално правило, която обаче е подведена под общата норма на чл. 20, ал. 1 ЗДвП. Съответно, става въпрос за съотношение между общо и специално правило и след като на Тейлър е инкриминирано общото, което обаче включва елементи на специалното, то няма никаква пречка действията й да бъдат обсъждани в контекста на инкриминираното й нарушение по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, вместо да се извършва каквато и да е преквалификация - напр. за нарушение по чл. 25, ал. 1 ЗДвП, вр. Чл. 76 от ППЗДвП, каквото конкретно не й е инкриминирано. Случаят би бил съвсем различен, ако бяха инкриминирани, както общото, така и специалното правило, когато приоритетът следва да бъде отдаден на второто. Въз основа на тези съображения намирам за недопустимо да се извършва преквалификация на допуснатото нарушение на правилата за движение, което е в причинна връзка със съставомерния резултат. Такова искане практически няма застъпено и в касационния протест, като видно от него, а и при преглед на цялото производство, прокурорът е обсъждал поведението на подсъдимата Тейлър в контекста на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП. Първоинстанционният съд също не е имал никакви затруднения по този въпрос, а позицията на въззивния е освен противоречива /доколкото приема, че има извършено нарушение по чл. 25, ал. 1 ЗДвП, вр. Чл. 76 от ППЗДвП и което според споделеното от мен разбиране и при конкретната фактология се вмества в хипотезата на чл. 20, ал. 1 ЗДвП, но счита, че поради липсата на такова обвинение не може да постанови осъдителна присъда, а и че няма подобни правомощия/, то и е крайно неаргументирана досежно отказа да отчете дали има или няма реализирано нарушение по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП. Тук е мястото да посоча, че практически въззивният съд не е обсъдил в детайли дали потвърдените от него фактически обстоятелства и в коя точно част кореспондират на онези, които обуславят нарушението по обвинителния акт. Затова считам, че апелативният съд изобщо не се е произнесъл по същината на повдигнатото обвинение, а и доводите във въззивния протест, респ. налице е липса на мотиви и това е основанието за отмяна на решението му, а не изложеното от колегите ми, вкл. в аспекта, че било ограничено правомощието на прокуратурата да реализира наказателна отговорност за престъплението, за което е бил внесен обвинителен акт.
Grounds
Решение № 447 от 13.01.2009 г. на ВКС по н. д. № 335/2008 г., II н. о., НК, докладчик председателя Гроздан Илиев Производството е по реда на чл. 346, т. 1 и сл. НПК.
Образувано е по протест на Б. М., прокурор при Великотърновската апелативна прокуратура.
С протестираното Решение № 87/12.05.2008 г., постановено по внохд № 87/2008 г. на Великотърновски апелативен съд е потвърдена присъдата от 25.02.2008 г. по нохд № 310/2007 г. на Великотърновски окръжен съд с която подсъдимата Е. К. Т. от с. Б., община Г., гражданка на Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия е призната за невиновна в това:
- на 10 октомври 2006 г. в гр. В., при управлението на л.а."Опел Фронтера" с рег. № Е* в пияно състояния да е нарушила правилата за движение по пътищата, чл. 20, ал. 1 ЗДвП и по непредпазливост да е причинила смъртта на британския гражданин М. Б. Т., поради което и на основание чл. 301, ал. 1, т.1, предл.3 НПК вр. чл. 15 НК е оправдана по обвинението за извършено престъпление по чл. 343, ал. 3, пр.1, б. "б", пр.1 вр. ал. 1 вр. чл. 342, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 1 ЗДвП
С протеста се поддържа, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушения свързани с отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 2 НПК. Претендира се вътрешна противоречивост на решението в което при направени констатации за допуснати от подсъдимата нарушения на правилата за движение по пътищата е потвърдена оправдателната присъда. Същевременно отсъствували мотиви за отказът на въззивния състав да приеме наличие на извършено нарушение на чл. 20, ал. 1 ЗДвП.
По същество се прави искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав.
Прокурорът поддържа протеста по изложените в него съображения.
Защитата на подс. Е. Т. мотивира становище, че при постановяване на решението с което е потвърдена оправдателната присъда, не са допуснати претендираните с протеста нарушения, поради което предлага да остане в сила.
Върховният касационен съд разгледа протеста, провери въззивното решение с оглед на поддържаните отменителни основания и в пределите на правомощията по чл. 347 - 348 НК, за да се произнесе съобрази следното:
По настоящето дело фактическите положения, относими към конкретната пътна обстановка, както и поведението на подсъдимата Е. Т. и пострадалият М. Т., като участници в пътнотранспортното произшествие са изследвани обективно, всестранно и пълно. Двете инстанции са положили максимални усилия да установят обстоятелствата по отношение механизма и динамиката на протичане на произшествие. В тази част приетите за установени фактически положения са основани на надлежна и безпротиворечива доказателствена основа. Нещо повече, не съществуват противоречия в решаващите мотиви на въззивната инстанция и съобразителната част на обвинителният акт по отношение на извършеното от подсъдимата, непосредствено преди спиране на управлявания от нея лек автомобил "Опел Фронтера", обстоятелствата при които е слязъл от задна лява врата на превозното средство пострадалият и последвалите действия на подсъдимата по привеждане в движение и потегляне на автомобилът.
Съществените различия се констатират при правните изводи, относно дължимото поведение на подсъдимата, респективно правната квалификация на правилата за движение, нарушени от подсъдимата, които са довели да настъпване на съставомерните последици.
Прието е за установено, че след възникнал спор и пререкания между двамата, пострадалият, които бил в средна степен на алкохолно опиване, 1.98 промила в кръвта и 1.93 промила в урината, пожелал да слезе от автомобила. Тогава подс. Е. Т. спряла превозното средство и след като пострадалият М. Т. слязъл от задната лява врата на колата, подсъдимата без да се увери, че е слязъл безопасно, привела автомобила в движение, като не възприела междувременно падналия на пътното платно пострадал, чиято горна част на тялото, се отзовала под задната лява гума, която при потеглянето на превозното средство, преминала през главата му и гръдния кош. Фактически констатации с такова съдържание, за поведението на подсъдимата и пострадалият са направени, както в обвинителния акт, така и в мотивите на двете инстанции. Според обвинителният акт, потеглянето на подсъдимата без да се убеди, че пострадалият се намира на безопасно разстояние от превозното средство е нарушение на чл. 20, ал. 1 ЗДвП, защото не е контролирала непрекъснато моторното превозно средство. Тази квалификация е поддържана от прокуратурата и пред двете инстанции. От съобразителната част на касационния протест може да се приеме, че се поддържа и пред настоящият състав. Двете инстанции обаче не са възприели поддържаната с обвинението квалификация на извършеното от подсъдимата нарушение на правилата за движение. Първоинстанционният състав е счел, че предприетото от подсъдимата потегляне с автомобилът, при което бил прегазен пострадалият, представлява маневра и при нейното извършване е изпълнила в пълен обем задълженията, които и предписват разпоредбите на чл. 41, ал. 1, т. 2 ППЗДвП вр. чл. 22 ЗДвП (отм.). Затова е направил извода, че в случая е налице основанието по чл. 15 НК за оневиняване на подсъдимата. Въззивният състав, след мотивиран отказ да приеме, че в случая фактическият състав на нарушението се субсумира под общото правило на чл. 20, ал. 1 ЗДвП също е приел, че наличните факти съдържат признаците на извършено нарушение на правилото за извършване на маневрата потегляне, така както е уредена в чл. 25, ал. 1 ЗДвП и чл. 77 , вр. чл. 76 ППЗДвП. По повод на протеста, е обсъден и доводът за нарушение на закона в частта по приложението на чл. 15 НК, като основание за оправдаване на подсъдимата. Пространните фактически и правни съображения на въззивния съд, за неприложимост на института на случайното деяние се споделят напълно от настоящият състав. В тази връзка следва да се отбележи, че подсъдимата е потеглила от мястото където е спряла, за да слезе пострадалият без да се убеди, че пътя е свободен за безопасно извършване на маневрата. Пияното състояние на пострадалият, пререканието между двамата преди да предприеме слизането, е задължавало подсъдимата да се убеди по положителен начин, че при потеглянето на управлявания от нея автомобил няма да създаде опасност за неговото движение. Поради липсата на необходимото внимание при извършването на тази маневра тя не възприела препятствието на пътя, каквото е лежащия на пътното платно пиян пешеходец и затова въззивния състав правилно е приел, че е виновна за настъпилия смъртен резултат.
Следващите съждения на въззивната инстанция за невъзможност, по повод на протеста, да отстрани допуснатото нарушение на законът не се споделят от касационния състав. Вместо да преквалифицира допуснатото нарушение на правилата за движение съдът е счел, че поради отсъствие на обвинение, за нарушаване на правилата за извършване на маневрата, потегляне, е длъжен да потвърди постановената оправдателна присъда. Това е сторил макар, според от чл. 303, ал. 2 НПК, да не е имал основание за такова решение, тъй като при установените и възприети от него фактически положения и поради недоказаност на пияното състояние, извършеното от подсъдимата деяние съставлява престъпление по по-леко наказуемия състав на чл. 343, ал. 1 "в" НК. Както нееднократно е посочвал и в други свои решения ВКС, не може въззивната инстанция да постановява или потвърждава оправдателна присъда, щом като фактическият състав на извършеното деяние субсумира признаците на престъпление за което има обвинение. В настоящият случай без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, въззивния състав е установил основание за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление, възприемайки друга правна квалификация на извършеното нарушение на правилата за безопасност на движението, чийто фактически състав е установен, така както е посочен в съобразителната част на обвинителния акт. При неизменност на обвинителните факти в тази част, срещу които подсъдимата е провеждала в пълен обем защитата си още от досъдебната фаза на производство, съдът след като е направил извод за отсъствие на предпоставките за приложение на чл. 15 НК е следвало да встъпи в правомощията които има според чл. 336, ал. 1, т. 2 НПК и да постави осъдителна присъда за престъплението за което е имало обвинение в първата инстанция. Съображението, че това е недопустимо, поради липса на изрично изменение на обвинението от страна на прокуратурата, единствено по отношение правната квалификация на извършеното нарушение на правилото за безопасност на движението е лишено от правно основание. При сега действуващите норми за изменение на обвинението, съдът които се произнася по въпросите за вината и отговорността на подсъдимата разполага с правомощието да възприеме и друга правна квалификация на нарушението, включено в диспозицията на бланкетната норма по чл. 343 НК, щом като липсва съществена изменение във фактическия състав на нарушението, какъвто е и настоящият случай. Затова не се налага изрично изменение на обвинението от прокурорът. Това не е наложително и с оглед изискването на чл. 51 НПК, подсъдимата да научи в какво се обвинява, защото по отношение на фактическият състав на извършените от нея действия, респ. дължимо поведение с оглед на безопасно управление на автомобилът, при извършване на маневрата потегляне, е осъществявала правото си на защита. Вместо обаче да отмени първоинстанционната присъда и да изпълни задължението си по чл. 336, ал. 1, т. 2 от НПК, въззивният съд е потвърдил оправдателната присъда. С така постановеното решение е извършил процесуално нарушение, което според чл.
348, ал. 3, т. 1 е съществено, защото е довело до ограничаване правомощието на прокуратурата да реализира наказателната отговорност на подсъдимата, за престъплението за което е внесен обвинителния акт и чиято съставомерност е била възприета от въззивният състав. Констатираното процесуално нарушени е довело и до нарушението на материално правните наказателни норми, защото не е бил приложен законът, които при установените фактически положение е следвало да бъде приложен. Затова протестираното решение следва да бъде отменено и делото върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане от друг състав.
Мотивиран от гореизложеното и като съобрази, че са налице поддържаните с протеста отменителни основания, Върховния касационен съд, второ наказателно отделение на основание чл. 354, ал. 3, т. 3 вр.чл. 355, ал. 1, т.т. 2 и 3 НПК
Cited provisions
2- чл. 15 НК
- чл. 343, ал. 3