Определение № 1023 от 21.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1147/2010 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

С въззивно решение на С. апелативен съд от 19.02.2010 г. по гр. д. № 2665/2008 г. ответниците Р. Х. С. и Г. Х. Р. са осъдени на основание чл. 31, ал. 2 ЗС солидарно да заплатят на ищцата Е. Г. М. сумата 79695 лв. обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен имот-вилна сграда с площ 253 кв. м., състояща се от сутерен и три етажа в кв. 21 по плана на к.к. Б., Софийска област при посочени в решението съседи за времето от 20.11.2001 г. до 20.11.2006 г. със законна лихва върху главницата, считано от 28.11.2006 г. до окончателното плащане. Ответникът Г. Х. Р. е осъден на основание чл. 31, ал. 2 ЗС да заплати на Е. Г. М. още сумата 5465 лв. обезщетение за исковия период от 20.11.2001 г. до 20.11.2006 г. със законна лихва от 28.11.2006 г. до окончателното плащане. Присъдени са разноски по делото. Оставено е в сила решението на С. окръжен съд, 4 състав № 498/9.07.2008 г. по гр. д. № 76/2007 г. в отхвърлената част на иска до пълния предявен размер от 132000 лв.

Касационна жалба е подадена от ищцата Е. Г. М. чрез адвокат Т. в отхвърлената част на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС за разликата от 79695 до пълния предявен размер от 132000 лв. Поддържа, че в обжалваната част решението е неправилно-необосновано и незаконосъобразно. Относно допустимостта на касационната жалба посочва основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Прилага Р. № 2411/9.10.1956 г. по гр. д. № 4746/1956 г., ВС, ІV г. о. и Р. № 286/9.05.2001 г. по гр. д. № 2/2001 г., ВКС, І г. о.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответницата Р. Х. С. чрез адвокат Р. Ч. в осъдителната част, с която тя е осъдена солидарно[населено място] Р. да заплати на ищцата Е. М. обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС в размер на 79695 лв. Поддържа, че решението е недопустимо и неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост-основания за отмяна по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. По допустимостта на касационното обжалване поддържа, че съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото- чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Позовава се на ТР № 129/30.06.1986 г., ВС, ОСГК, копие от което прилага.

Ответникът Г. Х. Р. чрез адвокат Р. Ч. е обжалвал решението в частта на солидарното му осъждане[населено място] С. да заплати на Е. М. сумата 79695 лв. Поддържа, че решението е недопустимо и неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост-основания за отмяна по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. По допустимостта на касационното обжалване поддържа, че съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото-основания за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Прилага Р. № 721 по гр. д. № 580/92 г., ВС, І г. о., Р. № 782/5.12.2005 г. по гр. д. № 568/2005 г., ТР № 129/30.06.1986 г., ВС, ОСГК и Р. № 163/20.03.2002 г. по гр. д. № 622/2001 г., ВКС, І г. о.

Писмено възражение срещу жалбите на ответниците е подадено от адвокат Т., като процесуален представител на ищцата Е. М..

Касационните жалби са подадени от легитимирани страни срещу подлежащо на касационен контрол въззивно решение в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение констатира следното:

І. По жалбата на ищцата Е. Г. М.:

Въззивният съд е приел, че ищцата е съсобственик на ¼ идеална част от процесния имот и че е легитимирана да претендира обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС до размер на притежаваната от нея ¼ идеална част от процесния имот, предвид обстоятелството, че с извършено от нея в хода на делото дарствено разпореждане в полза на сина си Д. М. се е разпоредила с половината от притежаваната от нея по силата на влязло в сила съдебно решение ½ идеална част от процесния имот.

Разбирането на ищцата, че решението противоречи на практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е подкрепено със задължителна практика на ВС и ВКС по смисъла на т. 2 ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г., ВКС, ОСГТК, в противоречие с която да се е произнесъл въззивния съд.

Представените решения на ВС и на ВКС са относими към осованието за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, но тези решения са по приложението на чл. 121 ГПК /отм./ и обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с тях.

Така, с Р на ВС № 2411/9.10.1956 г. по гр. д. № 4746/1956 г., І г. о. е прието, че ако в течение на производството спорното право бъде прехвърлено върху другиго и приобретателят не замести ищеца при условията на чл. 117, ал. 1 ГПК, делото следва своя ход между първоначалните страни и спорът се разрешава с оглед правата на страните към момента на предявяване на иска, а с Р. на ВКС № 286/9.05.2001 г. по гр. д. № 2/2001 г., І г. о. е прието, че приобретателят не замества праводателя си, когато в течение на делбеното производство бъдат прехвърлени известни права.

В конкретния случай приложимо е основанието за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

От изложеното с касационната жалба на ищцата Е. Г. М. могат да се извлекат материалноправните въпроси относно приложението на чл. 31, ал. 2 ЗС, а именно:

1. Какъв е размерът на дължимо от съсобственика обезщетение, когато е ползвал изцяло общата вещ, лишавайки друг съсобственик от ползите с оглед правото на последния в съсобствеността на общата вещ;

2. Обстоятелството, че ищцата е прехвърлила част от притежаваното от нея право на собственост на трето лице в рамките на съдебното производство по иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС релевантно ли е за размера, в който предявеният от нея иск за обезщетение за предходен период от време следва да се уважи.

По касационните жалби на ответниците Р. Х. С. и Г. Х. Р.:

Касационно обжалване на въззивното решение по жалби на ответниците не следва да се допусне.

Жалбите съдържат твърдения по съществото на спора с доводи за недопустимост и неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за недопустимост и неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва ако той бъде допуснат до касационно обжалване в предварителното производство по селекция на жалбите по чл. 288 ГПК, което се провежда съгласно специалните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. С касационните жалби на ответниците не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсва формулиран правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Непосочването на правния въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.

Ето защо Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение