Определение № 490 от 01.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 809/2010 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на ст.юрисконсулт П. като процесуален представител на [фирма] София и по насрещната касационна жалба на адвокат Х. като процесуален представител на Г. А. Г. от[населено място] срещу въззивното решение на Хасковския окръжен съд /ХОС/ от 08.ХІІ.2009г. по гр.д. № 510/2009г. Г. Ат.Г. е заел становище за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение поради липса на предпоставките за това по чл.280 ал.1 от ГПК. Претендира разноски. [фирма] не е дало отговор по чл.287 ал.3 от ГПК на насрещната касдационна жалба. Касационните жалби са подадени срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок, поради което са процесуално допустими. По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното: С атакуваното решение ХОС по въззивна жалба само на ответника е отменил решението на Свиленградския РС от 29.VІ.2009г. по гр.д. № 157/2008г. в осъдителната му част за 1500лв. обезщетение за балнеолечение за периода от 2004г. до 2008г., ведно със законната лихва, и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявения от Г. Ат.Г. срещу [фирма] София иск с правно основание чл.200 от КТ за посочената сума. В останалата му част, с която дружеството е осъдено да заплати на ищеца 8664.97лв. обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разликата между получаваната от ищеца пенсия и трудово възнаграждение, което би получавал като здрав за периода 01.VІ.2005г. – 30.VІ.2008г., ведно със законната лихва, считано от 01.VІ.2005г., първоинстанционното решение е оставено в сила. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че трудовият договор между ищеца и [фирма] – Р. управление “Д.” /Р./ Х. е прекратен с акт от 09.Х.2000г. С решение на УС на “Б.” от 2004г. всички Р. са обединени в рамките на дружеството, а със заповед от 28.І.2006г. дейността на Р. Х. е прекратена, считано от 01.ІІІ.2006г., като е разпоредено цялата налична документация да се предаде на съответните органи и на ЦУ на [фирма]. С друга заповед са заличени принадлежащите към щатното разписание на Р. Х. щатни бройки. Безспорно е между страните наличието на увреждане на здравето на ищеца в резултат на ПТП по време на изпълнение на трудовите му задължения в рамките на трудовото правоотношение с дружеството /на 12.ХІ.1999г./. В тази насока са и постановените предходни съдебни актове между страните. Увреждането поражда законово призната 75% неработоспособност. Отговорност за вредите от него следва да носи ответникът – Р. Х. е било с особен статут на работодател на ищеца, но в рамките на [фирма], без юридическа самостоятелност, то е съществувало в патримониума на дружеството, поради което след закриването му носител на материалноправните отношения с ищеца е именно последното. В изложението на [фирма] по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по съществен материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, приемайки, че искът срещу дружеството е основателен, тъй като то притежава материалноправна легитимация за отговорност за вредите в случая. Изложени са съображения, че дружеството не е било работодател, че такъв е било Р. Х., че последното е закрито без правоприемник, като цялата му документация е предадена на Н., че поради това то не съществува в правния мир. Сочат се две решения на състави на ВС на РБ. ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 т.2 /тъй като се сочи незадължителна практика на ВКС/ от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване. По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните му изводи и изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата. В разглеждания случай по релевирания в изложението на касатора /макар и непрецизно/ въпрос с посочените две решения на състави на ВС /№ 1109/25.ІХ.1992г. по гр.д. № 389/1992г. ІV ГО и № 758/09.VІ.1995г. по гр.д. № 1959/1994г. ІV ГО/ не се обосновава наличието на противоречива практика. Това е така, тъй като в тях не е предмет на разрешаване въпросът отговаря ли дружеството за вреди от трудова злополука при трудово правоотношение с негово поделение, което е закрито, по какъвто се е произнесъл въззивният съд с атакуваното решение. Ето защо касационно обжалване на решението не следва да бъде допускано по касационната жалба на [фирма]. С оглед този извод и на основание чл.287 ал.4 от ГПК не следва да бъде разглеждана и насрещната касационна жалба на Г. Ат.Г.. На основание чл.78 ал.1 от ГПК на Г. следва да бъдат присъдени 500лв. разноски за настоящата инстанция в тежест на [фирма]. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,