Определение № 494 от 20.12.2017 г. на ВКС по д. № 4728/2017 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] срещу въззивното определение на Окръжен съд Пловдив по ч.гр.д. №1585/17 г., с което е потвърдено първоинстанционното определение за прекратяване на производството по заведения от касатора срещу [община] иск по чл.124, ал.1 ГПК – за признаване на несъществуването на задължения на ищеца в общ размер от 23 398,08 лв., установени с посочените два акта по чл.106/107 ДОПК, чието принудително изпълнение се извършва по реда на ГПК, по посоченото изпълнително дело на ЧСИ- поради недопустимост на иска. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно определение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл. 280, ал.1,т.1,2 и 3 ГПК. Намира, че обжалваното въззивно определение противоречи на ТР №8/27.11.13 г. ОСГТК относно правото на участника в правен спор сам да определя кога, доколко и в какъв обем защита да търси и затова съдът не може да го лиши от правото му да заведе исков процес за установяване несъществуването на спорното право - осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК.. Според касатора, изводът на въззивния съд в обжалваното определение, че иск за установяване недължимост на местни данъци и такси за недвижим имот и такса смет по чл.124 ГПК не може успешно да се проведе, тъй като е допустим само когато не е предвиден специален ред за реализиране на това право, а също и когато са налице частни вземания, а не публични, противоречи на приетото в решение на САС по т.д. №1072/13 г., според което посочените задължения възникват директно от ЗМДТ, а не от актовете за тяхното установяване. Обжалваното въззивно определение противоречи и на опр. по адм.д. №21/16 г. на ВАС, петчленен състав, с което е прието, че когато събирането на публичното вземане е възложено на съдебен изпълнител, той действа по реда на ГПК и защитата срещу действията му се осъществява именно по този ред – осн. по чл.280, ал.1,т.2 ГПК. Касаторът намира, че е налице и хипотезата на чл.280, ал.1,т.3 ГПК, защото след като в цитираната практика на ВАС по адм.д. №21/16 г. е прието гореизложеното относно събирането на публичното вземане от съдебен изпълнител по реда на ГПК, няма още задължителна практика на ВКС относно приложимостта на гражданскопроцесуалния ред за установяване и събиране на публичните вземания на общините след изменението на чл.4,ал.2 ЗМДТ / ДВ, бр.98/2010 г./. Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват: За да потвърди първоинстанционното определение за прекратяване на производството по иска с пр. осн. чл.124, ал.1 ГПК въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния за недопустимост на този иск, защото в случая е предвиден специален административен ред за защита чрез обжалване на акта по ДОПК, по който ред ищецът е могъл да предяви заявените в настоящото производство основания за недължимост на вземанията с оглед вида на декларирания имот – земеделска земя. Специалната процедура по ДОПК изключва приложението на гражданскопроцесуалния ред за установяване и събиране на публичните вземания на общините, според цитираната практика на ВКС, отразена в определения по чл.274, ал.3 ГПК от 2008 г. и 2009 г. За неоснователно е намерено позоваването от ищеца на ТР №8/2013 г. ОСГТК на ВКС, в което е дадено задължително тълкуване за допустимостта на установителния и отрицателния установителен иск за защита на правото на собственост и други вещни права. Искът за недължимост на публично общинско вземане, какъвто е предявеният по делото, не е сред посочените в ТР искове за защита на вещни права. Допустим пред гражданския съд е иск по чл.439 ГПК, когато принудителното изпълнение на публичното общинско вземане е възложено за събиране на съдебен изпълнител по реда на ГПК, съобр. предвиденото в чл.4, ал.2 ЗМДТ. За допустимостта на този иск и правото на длъжника да се защити с него е постановеното опр. №21/16 г. на ВАС, петчленен състав. Ищецът обаче изрично е посочил, че не сезира съда с иск за установяване недължимостта на вземане, основан на факти, настъпили след приключване на производството по ДОПК, а оспорва дължимостта на посочените общински вземания на основание вида на декларирания имот. Затова защитата му е следвало да се реализира по специалния ред на ДОПК и АПК. Тези изводи на въззивния и на първоинстанционния съд не противоречат, а напротив съответстват на соченото от касатора опр. по адм.д. №21/16 г. на ВАС, петчленен състав. В същия смисъл е и постановеното от ВКС по реда на чл.274, ал.3 ГПК опр. по ч.гр.д. №756/17 г., второ г.о. ТР №8/13 г. ОСГТК на ВКС и решението на САС по т.д.№1072/13 г. са неотносими за случая, с оглед характера на заявената с иска по чл.124, ал.1 ГПК претенция, която не е за защита на вещно право, нито е предявена в производство по несъстоятелност, за което е възразил и ответникът по частна жалба. Освен това решението на САС е представено без данни за окончателност и не може да обоснове допълнителното основание по чл.280, ал.1,т.2 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК на ВКС. Или поставените от касатора въпроси, свързани с допустимостта на иска му по чл.124, ал.1 ГПК, са застъпени в практиката на ВКС и ВАС по чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК, на която обжалваното въззивно определение съответства. Затова не са налице основания за допускане на обжалването му и ВКС на РБ, трето г.о.