Определение № 636 от 29.09.2011 г. на ВКС по т. д. № 573/2011 г.

Производството е по чл.274, ал.2 и ал.3, т.2 от ГПК. Жалбоподателят А. К. Р. от [населено място] обжалва определение №4837/24.03.2011 г., постановено по ч.гр.д.№2988/2011 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение от 6.01.2010г. по гр.дело № 53940/2009г. на СРС, Іг.о. 30 състав и е оставена без разглеждане молбата за спиране на изпълнението на основание чл.420, ал.2 ГПК, както и срещу разпореждането за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Твърди, че е отпаднала отговорността му като поръчител поради изтичане на 6-месечния срок по чл.147 от ЗЗД и се позовава на решение №1646/ по гр.дело № 465/1978г. на Іг.о. Ответникът “У. Б.”-АД в писмен отговор счита частната касационна жалба за неоснователна и необоснована. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Жалбата е подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК. І. При преценка на допустимостта на касационното обжалване срещу въззивното определение, с което е потвърдено разпореждането на СРС за издаване на заповед за незабавно изпълнение, ВКС-ТК-І т.о. приема следното: Обжалваният съдебен акт не е от категорията съдебни актове, за които е предвидена обжалваемост с частна касационна жалба. Частното касационно обжалване е регламентирано с разпоредбата на чл. 274, ал. З ГПК, която въвежда изрична лимитивност при изброяване на определенията, подлежащи на касационен контрол. Определенията, с които съдът се произнася по жалба срещу разпореждане за допускане на незабавно изпълнение на заповед, издадена въз основа на документ по чл.417 ГПК не попадат в кръга на визираните в т. 1 и 2 на текста, тъй като тези актове не са преграждащи, с тях не се дава разрешение по същество на друго производство, нито се прегражда развитието му. Следователно, това определение подлежи на двуинстанционно разглеждане, поради което след произнасянето на Софийски градски съд е изчерпан инстанционния контрол за обжалване. ІІ. По частната жалба, с която е оставена без разглеждане въззивната жалба срещу разпореждането за издаване на заповед за незабавно изпълнение на основание чл.417 ГПК, поради неговата необжалваемост. В тази част производството е по чл.274, ал.2, във връзка с ал.1, т.1 ГПК. Определението на въззивния съд е правилно. Съгласно чл. 419, ал.1 ГПК подлежи на инстанционен контрол само незабавното изпълнение. Предмет на обжалване по реда на чл. 419 ГПК не е издаването на самата заповед, а само разпореждането в частта с която е постановено незабавното и изпълнение. По арг. на противното и от чл.413, ал.1 ГПК не подлежи на обжалване разпореждането за издаване на заповедта за изпълнение. ІІІ. По частната жалба, с която е оставена без разглеждане молбата за спиране на изпълнението на основание чл.420 ГПК. Определението е правилно и ще следва да бъде потвърдено. Чл.420, ал.2 ГПК е определя компетентния съд, както и предпоставките за спиране на изпълнението. Това е съдът, който е постановил незабавното изпълнение. В случая съдът постановил незабавното изпълнение е СРС и като е съобразил възложената му от закона компетентност, правилно СГС е отказал да се произнесе по направеното във въззивната жалба искане. С определението обаче въззивният съд е следвало да разпореди делото да се докладва на СРС за произнасяне по искането по чл.420, ал.2 ГПК.