Определение № 316 от 05.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 434/2010 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С решение № 302 от 3.08.2009 г. по гр.д.№ 25/ 2007 г. на Л. районен съд, оставено в сила с решение № 290 от 23.11.209 г. по гр.д.№ 528/ 2009 г. на Л. окръжен съд, е отхвърлен иска, предявен от К. Ц. Л. и Р. Ц. Л. с правно основание чл.13, ал.2 ЗВСГЗГФ за признаване правото за възстановяване на гори в землището на[населено място], бивша собственост на Д. Ц. Л., починал през 1959 г. Ищците са подали касационна жалба срещу решението на въззивния съд, като поддържат оплаквания за необоснованост и нарушение на материалния закон. Считат, че представеният от тях писмен документ- У. № 87 от 15 март 1916 г., издадено от Лесидренско селско общинско управление, доказва, че горите са били собственост на общия им наследодател. Относно допустимостта на касационната жалба поддържат, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата, както и че разглеждането на жалбата ще бъде от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Прилагат към жалбата р.№ 9754/8.11.2005 г. по адм.д.№ 5897/ 2005 г. на ВАС, ІV отд. и решение от 23.10.2007 г. по гр.д.№ 504/ 2007 г. на С. окръжен съд. Върховният касационен съд, в настоящия състав на І г.о. като съобрази данните по делото и представеното изложение намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд. За да отхвърли предявения иск, въззивният съд е приел, че представеният документ- У. от Лесидренско общинско управление от 1916 г. не доказва, че наследодателят на ищците- техният дядо Д. Ц. Л. е бил собственик на процесните гори, тъй като не се посочва въз основа на какви доказателства е издадено това удостоверение. Обсъдил е и данните, че по емлячен регистър от 1949 г. на името на Д. Ц. Л. са записани други гори, които са заявени в срок и възстановени на наследниците му. В изложението не е посочено по какъв правен въпрос се е произнесъл въззивния съд, но с оглед общия му смисъл, следва да се приеме, че това е въпросът за приложението на чл.13, ал.3 ЗВСГЗГФ с оглед допустимите писмени доказателства, с които може да се установява собствеността върху подлежащи на възстановяване гори и земи от горския фонд и по- конкретно дали представеното удостоверение представлява такова писмено доказателство. Наред с тази предпоставка касаторът следва да установи, че решението е в противоречие с практиката на ВКС, но такава не се представя, а решенията на Върховния административен съд не са включени в условието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Независимо от това следва да се посочи, че по поставения въпрос за приложението на чл.13, ал.3 ЗВСГЗГФ Върховният касационен съд има формирана постоянна практика, с постановени решения и по реда на чл.290 ГПК, съгласно които всички писмени доказателства, които пряко или косвено удостоверяват притежаването на гори преди одържавяването, могат да служат за доказване на собствеността в процеса на възстановяването им. В този смисъл и решението на въззивния съд не е в противоречие с посоченото разбиране, тъй като той също приема и обсъжда представеното удостоверение като допустимо писмено доказателство по смисъла на чл.13, ал.3 ЗВСВГЗГФ, но преценявайки информацията, която то съдържа, а също така и органа, времето и условията, при които е издадено, и при липсата на данни за произхода на имотите, както и с оглед на останалите доказателства по делото, е стигнал до извода, че само въз основа на този документ не може да признае наследодателя на ищците за собственик. Съобразил е и данните, че по емлячен регистър, съставен в по- късен период от време и по- близко до момента на национализацията, наследодателят е декларирал други гори, които са възстановени на наследниците. Затова следва да се приеме, че крайният изход на спора не е резултат на противоречие с установената практика на ВКС и на съдилищата по приложението на чл.13, ал.3 ЗВСГЗГФ, а е въпрос на конкретна преценка на представените доказателства и на установените по делото факти и обстоятелства. Доводите относно тяхната неправилност не могат да се обсъждат в настоящото производство, тъй като съставляват основания по чл.281 ГПК, а не по чл.280 ГПК за допустимост на касационното обжалване. Представеното решение на състав на С. окръжен съд също не разкрива противоречие с практиката на съдилищата, тъй като то конкретно разглежда доказателствената стойност на емлячните регистри като едни от доказателствата по чл.13, ал.3 ЗВСГЗГФ- въпрос, който не стои по настоящото дело. По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение