Определение № 309 от 27.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 651/2015 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. С. Г., [населено място], чрез пълномощника му адвокат И. Ж., срещу въззивно решение №1399/16.10.2014г. по гр.дело №947/2014г. на Варненския окръжен съд. Изложени са твърдения за произнасяне в решението по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставят се следните въпроси: длъжен ли е съдът да обсъди събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните, а при свидетелските показания да вземе предвид начина, по който свидетелите са узнали съответния факт и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат и добросъвестно да ги възпроизвеждат; когато двамата съпрузи са участвали при сключване на договор, въз основа на който възмездно е придобито имущество по време на брака, допустимо ли е да се претендира трансформация на лично имущество; допуснато ли е процесуално нарушение когато е налице различие в доказателствените искания в исковата молба и първото по делото заседание /брой на свидетели/; допустимо ли е като начало на писмено доказателство да се приема документ, в който са изложени твърдения, за които също се твърди, че са симулативни /договор за прекратяване на групов строеж/. Прилагат се решения на ВКС. Ответникът по касация Р. Г. Б. оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл.287, ал.1 ГПК. Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и отговаря на изискванията на чл.284 ГПК. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното: С обжалваното решение /поправено с решения № 1722/25.11.2014г. и № 645/02.04.2015г./ е отменено решение №490/2014г. по гр.д.№572/2013г. на Варненския районен съд.Постановено е друго като е прието за установено по отношение на И. С. Г., че Р. Г. Б. е изключителен собственник поради наличие на пълна трансформация на апартамент №1, находящ се в [населено място], ул.»Ген.П.» № 46 с идентификатор 20135.2557.126.1.1 и на ½ ид.ч. от гараж №2, находящ се в [населено място], на партерния етаж в жилищна сграда на ул.»Ген.П.» с идентификатор 10135.2557.126.1.15 и е отхвърлен искът за делба на гореописания апартамент, предявен от И. Г. срещу Р. Г. Б. и за делба на гореописания гараж, предявен от И. Г. срещу Р. Г. Б. и М. Г. Б.. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че ищецът и ответницата Р. Б. са бивши съпрузи, чиито брак е прекратен с развод с влязло в сила решение от 13.09.2012г. Процесното дворно място е било съсобствено между Р. Б., сестра и М. Б. и Ю. Б., въз основа на направени в тяхна полза дарствени разпореждания. П. апартамент и гараж като част от сграда, са предмет на „договор за групов строеж” от 03.07.1996г. между съсобствениците на дворното място и ЕТ”М.-Н. Н., по силата на който последният като изпълнител се задължил да построи сграда, а собствениците – да му прехвърлят 126 кв.м. ид.ч. от мястото. С договор за покупко-продажба по нот.акт № 88/1996г. съсобствениците на дворно място продали на [фирма] 126 кв.м. ид.ч. от мястото за цена от 18648 лева. С договор от 30.05.1998г. за прекратяване на договор за строителство от 03.07.1996г. Г. Б., М. Б., Р. Б., Ю. Б. и [фирма] постигнали съгласие за разваляне поради неизпълнение на договора за строителство като ЕТ е поел задължението да прехвърли обратно на съсобствениците чрез продажба своите 126 кв.м., от които на Р. Б. 31,50 кв.м. С договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт №51/1998г. е извършено обратното прехвърляне на имота от строителя на собствениците. С последващ договор СД”Комфорт-К., Й. и сие” е поело задължение към посочените съсобственици на мястото да извърши ново строителство на предвидената по план сграда и предостави в собственост обектите на продавачите, които му прехвърлят по 5% ид.ч. от дворното място. С договор за покупко-продажба по нот.акт №21/1998г. всеки от съсобствениците е прехвърлил на СД по 5% ид.ч. от мястото срещу задължението на купувача да построи жилищна сграда на три етажа, без прехвърлителите да заплащат суми за определените за всеки от тях обекти в сградата. С договор за доброволна делба от 13.08.1999г. собствениците на дворното място, вкл. [фирма] са извършили делба на новопостроената в него жилищна сграда като Р. Б., И. Г. и М. Б. са придобили гараж №2, а Р. Б. и И. С. са придобили апартамент №1 в сградата. За установяване въведеното възражение за симулативност на сделките по нот.акт №88/1996г. и №51/1998г. са събрани писмени и гласни доказателства. Прието след анализ на последните, че възражението е доказано. Двата договора прикриват действителните отношения между страните като договорът по нот.акт №88/1996г. съставлява изпълнение на задължението на възложителите – съсобственици на дворното място по договора за строителство от 03.07.1996г. да прехвърлят в полза на изпълнителя „М.-Н.Н.” 126 кв.м. от мястото срещу задължение да изгради сграда, а договорът по нот.акт №51/1998г. съставлява изпълнение на задължението на изпълнителя [фирма] по договор от 30.05.1998г. за прекратяване на договора за строителство – да прехвърли обратно и безвъзмездно на собствениците на мястото придобитите от него по нот.акт №21/1998г. 126 кв.м.ид.ч.Установената относителна симулативност на двата договора обосновава извод за изключителен принос на Р. Б. при придобиване по време на брака на процесния апартамент и ½ ид.ч. от гаража.Те са придобити изцяло срещу прехвърлените лична нейна собственост 5% ид.ч. от дворното място на СД, което пък е поело задължение да построи обектите, без допълнително заплащане. Обстоятелството, че не са заплащани никакви допълнителни парични средства – семейно или лично имущество, за строителството изключва приноса на съпруга при придобиването на обектите. Ето защо придобитото не е в режим на СИО – налице е пълна трансформация на лично имущество по смисъла на чл.23,ал.1 СК по отношение на апартамента. По отношение на гаража правото на собственост на Р. Б. е 1/2 ид.ч., а останалата част е собственост на нейната сестра М. Б.. Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС или който е от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото. Поставените от касатора правни въпроси не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на решението. В съответствие с установената практиката на ВКС,в т.ч. и посочените от касатора решения, по приложение на процесуалните правила, задължаващи решаващия съд да отдели спорните от безспорните по делото факти и обстоятелства и да преценява събраните в процеса доказателства с оглед спорните по делото факти, твърденията и доводите на страните, въззивният съд е обсъдил всички относими към спора доказателства и е посочил кои факти приема за установени и кои не, както и кои свидетелските показания кредитира и защо. Касаторът не сочи кои свидетелски показания не следва да се кредитират и защо, а общо се позовава на цитираната съдебна практика, която обаче в случая е съобразена. Поставеният въпрос за допускането свидетели във въззивното производство не може да обоснове приложение основанието на чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като по него има установена съдебна практика. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба и подновените доказателствени искания, въззивният съд е констатирал допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение по допускане на посочените от ответника в преклузивния срок по чл.131 ГПК свидетели и е постановил разпита им във въззивното производство. Той е съобразил задължителната практика на ВКС, в т.ч. разясненията, дадени в т.1 и т.3 от ТР№1/2013г. по тълк.д.№1/2013г., ОСГТК. Въпросът дали е допустим като начало на писмено доказателство документ, за който също се твърди, че е симулативен, не може също да предпостави прилагане основанието на чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Това е така, защото този въпрос – които са симулативните твърдения в договора за прекратяване на договора за групов строеж с уговорка за обратно прехвърляне на правото на собственост, не е включен в предмета на правния спор пред въззивния съд и по него няма формирани изводи. Прието е, че от двата договора – от 13.07.1996г. и от 30.05.1998г., както и от гласните доказателства, е установено че договорите за покупко-продажба по нот.актове № 88/1996г. и №51/1998г. са симулативни, тъй като прикриват действителните отношения между страните по тях. В останалата част от изложението, касаеща процесуалните правни въпроси, се сочат само процесуални нарушения на въззивния съд, които по своята същност не са формулирани ясни и конкретни правни въпроси по смисъла на ТР№1/2009г., по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, ВКС, а са касационни оплаквания. Те обаче не могат пряко да послужат като основания за допускане касационно обжалване на решението по реда на чл.280,ал.1 ГПК в производството по селекция на касационната жалба по реда на чл.288 ГПК. Поставеният материалноправен въпрос също не може да предпостави допускане касационно обжалване на решението в хипотезата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК, тъй като е неотносим. Решаващите изводи на въззивния съд са, че придобивната сделка е нищожна като симулативна, тъй като прикрива действителните отношения – обратно и безвъзмездно прехвърляне на предишния прехвърлител /съпругата/ идеалните части от имота. Ето защо въпросът -когато двамата съпрузи са участвали в договора за придобиване на имота по време на брака, допустимо ли е да се установява трансформация на лично имущество, е неотносим. За пълнота следва да се посочи ТР№ 5/2013г. по тълк.д. №5/2013г., ОСГТК, ВКС, с което е прието, че в случаите на придобиване на недвижим имот през време на брака с договор за покупко-продажба на името на двамата съпрузи, може да се установява пълна и частична трансформация на лично имущество на основание чл.23,ал.1 и 2 СК /чл.21,ал.1 и 2 СК,отм./. С оглед изложените съображения, следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. С оглед изхода на производството и приложения списък по чл.80 ГПК и писмени доказателства, на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на 800 лева – адвокатско възнаграждение. Ето защо Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.