Решение № 6622 от 6.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 7030/2015 г.

Решение № 6622 от 6.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 7030/2015 г., V о., докладчик съдията Донка Чакърова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Д. И. А. против решение 2608/15.04.2015 г., постановено по адм. д. 533/2015 г. по описа на Административен съд-София-град. Касационният жалбоподател оспорва съдебното решение като твърди, че е неправилно и постановено при необоснованост на правните изводи относно съответствието на оспорвания акт, както с изискванията за неговото издаване, така и за съответствието му с материалния закон - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Изложени са съображения за липса на данни за извършено престъпление преди задържането. Иска да бъде отменено обжалваното решение и оспорената заповед. Подробни съображения в подкрепа на твърденията и искането са изложени в касационната жалба. Претендира заплащане на разноски на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Ответникът - Г. И., служител на длъжност "ОР" при 01 РУП-СДВР, редовно призован за съдебно заседание, не се е явил, не е изпратил представител. Депозиран е писмен отговор от юрисконсулт като пълномощник на полицейски орган при 03 РУП-СДВР и без представено пълномощно от ответната страна по настоящото дело. Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение № 2608/15.04.2015 г., постановено по адм. д. 533/2015 г. по описа на АССГ е отхвърлена жалбата на Д. И. А. против Заповед за задържане на лице № 2508/15.12.2014 г., издадена от служител на длъжност "ОР" при 01 РУП-СДВР, с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от Закона за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР) е наредено задържане на жалбоподателя за срок от 24 часа. Административният съд е приел, че оспорената пред него заповед е издадена от компетентен орган и в съответствие с възложените му функции и в предписаната от закона форма. Според първоинстанционния съд в обжалваната заповед и съпровождащите я документи от административната преписка се съдържат описани достатъчно фактически и правни основания за нейното издаване. Така постановеното съдебно решение е правилно. Първоинстанционният съд е установил правилно фактическата обстановка по спора въз основа на събраните по делото доказателства и е приложил правилно материалния закон. Административният съд е приел, че при преди издаване на оспорената пред него заповед са били налице данни, че Д. А. е извършител на грабеж - престъпление, за което в последствие е привлечен и в качеството му на обвиняем. В заповедта е посочено, че задържането на лицето е като евентуален извършител на грабеж по ДП ЗМ 3751/14 г. От доказателствата по делото се установява, че досъдебното производство под този номер е започнало на 13.11.2014 г. и е по повод грабеж, извършен на 11.11.2014 г. В рамките на това досъдебно производство е установено, че възможен извършител е Д. А., но за събиране на достатъчно данни за образуване на наказателно производство е необходимо да бъде проведено и разпознаване, за което са предприети действия по установяване местонахождението му. Не е намерен на адреса, на който му е определена мярка за неотклонение "домашен арест", поради което е обявен за общодържавно издирване. На 15.12.2014 г. е извършен друг грабеж и в резултат на проведена полицейска операция е задържан Д. И., за който е установено, че е обявен за общодържавно издирване и му е издадена заповед за задържане за срок до 24 часа, в която е посочен номера на вече образувано дело също за грабеж, по което е издирван. На практика той е задържан малко след извършване на втория грабеж. Извършени са процесуални действия при условията на неотложност по разследване на втория грабеж, в последствие двете разследването на двата заявителски материала са обединени и Д. А. е привлечен като обвиняем за престъпление "грабеж". Тези обстоятелства се установяват от справка, съставена на 19.03.2015 г., но е в нея са отразени факти и обстоятелства предхождащи издаването на заповедта за задържане и станали известни на полицейските органи преди и на самия 15.12.2014 г., но преди задържането. При така установените непротиворечиво факти, които не се и оспорват от жалбоподателя, правилно АССГ е приел, че при издаване на оспорената заповед са били налице фактическите основания, визирани в чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. Възраженията за правното значение на тези факти, обосновани в касационната жалба, са поддържани и пред първата инстанция и им е отговорено мотивирано в обжалвания съдебен акт. Основно спорът по делото се свежда до това дали в случая са били налице предпоставките на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, според който полицейските органи имат право да задържат лице, за което има данни, че е извършило престъпление и дали това задържане представлява законно ограничаване на правото на свобода. Правото на свобода и сигурност е регламентирано в чл. 5 § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ/Конвенцията, ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 1992 г.; в сила за Република България от 7 септември 1992 г.), непосредствено след правото на живот (чл. 2) и следващите забрани на изтезанията и нечовешко отношение (чл. 3). След прогласяването на основното право, в първата разпоредба на Конвенцията се изброяват хипотезите, в които ограничаването на личната свобода е допустимо. Изброяването е изчерпателно и трябва да се тълкува ограничително. Само този подход съответства на целта на чл. 5 - да гарантира, че никой няма да бъде произволно лишен от свобода, на основание, което не е визирано в Конвенцията. Чл. 5 § 1 изисква на първо място задържането да е "законосъобразно", което включва условието да бъде спазен редът, предписан от националния закон. Така, чрез изискването за законосъобразност, Конвенцията препраща по същество към националното право. По своята правна същност, мярка "задържане за срок от 24 часа" по чл. 72 - чл. 75 от ЗМВР представлява принудителна административна мярка - административното разпореждане на орган на власт, непосредствено засягащо правната сфера на адресата. Предпоставка за 24-часовото задържане е наличието на достатъчно данни, от които може да се направи обосновано предположението, че задържаното лице е извършило противоправно деяние. Целта на закона е задържането като превантивна мярка да предотврати възможността задържаното лице да се укрие и спрямо него да не може да бъде проведено предварително разследване. Следва да се приеме, че възможността на органите на МВР да приложат принудителната административна мярка "задържане за срок до 24 часа" е дейност, свързана с разкриването на престъпление, а не с наличието на вече доказано такова. Съгласно нормата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР полицейските органи могат да задържат лице за което има данни, че е извършило престъпление. Задържането, като принудителна административна мярка, се предприема от полицейския орган при условията на оперативна самостоятелност. От данните по делото е видно, че касаторът е съпричастен към извършване на конкретно тежко престъпление - грабеж и е обявен за общодържавно издирване, поради това, че е напуснал адреса, определен му в мярка за неотклонение "домашен адрес" по друго дело. Полицейските служители са разполагали с заявителски материал от Д. Г., че от него са отнети движими вещи и пари, както и че е в състояние да разпознае извършителя, чието описание е предоставил. В разпита си в 17.10 минути като свидетел Д. Г. заявява, че потвърждава същите показания, дадени по-рано. Задържането е в 15 часа, а извършването на престъплението грабеж е около 13 часа. Следователно, към момента на издаване на оспорваната заповед са били налице достатъчно данни за извършено престъпление от страна на Д. А., което е основание за прилагането на ПАМ по смисъла на чл. 72 от ЗМВР като не е необходимо тези данни да са пълни или категорично да уличават лицето в извършването на престъпление. Целта на мярката по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР не е да се наложи наказание за установено по категоричен начин престъпление, а да се попречи на уличения в извършването му или да се укрие или да извърши друго престъпление или да осуети наказателно преследване. Също така това задържане предоставя възможност на полицейските органи да извършат неотложни действия, чрез които да бъдат събрани достатъчно данни за образуване на наказателно производство или да бъдат опровергани наличните данни за съпричастност на задържаното лице към извършването на престъпление. В случая преди задържането Д. А. е обявен за общодържавно издирване поради съмнения, че е извършил грабеж, напуснал е адреса, определен му в мярка за неотклонение "домашен арест", постъпил е още един заявителски материал, че лице с неговото описание е възможен извършител на още един грабеж. Последвалите задържането процесуални действия, извършени от дознател при условията на неотложност, са потвърдили първоначалните данни за извършване на поне едно престъпление грабеж и е довело до образуването на наказателно производство и привличане на лицето в качеството му на обвиняем за същото престъпление - грабеж. За всеки конкретен случай на задържане установяването на данните е в тежест на административния орган и в случая следва да се приеме, че обосноваността и необходимостта от задържането е подкрепен със събраните по делото доказателства. За прилагането на тази принудителна административна мярка законодателят не е предвидил необходимост да са събрани доказателства, установяващи по категоричен начин вината на лицето, извършило престъпление по смисъла на НК. Достатъчно е само наличието на данни, обосноваващи предположението, че има вероятност лицето да е извършител на престъплението, което дава право на административния орган, при условията на оперативна самостоятелност да наложи мярката, дори без да се поставя условие за точна квалификация на деянието, а още по-малко е задължително престъплението да е безспорно и окончателно установено. В случая в оспорената заповед е посочено престъплението - грабеж, а във втория екземпляр и цифрово обозначение на правна квалификация от Наказателния кодекс. Изрично следва да бъде посочено, че посочването, че задържането е като евентуален извършител на престъпление "грабеж" е достатъчно, за да се приеме, че на задържаното лице е станало ясно в какво тежко престъпление се подозира, че има участие и не му е нарушено правото на защита. Въпросът дали конкретно лице е извършител на конкретно деяние и дали то е извършено от него виновно, подлежат на пълно, всестранно и обективно разследване в рамките на наказателното производство. Точната квалификация е предмет на цялостен анализ на всички обстоятелства, включително и предходни осъждания на лицето, респективно погасяване на последиците от тях поради реабилитация или други причини, поради което в конкретния случая определянето й от полицейския орган би било особено затруднително. За целите на задържането по реда на чл. 72 от ЗМВР е достатъчно да бъде посочено конкретното престъпление и на задържаното лице да му бъде ясно по несъмнен начин по каква причина е ограничена свободата му. Задържането е извършено на законово основание, предвидено в нормативен акт - закон и в този смисъл не може да се приеме, че е в ограничението на свободата на Д. А. е необосновано и е в нарушение на Европейската конвенция за правата на човека. Обстоятелството, че по делото няма данни относно развитието на наказателното разследване на първия грабеж, не променя факта, че за него също е имало данни, че е възможно да е извършен от Д. А. и за това той е обявен за общодържавно издирване. Неоснователно е възражението на касатора, че при прилагане на мярката са допуснати нарушения, които представляват основания за отмяната й. Жалбоподателят е уведомен за възможността да ползва правна помощ, което се установява от подписана от него изрична декларация. От приетата и неоспорена декларация на жалбоподателя се установява, че той декларира, че желае адвокатска защита по свой избор и за негова сметка, но също така желае и адвокатска защита от служебен адвокат по реда на Закона за правната помощ (ЗПП). Съгласно чл. 21, т. 4 от ЗПП представителството при задържане по чл. 72, ал. 1 от ЗМВР е вид правна помощ като според чл. 25, ал. 1 от ЗПП се предоставя от полицейският орган по молба на лицето или по силата на закона. В случая лицето е заявило и желание да ползва адвокатска помощ по свой избор и за своя сметка, което изключва желанието му да ползва правна помощ по реда на ЗПП. Няма данни да е посочен конкретен адвокат, достъпът до който да е ограничен от полицейския орган. От друга страна и отказът да бъде предоставена правна помощ по ЗПП трябва да се мотивира и подлежи на обжалване - чл. 25, ал. 1, изр. последно от ЗПП. По делото липсват доказателства за постановен такъв отказ да бъде предоставена правна помощ, респективно оспорването му. Не може да бъде възприето възражението в касационната жалба, че декларацията е подписана формално, но задържаното лице не е запознато с правата си, защото липсват твърдения и данни, че лицето е неграмотно или изпитва други затруднения при възприемането. От данните по делото (л. 49) се установява и присъствието на защитник Е. К. Г., от което също може да се направи извод, че не е ограничен достъпа на задържаното лице до защита. Липсата на точни данни в кой момент и по какъв начин е реализиран контакта на Д. А. с неговия защитник не следва да бъде разглеждано като процесуално нарушение, защото декларацията с противоречивото съдържание е подписана непосредствено след задържането в 15 часа. Фактическото реализиране на правната защита житейски изисква период от време, през което не може да се приеме, че задържането като ПАМ е незаконно. Оспорената заповед е издадена в съответствие със закона и не са установени процедурни нарушения - на лицето е съобщено въз основа на какви данни е задържан и с него са извършвани действия, от които по напълно недвусмислен начин му е било ясно какво е престъплението, заради което е задържан. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че правилно АССГ е приел, че оспорената пред него заповед е издадена на основание, предвидено в закон и не е налице незаконно ограничаване на свободата на Д. А. по смисъла на ЕКПЧ. В конкретния случай е изпълнено законовото изискване по чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР, за посочване в заповедта по чл. 72, ал. 1 от ЗМВР на основанието за прилагането на принудителната административна мярка "задържане за срок от 24 часа". В заповедта за задържане е посочено правното основание за издаването й, а относно фактическите основания са изложени в нарочна справка. Лицето е уведомено за основанията (правни и фактически) за задържането му и са разяснени правата му, с което е гарантиран принципа за защита от произвол, съгласно чл. 5 § 2 от ЕКПЧ. Настоящият съдебен състав намира, че е спазен и принципа за съразмерност при упражняването на правомощията на администрацията. Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от АПК административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. В контекста на принципа по чл. 6, ал. 2 от АПК прилагането на ПАМ по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР следва да е оправдано от гледна точка на съразмерността на налаганото ограничение с необходимостта за постигането на законовата цел. Налагането на принудителната административна мярка "задържане за срок от 24 часа" е оправдано, защото в случая са били налице конкретни данни, че задържането е извършено с оглед на обществения интерес за разкриване на извършители на престъпления, който интерес, независимо от презумпцията за невиновност, надделява над правилото за зачитане на личната свобода. Изведените от практиката на Европейския съд по правата на човека принципи по прилагането на чл. 5, § 1, б. с) от ЕКПЧ съотнесени към настоящия случай, водят до извод, че за задържането на жалбоподателя са налице достатъчно данни, обуславящи реална необходимост в името на обществения интерес, който е предпочетен над правото на зачитане на личната му свобода. С оглед на изложеното, Върховният административен съд намира, че обжалваното решение съответства на материалния закон и е обосновано, поради което не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. Поради липсата на надлежно представителство на ответната страна в настоящото производство, разноски не следва да бъдат определяни.