Определение № 1945 от 03.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3752/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. П. К. срещу решение № 114 от 19.05.2022 г. по в.гр.д.№ 94 от 2022 г. на Шуменския окръжен съд, II състав за потвърждаване на решение № 260396 от 05.11.2021 г. по гр.д.№ 1014 от 2020 г. на Шуменския районен съд, поправено за допусната в него очевидна фактическа грешка с решение № 260014 от 10.05.2023 г., с което по същество е отхвърлен предявеният от К. П. К. срещу Д. Е. Б. и М. П. Х. иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване правото на собственост на К. К., придобито на основание договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № ..... от 27.08.1993 г., върху следния имот: обособено западно приземно помещение- обект в сграда (без идентификатор), с площ от 44,24 кв.м., състоящо се от коридор, две помещения (стаи), кухня- столова, сервизно помещение- баня с тоалетна, разположено в западната част на приземния етаж- на етаж 0- нула на двуетажната жилищна сграда с идентификатор № ....., разположена в имот с идентификатор № ..... по КККР на [населено място], с административен адрес: [населено място], [улица], ет.0 (нула), при граници и съседи: отгоре- първи жилищен етаж, отдолу- земя, от север- [улица], от запад- двор, от юг- гараж, от изток- приземно помещение- обект в сграда, в източна част на приземния етаж, както и за осъждане на ответниците да му предадат владението на посочения имот.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, постановено при съществени процесуални нарушения, необосновано и противоречащо на приложимите материалноправни норми- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставени са следните правни въпроси:

1. В случай че избено помещение е преустроено в ателие, без да са спазени изискванията на ЗУТ и Наредба № 7 от 2003 г., преустройството оказва ли промяна по отношение на правото на собственост върху избеното помещение ?

2. Когато е извършена делба само на прилежащи обекти към самостоятелни такива, без участието на всички собственици на самостоятелни обекти в сградата, как се отразява тази делба върху обема на собственост на неучаствалия собственик на самостоятелен обект ?

3. Липсата на промяна в предназначението съгласно ЗУТ и Наредба № 7 от 2003 г. влече ли след себе си промяна във вида на обекта ?

4. Промяната в наименованието на обекта, без да се променя предназначението му съгласно действието на законовите разпоредби към датата на промяната, отразява ли се върху определянето му като самостоятелен или прилежащ обект ?

5. Обект, който е изба, изграден в приземния етаж на двуетажна сграда, но обособен с мивка и тоалетна, може ли да се приеме за самостоятелен ?

6. Когато праводателят е прехвърлил самостоятелен обект, без в документа за собственост акцесорният (прилежащ) обект да е изрично описан като такъв, макар според действащите към момента на прехвърлянето норми да се определя като прилежащ, какво отношение ще има към правото на собственост на приобретателя липсата на описанието на прилежащия обект в нотариалния акт, т.е. същият запазил ли е акцесорния си характер, въпреки че в него е извършена промяна, която не е по установения в действащото към датата на промяната законодателство ред ?

7. При иск за собственост по чл.108 ЗС, когато съдът приеме, че искът е неоснователен, а процесният обект е съсобствен, но не се произнесе по обема на притежаваното от ищеца право на собственост върху вещта, как същата ще се разпредели правилно между съсобствениците на обекта ?

8. След като е недопустима делба на процесния обект, тъй като същият е със статут на обща част съгласно чл.38 ЗС и няма как да се определят общите части на съсобствениците според правилата на чл.40 ЗС, може ли да се приеме, че процесният обект е прилежащо помещение с второстепенно значение към самостоятелния обект, който е посочен в нотариалния акт за собственост ?

9. Ако въззивният съд не е обсъдил всички доказателства и възражения на страните, като е приел неотносими към спора доказателства, както и е приел за безспорни спорни обстоятелства по делото, може ли този съд да е постановил безпротиворечиво решение по спорния предмет на делото ?

По поставените въпроси касаторът счита, че е налице противоречие с решение № 128 от 07.12. 2018 г. по гр.д.№ 4841 от 2017 г. на ВКС, ГК, ІI г.о., решение № 61 от 07.06.2018 г. по гр.д.№ 2610 от 2017 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 111 от 31.10.2019 г. по гр.д.№ 665 от 2019 г. на ВКС, ГК, ІI г.о., решение № 55 от 21.06.2022 г. по гр.д.№ 2826 от 2021 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 17 от 18.02.2021 г. по гр.д.№ 2253 от 2020 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 99 от 06.08.2019 г. по гр.д.№ 2331 от 2018 г. на ВКС, ГК, І г.о. и решение № 63 от 28.06.2019 г. по гр.д.№ 2296 от 2018 г. на ВКС, ГК, ІI г.о.

Ответниците по жалбата Д. Е. Б. и М. П. Х. в самостоятелни отговори на касационната жалба вземат становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е син на ответницата Д. Б. и брат на ответницата М. Х.. Тримата са наследници по закон на П. Б., починал на 19.10.2011 г., който е съпруг на първата ответница и баща на ищеца и на втората ответница. С нотариален акт за учредяване право на строеж от 1961 г., в качеството му на съсобственик на дворно място- парцел Х-.... в кв. 418 по плана на [населено място] /сега [населено място]/, с площ от 532 кв.м., в полза на К. В., баща на П. Б. и дядо на ищеца, е било отстъпено от другия съсобственик на имота правото да застрои втори жилищен етаж в западното строително петно на парцела при условията на чл.38 ЗС, съгласно одобрен архитектурен проект. От приложените по първоинстнационното дело строителни книжа и удостоверение от [община] се установява, че строежът е реализиран съгласно одобрен на 15.02.1962 г. архитектурен проект и разрешение за строеж № 224 от 04.05.1962 г., като в парцела е била изградена двуетажна жилищна сграда на уличната регулация, всеки от етажите на която се ползва самостоятелно и се състои от две стаи, хол, дневна и кухненска ниша, килер и баня клозет. Под цялата сграда е била разположена изба, като съгласно одобрения архитектурен проект избеният етаж е бил с прозорци на северната, южната, източната и западната фасада от сградата. Между страните не се спори, че правото на строеж е придобито и реализирано през време на брака между К. В. и М. В..

С нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане № .... от 27.08.1993 г. К. В. и М. В. са прехвърлили на ищеца и техен внук К. П. К. втория жилищен етаж от двуетажната жилищна сграда, както и 1/2 ид. ч. от дворното място, като изрично е било уговорено, че прехвърлителите си запазват правото на владение, обитаване и ползване на имота, докато са живи.

С влязло в законна сила решение по гр.д.№ 1250 от 1996 г. по описа на РС- Шумен между П. Б. /баща на ищеца и на ответницата М. Х. и съпруг на ответницата Д. Б./ и сестра му А. Ж. е била допусната съдебна делба на сутеренен етаж, състоящ се от две стаи, коридор, баня, тоалетна и кухня от жилищна сграда, построена в северозападната част на парцел ХІ-...., кв. 418 по плана на [населено място], [улица], при граници на етажа: от север- [улица], от запад- двор, от юг- двор, от изток- сутерен на В. В., при квоти по 1/2 ид. ч. за всеки от двамата. С решение № 907 от 23.02.1999 г. по гр.д.№ 1250 от 1996 г. имотът е бил изнесен на публична продан. Решението е било обжалвано, като е било образувано в.гр.д.№ 357 от 1999 г. по описа на Шуменския окръжен съд. На 14.07.1999 г. страните са депозирали съдебна спогодба, която е била одобрена от съда с определение в закрито заседание от същата дата. Видно от спогодбата, допуснатият до делба имот е бил поставен в дял на П. Б., който се е задължил да заплати на А. Б. стойността на нейната 1/2 ид.ч. от същия.

Със заповед № 18-1425 от 16.02.2018 г. на Началника на С.-Шумен е било одобрено изменение на КККР на [населено място], състоящо се в нанасяне на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ......, площ по документи 44,24 кв.м., собственост на П. Б. и промяна на границите на съществуващи обекти в КККР, касаеща спорния обект. Заповедта е била обжалвана от ищеца и с окончателно решение № 4112 от 13.04.2020 г. по адм.д.№ 1784 от 2019 г. на ВАС е била отменена.

От приложените по делото скици, схеми и удостоверения се установява, че по сега действащите кадастрална карта на [населено място] парцел ХІ-.... в кв.48 по плана на [населено място] е идентичен с парцел Х-.... в кв. 418 по плана на [населено място] /сега [населено място]/ и представлява ПИ с идентификатор № ....., с построена в него двуетажна жилищна сграда с идентификатор № ....., включваща самостоятелни обекти с идентификатори № .....- за първи жилищен етаж и № .....- за втори жилищен етаж, с административен адрес: [населено място], [улица]. Сградата представлява законен строеж по смисъла на пар.21 от ЗР на ЗУТ и може да се ползва по предназначение. Направеното преустройство на складови помещения в избения етаж отговаря на изискванията за търпим строеж по смисъла на пар.127 от ЗУТ.

От заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-техническа експертиза се установява, че процесният обект се състои от четири помещения, разположени в западната част на приземния етаж. По стълби се достига до коридор, от който има достъп до стая вляво, санитарен възел и кухня вдясно и стая направо. Светлата височина на помещенията е 2,10 м. и те се ползват като дневна- спалня, кухня, стая и санитарно помещение, свързани с коридор. Площта на обекта е 44,42 кв.м. Съгласно одобрения проект от 1962 г., предназначението на всички помещения в сутеренния етаж на сградата е за изби, обслужващи самостоятелните обекти на първи и втори етаж от сградата. За избения етаж няма приложени документи за смяна на предназначението. На северната фасада на жилищната сграда има само един електромер, монтиран в метален шкаф. На тротоара има тротоарен спирателен кран за захранване на имота. В санитарното помещение на обекта в сутерена има водомер. Измервателните уреди отчитат консумацията на ток и вода за приземния и втория етаж. Експертът е дал заключение, че спорният обект представлява обособена част от сградата със самостоятелно функционално предназначение и отговаря на изискванията за самостоятелен обект по смисъла на ЗУТ и ЗКИР. На зададени му въпроси същият отговаря, че поради липса на изискуемата височина предназначението на обекта може да бъде променено за ателие, но не и за жилище, за каквото се ползва.

По делото са разпитани петима свидетели, от показанията на които съдът приема за установено, че ползването на помещенията в приземния етаж на сградата е било разпределено между собствениците на първи и втори етаж, които са били в роднинска връзка, още при построяването й, като източната част от сутерена е била ползвана от собствениците на първия етаж, а западната половина- от собствениците на втория етаж. Тъй като за всеки от етажите е имало самостоятелен вход с достъп до избените помещения, собствениците разделили с масивна стена сутеренния етаж на две части. Първоначално на втория етаж живеели К. и М. В. заедно с децата им П. и А., а впоследствие В. и П. заедно със съпругата му Д. и двете им деца. Когато възрастта им напреднала, В. заживели в приземния етаж, където били обособени две стаи и имало тоалетна и го обитавали до смъртта си. Вторият етаж продължил да се ползва от сина им П. и семейството му. През 1993 г. В. прехвърлили втория етаж на ищеца, като продължили да живеят в сутерена. След тяхната смърт същият се ползвал за живеене от сина им П. и снаха им Д., които през лятото преимуществено живеели в имот в [населено място]. След смъртта на П., приземния етаж се обитавал само от Д. Б., която го ползва и понастоящем. Ключ от него и достъп имали и дъщеря й М. и нейните съпруг и син. До 2006 г. ищецът живеел в жилище, собственост на жената, с която съжителства и в момента. През 2011 г. същият започнал ремонт на втория жилищен етаж, където се нанесъл заедно със семейството си през 2014 г. През 2011 г. извършил и преустройство в сутеренния етаж. Свидетелските показания са противоречиви относно наличието на самостоятелни електромер и водомер за сутеренния етаж, с оглед на което съдът е приел посоченото в заключението на експертизата, според което измервателните уреди в имота отчитат общо консумацията на ток и вода за приземния и втория етаж.

От правна страна съдът е посочил, че при предявен иск по чл.108 ЗС ищецът следва да докаже, че е носител на претендираното право на собственост върху вещта и че същата се държи от ответника. Ответникът от своя страна следва да установи наличието на правно основание да държи вещта. Съдът е анализирал договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане от 27.08.1993 г., на който ищецът основава правото си на собственост върху процесния обект, и е приел, че с този договор на ищеца е било прехвърлено правото на собственост върху втори жилищен етаж от двуетажната жилищна сграда в режим на етажна собственост и 1/2 ид.ч. от дворното място, върху която е построена сградата. Констатирано е, че в договора липсва клауза, с която на ищеца да е било прехвърлено и право на собственост върху целия или част от приземния етаж на същата сградата. Съдът е счел, че това налага да се отговори на въпроса дали процесният обект представлява принадлежност към собствения на ищеца втори жилищен етаж, в който случай, дори да не е посочен изрично в нотариалния акт, по правилото на чл.98 от ЗС прехвърлителната сделка по алеаторния договор би породила вещноправен ефект и по отношение на него. В отговор на този въпрос съдът е отчел, че приземният етаж на жилищната сграда е бил предвиден по архитектурен проект за изби, но още с въвеждане на постройката в експлоатация собствениците на първи и втори жилищен етаж са си поделили ползването върху него, като собствениците на втория етаж са пригодили тяхната част /процесният обект/ за живеене. Оттук е направен извод, че по съгласие на съсобствениците предназначението на сутеренния етаж е било променено от обща част по смисъла на чл.38 ЗС в индивидуално обособени обекти. Сградата е била построена при действието на ЗПИНМ, като за процесния обект няма издадено удостоверение за търпим строеж, няма смяна на предназначението, няма одобрен инвестиционен проект и същият не е отразен като самостоятелен обект в КККР на [населено място]. На практика обаче обектът представлява обособена част от сградата със самостоятелно функционално предназначение и отговаря на изискванията за самостоятелен обект по смисъла на ЗУТ и ЗКИР. Може да се ползва като ателие, но не и като жилище, поради недостатъчна светла част съобразно изискванията на ЗУТ. Тъй като обаче обектът никога не е бил ползван като изба, а само като жилище, самостоятелно от втория жилищен етаж, съдът е приел, че процесният обект не съставлява принадлежност към жилищния имот на ищеца и последният не го е придобил по силата на договора от 27.08.1993 г.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице посочените основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по поставените въпроси:

Първият, третият и четвъртият поставени въпроси не могат да обосноват допускането на касационното обжалване на решението, тъй като не са правни въпроси по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС- не са обусловили изводите на съда в обжалваното решение. Както бе посочено и по-горе, за да приеме, че процесният обект не е принадлежаща част към намиращото се на втория етаж от сградата жилище на ищеца, въззивният съд не е приел, че избеното помещение е станало самостоятелен обект на собственост с преустройството му в ателие, без спазване на изискванията на ЗУТ и Наредба № 7 от 2003 г. и без надлежна промяна в предназначението му. Прието е нещо различно- че избеният етаж е бил обособен като жилищен още при построяването на сградата през 1962 г.; че собствениците на първия и втория жилищен етаж са си поделили избения етаж, като собствениците на втория етаж са пригодили тяхната част /процесният обект/ за живеене и в обобщение, че по съгласие на съсобствениците предназначението на сутеренния /избения/ етаж е било променено от обща част по смисъла на чл.38 ЗС в два индивидуално обособени обекта на собственост.

Вторият поставен въпрос /Когато е извършена делба само на прилежащи обекти към самостоятелни такива, без участието на всички собственици на самостоятелни обекти в сградата, как се отразява тази делба върху обема на собственост на неучаствалия собственик на самостоятелен обект ?/ също не може да обоснове допускането на касационното обжалване на решението, тъй като също не е свързан с мотивите на съда в това решение. В него не е прието, че е извършена делба на прилежащ обект, без участието на всички собственици на самостоятелни обекти в сградата. Прието е обратното- че по гр.д.№ 1250 от 1996 г. на РС- Шумен е извършена делба на самостоятелен обект от сградата /процесната част от избения етаж, обособена и ползвана като жилище още към 1962 г./ между всички съсобственици на този обект.

По петия поставен въпрос /Обект, който е изба, изграден в приземния етаж на двуетажна сграда, но обособен с мивка и тоалетна, може ли да се приеме за самостоятелен ?/ няма противоречие между приетото в решението и практиката на ВКС и ВС. Напротив, приетото от съда е в съответствие с практиката на ВС, обективирана в Тълкувателно решение № 96 от 16.11.1971 г. на ОСГК на ВС, според която за самостоятелни обекти на собственост /жилища/ следва да се считат и онези обекти в сгради, които макар да не отговарят на изискванията за жилище, са били пригодени и ползвани за жилище към 17.05.1963 г.- датата на влизане в сила на измененията на пар.38 и 39 от Строителните правила и норми от 1960 г. с ДВ бр.39 от 1963 г.

Шестият поставен въпрос /Когато праводателят е прехвърлил самостоятелен обект, без в документа за собственост акцесорният (прилежащ) обект да е изрично описан като такъв, макар според действащите към момента на прехвърлянето норми да се определя като прилежащ, какво отношение ще има към правото на собственост на приобретателя липсата на описанието на прилежащия обект в нотариалния акт, т.е. същият запазил ли е акцесорния си характер, въпреки че в него е извършена промяна, която не е по установения в действащото към датата на промяната законодателство ред ?/ също не е правен въпрос, който би могъл да обоснове допускане на касационното обжалване на решението, тъй като е неотносим към конкретното дело, по което, както бе посочено и по-горе, съдът е приел, че към датата на придобиването от ищеца на жилището на втория етаж от сградата /27.08.1993 г./ процесният обект, находящ се на избения етаж от сградата, представлява самостоятелен обект на собственост, а не прилежаща част към жилището на втория етаж.

Седмият поставен въпрос /При иск за собственост по чл.108 ЗС, когато съдът приеме, че искът е неоснователен, а процесният обект е съсобствен, но не се произнесе по обема на притежаваното от ищеца право на собственост върху вещта, как същата ще се разпредели правилно между съсобствениците на обекта ?/ също не е правен въпрос, който би могъл да обоснове допускането на касационното обжалване на решението, тъй като не е неотносим към конкретното дело. Действително, по делото е установена съсобственост върху процесния обект от избения етаж на сградата между всички наследници на починалия П. К. /ищеца и двете ответници/. Предмет на делото обаче не е делба на процесния имот, нито правото на собственост на ищеца върху този имот на основание наследство от баща му П. К., поради което съдът не е дължал произнасяне относно това дали имотът е съсобствен, между кои страни и при какви квоти. Искът за собственост е предявен от ищеца К. К. на основание договора от 27.08.1993 г. за прехвърляне на втория етаж от сградата срещу задължение за издръжка и гледане, поради което обосновано съдът се е произнесъл само по това основание за придобиване на собственост от К. К..

Осмият поставен въпрос /След като е недопустима делба на процесния обект, тъй като същият е със статут на обща част съгласно чл.38 ЗС и няма как да се определят общите части на съсобствениците според правилата на чл.40 ЗС, може ли да се приеме, че процесният обект е прилежащо помещение с второстепенно значение към самостоятелния обект, който е посочен в нотариалния акт за собственост ?/ също не е правен въпрос, който би могъл са обоснове допускане на касационното обжалване на решението, тъй като е неотносим към конкретното дело, по което съдът не е приел, че процесният обект е обща част на сградата по чл.38 ЗС, а е счел, че той е станал самостоятелен обект на собственост още през 1962 г. по споразумение на собствениците.

По деветият поставен въпрос /Ако въззивният съд не е обсъдил всички доказателства и възражения на страните, като е приел неотносими към спора доказателства, както и е приел за безспорни спорни обстоятелства по делото, може ли този съд да е постановил безпротиворечиво решение по спорния предмет на делото ?/ няма противоречие между обжалваното решение и посочената практика на ВКС- решение № 17 от 18.02.2021 г. по гр.д.№ 2253 от 2020 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 99 от 06.08.2019 г. по гр.д.№ 2331 от 2018 г. на ВКС, ГК, І г.о. и решение № 63 от 28.06.2019 г. по гр.д.№ 2296 от 2018 г. на ВКС, ГК, ІI г.о. Напротив, напълно в съответствие с тази практика въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими към спора доказателства, произнесъл се е по всички твърдения и възражения на страните, изложил е ясни и безпротиворечиви мотиви, като е дал свое собствено разрешение на правния спор.

Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Шуменския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна въззивна жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази жалба.

Решението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Шуменския окръжен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът К. К. дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата Д. Б. направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 600 лв.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г. о.