Определение № 4249 от 08.04.2024 г. на ВАС по адм. д. № 3241/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на П. Запрянов срещу Определение № 679/13.02.2024 г. на Административен съд (АС) – Хасково, постановено по адм. дело № 25/2024 г. С обжалваното определение е оставено без разглеждане искането на П. Запрянов за оспорване на неоснователното бездействие на кмета на Община Асеновград по повод нормативно определеното му задължение по чл. 15а, ал. 2 от Закона за достъп до обществена информация, обективирано в искова молба вх. № 232/10.01.2024 г. и е прекратено производството по делото. Частният жалбоподател счита, че обжалваното определение е неправилно, необосновано и постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон. Сочи кои са пороците на обжалваното определение – неправилно е прието, че ищецът изначално нямал правен интерес относно спорното бездействие на ответника, определението било в разрез с практиката на Върховния административен съд (ВАС) и на АС - Хасково, съдът не е поставил точна правна квалификация на спора, не е постановил акт за приемане или отхвърляне на представените доказателства, не е конкретизирал датата на която кметът на Община Асеновград е публикувал годишните отчети, неправилно съдът е приел, че избраният от него ред за защита е недопустим. Моли обжалваното определение да се отмени. Претендира разноски за двете съдебни инстанции. Прави възражение за прекомерност на възнаграждението на другата страна. Частният жалбоподател се представлява от адв. Бойчев. Ответникът по частната жалба – Кметът на Община Асеновград не изразява становище. Върховният административен съд, състав на пето отделение, намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Административен съд Хасково е бил сезиран с искова молба подадена от П. Запрянов против бездействие на кмета на Община Асеновград, а именно неизпълнение на законовото му задължение, разписано в чл. 15а, ал. 2 от Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ) да публикува на сайта на Община Асеновград, в секция „Достъп до информация“, годишните отчети за 2019 г., 2020 г., 2021 г. и 2022 г. за постъпилите заявления за достъп до обществена информация и за повторното използване на информация от обществения сектор, който включва и данни за направените откази и причини за това, респ. бездействие на ответника и по чл. 28, ал. 1, т. 5 от Инструкция за осигуряване на достъп до обществена информация в Община Асеновград. За да постанови обжалваното определение първоинстанционният съд е установил, че към датата на депозиране на исковата молба – 10.01.2024 г., в секция „Достъп до информация“ на интернет страницата на административната структура на кмета на Община Асеновград, е бил публикуван годишен отчет по смисъла на чл. 15а, ал. 2 ЗДОИ за 2018 г. и не са били публикувани такива за 2019 г., 2020 г., 2021 г. и 2022 г. От отговора ответника и от посоченото от ищеца в молба вх. № 583/22.01.2024 г. съдът е установил, че към 21.01.2024 г. на интернет страницата на Община Асеновград са публикувани годишните отчети за 2019 г., 2020 г., 2021 г. и 2022 г. При така установеното от фактическа страна, съдът от правна страна е приел, че исковата молба е процесуално недопустима на основание чл. 159, т. 4 АПК. Приел е, че се оспорва бездействие в хипотезата на чл. 256, ал. 1 АПК, при която оспорването може да се направи безсрочно. Посочил е, че процесуална предпоставка за оспорването е наличие на правен интерес, като е извел извод, че такъв изначално липсвал за ищеца. В тази връзка на първо място е изложил съображения, че макар действително П. Запрянов да не е могъл да се информира от сайта на Община Асеновград за годишните отчети на администрацията по ЗДОИ за 2019 г. – 2022 г., то това в конкретния случай не представлявало такова негативно засягане на правната му сфера, което да установи пряк, личен и непосредствен правен интерес от депозираното оспорване. Публикуването или непубликуването на годишните отчети за конкретните години на интернет страницата на общината по никакъв начин не препятствали правото на ищеца както да търси, така и да получава информация от задължените да я предоставят субекти. На второ място е посочил, че твърдяното в исковата молба бездействие, към настоящия момент не съществува, доколкото от писмените доказателства по делото и от изявленията на двете страни се установявало, че на интернет страницата на Община Асеновград годишните отчети за постъпилите заявления за достъп до обществена информация за 2019 г., 2020 г., 2021 г. и 2022 г. вече са публикувани. Определението е правилно. Настоящата инстанция намира, че изводът на първоинстанционния съд за наличието на основанието по чл. 159, т. 4 АПК за прекратяване на производството по делото за правилен. Правилно съдът е посочил, че твърдяното в исковата молба бездействие не съществува, тъй като на интернет страницата на Община Асеновград годишните отчети за постъпилите заявления за достъп до обществена информация за 2019 г., 2020 г., 2021 г. и 2022 г. вече са публикувани. Правният интерес от търсената защита чрез предявяването на иск с правно основание чл. 256, ал. 1 или ал. 2 АПК се счита отпаднал, когато са представени доказателства за извършване на предписаното действие. Наличието на правен интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за разглеждане и произнасяне по искането, за която съдът следи служебно. Той следва да е налице във всеки един момент на съдебното производство. Не се споделят от настоящата инстанция доводите на решаващия съд, че необявяването на интернет сайта на Община Асеновград на годишните отчети за постъпилите заявления за достъп до обществена информация за периода 2019 г. – 2022 г. в конкретния случай не представлявало такова негативно засягане на правната сфера на П. Запрянов, което да установи пряк, личен и непосредствен правен интерес от депозираното оспорване, поради което доводите в тази връзка в частната жалба са основателни, но това не променя крайния резултат за правилност на обжалваното определение. Останалите доводи в частната жалба свързани с пороците на обжалваното определение са неоснователни. Съдебната практика не е задължителна, а и цитираната от г-н Запрянов такава е при друга фактическа обстановка. Решаващият съд е квалифицирал исковата молба като такава по чл. 256, ал. 1 АПК, като правилността на дадената квалификация не се отразява на правилността на извода на съда за недопустимост на исковата молба. Съдът е посочил, че от отговора на ответника и от посоченото от ищеца в молба вх. № 583/22.01.2024 г. е установил, че към 21.01.2024 г. на интернет страницата на Община Асеновград са публикувани годишните отчети за 2019 г., 2020 г., 2021 г. и 2022 г., което е достатъчно за преценка наличието на правен интерес. Оспореното определение съответства на закона и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора претенцията на частния жалбоподател за присъждане на разноски за двете съдебни инстанции се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Предвид оставянето в сила на обжалваното определение, разноските за първата инстанция не могат да се присъдят от настоящата инстанция. Не е подадена молба по чл. 248 ГПК, вр. чл. 144 АПК по която първоинстанционния съд да се е произнесъл, за да се прецени правилността на извода му за неприсъждане на разноски. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, пето отделение