Определение № 859 от 20.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 805/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] - [населено място], срещу решение № 85 от 03.05.2011 г., постановено по в. гр. д. № 386/2010 г. на Сливенски окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 618 от 20.07.2007 г. по гр. д. № 595/2007 г. на Сливенски районен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен като недоказан и неоснователен предявеният от [фирма] против А. Р. Б. от [населено място] иск с правно основание чл.108 ЗС за предаване на владението върху недвижим имот, представляващ поземлен имот № 2862779 с площ 1 122 кв. м. в землището на [населено място], м. „О. синур”, селищно образувание „Изгрев”. В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение като неправилно и за уважаване на предявения иск, ведно с присъждане на направените в хода на делото разноски. К. поддържа, че въззивният съд е нарушил съществено разпоредбата на чл.188, ал.1 ГПК /отм./ като не е обсъдил приетите при новото разглеждане на делото писмени доказателства, съдържащи се в преписката по издаване на А. № 8036/1995 г., и заключението на назначената съдебно - техническа експертиза, чрез които са установени обстоятелствата във връзка с отчуждаването на спорния имот. Позовава се на нарушение на чл.218з, ал.1 ГПК /отм./ като твърди, че въззивната инстанция не е изпълнила задължителните указания в решение № 44 от 03.08.2010 г. по т. д. № 678/2009 г. на ВКС, І т. о., относно доказателствената сила на акта за държавна собственост и предпоставките от фактическия състав на чл.17а ЗППДОП /отм./, които трябва да бъдат изследвани при новото разглеждане на спора. В жалбата са наведени и оплаквания за нарушение на материалния закон - чл.17а ЗППДОП /отм./, чл.101 и сл. ЗС /ред. към 1967 - 1969 г./, чл.86 ЗС /ред. до 01.06.1996 г./, § 4 - § 4к ПЗР на ЗСПЗЗ и чл.79 и сл. ЗС във вр. с чл.5, ал.3 от Конституцията на РБ, при формиране на изводите за липса на активна материалноправна легитимация на касатора като ищец по иска с правно основание чл.108 ЗС и за основателност на противопоставеното от ответника възражение за придобивна давност. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с въпросите: Може ли съдът да основе изводите си на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля; Длъжен ли е въззивният съд, на когото делото е върнато за ново разглеждане, да се съобрази с указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени от ВКС с отменителното му решение; При действието на Конституцията на Република България от 1991 г. прилагат ли се разпоредбите на чл.79 и сл. ЗС за придобивната давност. По отношение на първите два въпроса се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС в постановени при действието на ГПК от 1952 г. /отм./ решения, а за третия въпрос - че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касация А. Р. Б. от [населено място] оспорва касационната жалба и искането за допускане на касационно обжалване по съображения в писмен отговор, депозиран в срока по чл.287 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Обжалваното решение е постановено при условията на чл.218з ГПК /отм./, след отмяна на предходно въззивно решение по т. д. № 716/2007 г. на Сливенски окръжен съд с решение № 44 от 03.08.2010 г. по т. д. № 678/2009 г. на ВКС, І т. о. В отменителното решение са дадени задължителни указания за необходимостта от изследване на елементите от фактическия състав на чл.17а ЗППДОП /отм./, с който ищецът е обосновал активната си материалноправна легитимация по иска с правно основание чл.108 ЗС. Въззивният съд е потвърдил решението на първата инстанция, с което е отхвърлен искът по чл.108 ЗС, след като е приел, че от събраните доказателства не се установява ищецът да е станал собственик на спорния недвижим имот на основание чл.1, ал.1 ЗОЕТДДИ и чл.17а ЗППДОП /отм./. Отхвърлянето на иска е мотивирано допълнително и с основателността на противопоставеното от ответника възражение за придобиване на спорния имот по давност. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване. Първите два въпроса в изложението - за задължението на въззивния съд по чл.188, ал.1 ГПК / отм./ да обсъди всички доказателства по делото, които имат значение за съществуването на спорното право, и за обвързаността на въззивния съд от указанията по чл.218з ГПК /отм./, дадени в отменителното решение на касационната инстанция, са обуславящи за изхода на делото и отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Мотивите към въззивното решение не позволяват да се направи извод, че въззивният съд е обсъдил приетите при новото разглеждане на делото писмени доказателства, приложени в преписката към А. № 8036/1995 г., и експертното заключение на вещото лице Р. Х., въпреки тяхната относимост към основен спорен факт в процеса - отчуждаван ли е спорният имот в полза на държавата. Налице са и данни, че въззивният съд не е съобразил задължителните указания в отменителното решение на ВКС, дадени по повод тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл.17а ЗППДОП /отм./ при изследване на активната легитимация на ищеца по ревандикационния иск. Необсъждането на доказателствата и неизпълнението на указанията по чл.218з, ал.1 ГПК /отм./ съставлява отклонение от задължителната практика на ВКС в ППВС № 7/1965 г., Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС. Поради изложеното въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не следва да се допуска касационно обжалване по третия въпрос, свързан с възражението за придобивна давност. Придобиването на имота по давност от ответника е допълнителен, а не решаващ аргумент за отхвърляне на иска по чл.108 ЗС. Освен това въззивният съд не се е произнасял изрично дали Конституцията на РБ от 1991 г. дерогира приложението на разпоредбите на чл.79 и сл. ЗС, уреждащи института на придобивната давност. При тези обстоятелства въпросът не може да се счете за обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, за да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,