Определение № 483 от 19.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1451/2017 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. М. С. П. и Б. П. П. са подали чрез адв. Н.Н. касационна жалба вх. № 1278 /16.02.2017 г. срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 225 от 14.12.2016 г. по гр.д. № 491 / 2016 г. Касаторите поддържат неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до нарушаване и на материалния закон. В изложението за допускане на касационното обжалване се поддържат основанията по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Ответниците Д. С. С. и М. Н. С. са подали писмен отговор, в който изразяват становище, че не са налице основанията на чл. 280 ал.1 ГПК и молят касационното обжалване да не бъде допускано. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280 ал.2 ГПК с оглед предмета на делото – искове за собственост, поради което е процесуално допустима. С обжалваното решение Пловдивският апелативен съд е потвърдил решението на Пловдивския окръжен съд № 761 от 25.05.2016 г., постановено по гр.д. № 3521 / 2013 г., с което са отхвърлени предявените от М. С. П. и Б. П. П. против Д. С. С., М. Н. С. и А. Б. П. следните искове с правно основание чл. 124 ал.1 ГПК: 1. за признаване за установено, че ищците са собственици на основание давностно владение на апартамент № 14 на четвърти жилищен етаж в сградата на [населено място] с принадлежащото към апартамента избено помещение и припадащите се идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, представляващ самостоятелен обект с идентификатор № 56784.506.493 по КККР, одобрени със заповед № РД 18-48 от 03.06.2009г. на изпълнителния директор на АГКК.2. евентуален иск за признаване за установено, че ищците са придобили по давност вещното право на ползване върху жилището. Апелативният съд е приел по главния иск, че договорът за продажба от 01.08.2006 г., оформен с нот. акт № 14 от 01.08.2006г., по силата на който М. С. П. и Б. П. П. са придобили вещното право на ползване и са установили фактическа власт върху имота, изключва своенето му и презумпцията по чл. 69 ЗС е оборена. За да придобият по давност собствеността върху имота, ищците е следвало да докажат, че в рамките на десетгодишния давностен срок са превърнали държането във владение чрез едностранни действия, сочещи промяна на намерението, с което упражняват фактическата власт. Съдът е приел, че от данъчните деклариции, които представляват извънсъдебно признание на неизгодни за ищците факти, се установява че те са държали имота за дъщеря си – ответницата А. П., на която със същия нотариален акт е прехвърлена голата собственост. Възприет е като правилен и изводът на окръжния съд, че след като ищците са узнали, че ответниците Д. С. С. и М. Н. С. са заявили собственически права върху имота чрез завеждане на ревандикационен иск срещу А. Б. П., не са демонстрирали пред претендиращите собствеността промяна в основанието на упражняваната фактическа власт върху имота. Споделен е и изводът на първоинстанционния съд, че ищците не са могли да присъединят владението на праводателя си по договора за продажба, тъй като упражняват държане, а на присъединяване подлежи само еднородното и постоянно владение. В частта по евентуалните искове за придобиване по давност на ограниченото вещно право на ползване, апелативният съд е приел, че ищците не са доказали промяна в намерението на упражняваната фактическата власт от основание закупено право на ползване на основание упражняване с намерение придобиване на ограниченото вещно право и не са довели до знанието на ответниците това обстоятелство, както и че са осъществявали фактическа власт само в границите на посочения в чл. 58 ЗС като съдържание на правото на ползване обем - ползване и получаване на добиви от имота. С изявлението на ищцата М. С. П. пред орган на дознанието, обективиран в протокол за разпит от 24.07.2009 г, тя е признала, че собственик на процесния имот е дъщеря й, я тя е купувач на пожизнено право на ползване, което установява, че тя и съпругът й са афиширали ползване на имота на основание закупено право на ползване, а не намерение за придобиването му чрез владение в рамките на предвидения в закона срок. При тези мотиви на въззивния съд поставените от касаторите – ищци правни въпроси в изложението за допускане на касационното обжалване по главния иск за признаване, че са собственици на имота на основание придобивна давност, не обуславят основанията на чл. 280 ал.1 ГПК по следните съображения: Правният въпрос длъжен ли е въззивният съд при решаване на делото да подложи на самостоятелна преценка събраните доказателства, доводите и възраженията на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство по същество, така както е формулиран, без да са посочени конкретни факти и възражения, които въззивният съд не е обсъдил и да е обяснено значението им за делото, се явява изцяло въпрос по правилността на решението, който не може да служи и като основание за допускане на касационното обжалване съглсно разясненията в т.1 на ТР № 1/2009 г. на ВКС, ОСГК и ТК. Вторият и третият правни въпроси за фактическите действия, чрез които се демонстрира промяната на намерението, с което се упражнява фактическа власт върху чужда вещ, за да се превърне тя от държане във владение, са обуславящи за делото, но не са разрешени в противоречие с представената от касаторите съдебна практика. За да е налице основанието на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК е необходимо съгласно разясненията в ТР 1/2009г. на ВКС, ОСГК и ТК в обжалваното решение и решения на ВКС по чл. 290 и сл. ГПК да са разрешени противоречиво идентични прави въпроси. В решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д. № 3973 / 2015 г., на ВКС, I г.о. съдът се е произнесъл за приложението на придобивната давност в отношения между сънаследници при предаване на владението от наследодателите и извършване на фактически действия на надстрояване и пристрояване, като е прието, че те разкриват намерението за своене. В решение № 110 по гр.д.№ 870/2011г. на ВКС, ІІ г.о. е прието, че ползването на съсобствен имот, включително и извършването на ремонти и подобрения в него не са достатъчни за да обосноват отблъскване на фактическата власт на съсобственика. По настоящото дело страните не са съсобственици, следователно посочените две решения не обуславят приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Неприложимо за разглеждания случай е и решение № 91 от 02.07.2010 г. на ВКС, II т.о. по т.д. № 713/2009 г. ,2, което се отнася до установяване на владение от купувач по предварителен договор. Четвъртият правен въпрос свързан с тълкуване на разпоредбата на чл. 116 б.“а“ ЗЗД не е обуславящ за делото. Апелативният съд е ценил извънсъдебните изявления на М. С. П. не като признание, прекъсващо придобивната давност, а е зачел процесуалното им значение на доказателство, тъй като съдържат признание на неизгодни за страната факти, при преценката за субективния елемент на владението. Отделно от това в посоченото от касаторите решение № 220 от 12.06.2012 г. на ВКС, I-во г.о. по гр.д. № 1118/2011 г. е разгледана неприложима за настоящия спор правен въпрос дали молба за членство в ЖСК представлява признание на правото на собственост на кооперацията, годно да прекъсне придобивната давност. Петият въпрос - дали признание по смисъла на чл. 116 б „а“ ЗЗД на единия съпруг, направено в хода на течение на придобивната давност по време на брака, засяга владението на другия съпруг, в смисъл превръща ли упражняваната от него факическа власт в държане, не е обуславящ по смисъла на ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е разглеждан от въззивния съд. По евентуалния иск за признаване правото на собственост на основание давностно владение на ограниченото вещно право на ползване, поставеният от касаторите правен въпрос: дали купувачът на правото на ползване, позоваващ се на придобивна давност, който е установил фактическа власт върху недвижимия имот на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик следва да сведе до знанието на истинския собственик и да демонстрира пред него своенето на ограниченото вещно право, е обуславящ за делото, защото е изведен от решаващите мотиви на съда. Същевременно даденото разрешение в обжалваното решение противоречи на приетото в решение № 31 от 15.02.2011 г. по гр.д. № 1273/2009 г. на ВКС, II г.о., постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК, което обосновава приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК и касационното обжалване следва да се допусне. На касаторите следва да се укаже, че на основание чл. 18 ал.2 т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК следва да внесат общо държавна такса в размер на 305 лв. за разглеждане на касационната жалба по същество. Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение