Определение № 606 от 09.11.2009 г. на ВКС по т. д. № 465/2009 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба на П. Б. С. срещу О. № 121 от 07.04.2009 год. по ч.гр.д. № 216/2009 год. на Великотърновския апелативен съд. С това определение ВТАС е изменил решението по гр.д. № 790/2007 год. на Великотърновския окръжен съд в частта за разноските. Частната жалба е депозирана в срока по чл.275 ал.1 ГПК и е допустима. Определението на ВТАС подлежи на инстанционен контрол, въпреки посочването на необжалваемост в диспозитива на съдебния акт. Доводите на касатора са свързани с твърдението за нарушено право на участие в производството по изменение размера на присъдените разноски. Основанието по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол се свързва с т.3 – точното прилагане на процесуалния закон при преценката за обжалваемост на въззивния акт, както и на допустимите доказателства, установяващи заплащането на адвокатско възнаграждение. Настоящият съдебен състав счита, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по основния въпрос – постановяване и инстанционен контрол на определението за изменение на присъдени по делото разноски. Като взе предвид доводите по частната касационна жалба и извърши проверка относно законосъобразността на атакувания съдебен акт, Върховният касационен съд приема за установено следното: Частната жалба е основателна. С решение от 10.02.2009 по гр.д. № 790/2007 год. Великотърновския окръжен съд е уважил предявеният от П. С. срещу Г. С. В. и Б. П. България"АД установителен иск за прогласяване нищожността на учредена ипотека върху недвижим имот. Осъдил е акционерното дружество да заплати на С. разноски в размер на 2300 лв. "Банка П. България"АД не е поискала изменение на решението в частта за разноските, а е депозирала въззивна жалба в тази част. Великотърновският апелативен съд е образувал производство по нея, преценил я е като частна такава, постановил е определение с което е изменил размера на присъдените разноски, посочвайки, че определението му е необжалваемо. Настоящата съдебна инстанция счита, че въззивното определение е недопустимо, поради следното: Вярно е, че в частта за разноските, съдебното решение има характер на определение. Редът за изменението му, обаче изрично е регламентиран в чл.248 ГПК (чл.192 ал.4 ГПК-1952 год.). Редът не е чрез въззивна жалба (или частна такава), а с искане за изменение следва първоначално да бъде сезиран този съд, който е присъдил разноските. Едва неговото определение с което искането за изменение се приема за основателно или неоснователно би подлежало на въззивен контрол. Недопустимо е произнасянето на ВТАС като първа инстанция по изменението на разноски, направени пред друг съд. В този случай, като определението на ВТАС би било наистина необжалваемо (ако приемем, че по отношение на него не е налице нито една от хипотезите на чл.274 ал.3 ГПК), то би се развило като едноинстанционно и недоволната страна не би могла да го атакува поради неговата необжалваемост, което от своя страна е в противоречие с основни принципи на правото. До същата едноинстанционност би се стигнало и ако се приеме, че то има характеристиката на въззивно, но по отношение на него не е налице никоя от предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК. Така както е постановено, то не би могло да се приеме и като въззивно, тъй като няма предхождащо го произнасяне по искане за изменение. Депозираната от "Банка П. България"АД т.нар."въззивна жалба" има правната характеристика на молба/искане по чл.248 ал.1 ГПК, по която е следвало да се произнесе ВТОС, а не да администрира движението и до ВТАС. Това налага обезсилване на определението на ВТАС и връщане на делото на окръжния съд за провеждане на процедурата по чл.248 ГПК. Предвид на горното, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о.