Определение № 11617 от 30.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 9256/2024 г.

Производството е по реда на чл.229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба, подадена от Областен управител на област София, приподписана от процесуален представител, срещу определение № 12287/18.07.2024 г. по адм.дело № 3218/2024 г. на Административен съд София-град, с което е отхвърлено искането му за изменение на решение № 6658/29.05.2024 г. в частта за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, излага аргументи и иска отмяната му. Ответникът по частна жалба – П. В. К., чрез адв. Хаджиев и адв. Симеонова, оспорва частната жалба и иска оставяне на определението в сила. Върховният административен съд, Трето отделение, след като прецени допустимостта на частната жалба и наведените в нея доводи, приема че е допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК, а разгледана по същество е неоснователна. Производството по делото е приключило с акт на съда, с който по жалба на П. К. е отменен мълчалив отказ на Областния управител на Област София да извърши административна услуга по заявление с вх.№ОА23-19874/07.08.2024 г. за заверка на молба-декларация за снабдяване с нотариален акт по обстоятелствена проверка. Първоинстанционният съд е присъдил в полза на жалбоподателя сторените разноски в общ размер на 1000 лева. Съдът е намерил, че така заплатеният размер на възнаграждение по сключен с адв. Хаджиев и адв. Симеонова договор за правна защита и съдействие от 02.05.2024 г. не е прекомерен с оглед разпоредбата на чл.8, ал.3 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения /Наредбата/. От Областния управител е подадено искане с правно основание чл.248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение, в частта за разноските, като присъдените разноски за адвокатско възнаграждение бъдат намалени и присъдени под нормативно установения минимум на основание Решение от 25.02.2024 г. на Съда на ЕС по дело С-438/22. В обжалваното пред настоящата инстанция определение, решаващият състав на АССГ е намерил искането на молителя за изменение на присъденото адвокатско възнаграждение под минимално определения в Наредбата размер за неоснователно, като е посочил, че съдът вече се е произнесъл по направеното в жалбата искане за присъждане на разноски и се е съобразил с приложения списък, както и че от страна на процесуалния представител на молителя своевременно не е направено възражение за прекомерност на тези разноски в хода по същество. Обжалваното определение е правилно. Настоящата инстанция приема доводите на първоинстанционния съд за правилни и основателни. В допълнение следва да се посочи, че е необосновано твърдението на частния жалбоподател, че присъденото адвокатско възнаграждение е прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на настоящото производство. То не надхвърля обичайно присъжданите на процесуалните представители разноски по дела с подобен характер. В този смисъл е и указанието на СЕС по дело С-438/22 съдът да преценява във всеки конкретен случай релевантните обстоятелства, характеризиращи случая, както икономическият и правен контекст, в който той се вписва, каквито са и доводите на административния съд. Настоящият състав намира, че определеният и заплатен размер от 1000лв. отговаря на реално осъществената процесуална защита и съдействие. На първо място, ако насрещната страна желае намаляване на адвокатското възнаграждение, обосновано е следвало да посочи своевременно в първоинстанционното производство мотивите си по фактическата и правна сложност на делото, доколкото това не е част от служебно изследваните от съда въпроси. На второ място, очевидно безпротиворечивата практика на административните съдилища по въпроса, който е разглеждан в делото е позволявала на ответника да съобрази процесуалното си поведение в хода на административното производство. Областният управител с бездействието си обаче, е станал повод за завеждане на делото, поради което не може да се възложи в тежест на страната невъзстановяването на част от разноските, които тя е направила в защита на своя легитимен интерес /а те не са необосновано високи/. На трето място, П. К. очевидно е избрала адвокати, които активно и адекватно са осъществили правното съдействие по решаване на спорния въпрос. Безспорно, не можем да очакваме всяко едно лице да може подробно и в дълбочина да познава законодателството на България, така че да защити самостоятелно и напълно правата си по възникнали правни спорове. Още по-малко можем да разчитаме на това, когато ответната страна е орган на държавна власт, който би бил в облагодетелствана позиция, използвайки знанията и услугите на юрисконсултите си. Това би лишило от смисъл и необходимост адвокатската професия, а не това е идеята, защитавана от Съда на Европейския съюз в решението по дело С-438/22, касаещо неограничаването на конкуренцията. Ето защо, съдът намира за разумна сумата, заплатена от жалбоподателя за адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство. Поради изложеното, следва да остави в сила оспореното пред него определение. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на Трето отделение