Определение № 1488 от 06.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4093/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Арис Веи“ЕООД, чрез пълномощника му адвокат М.Ч., против решение №261823 от 31.05.2022г., постановено по в.гр.д. №1199/2021г. на Софийски градски съд, с което е обезсилено решение № 20219275 от 08.10.2020 г., постановено по гр.д.№ 40 по описа за 2019 г. на СРС, в частта, в която ответникът Република България, представлявана от министъра на финансите, е бил осъден на основание чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 7 от КРБ да заплати на ищеца „Арис Веи“ЕООД, сумата от 8 028.64 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени в периода от 01.01.2014г. до 31.08.2014 г. от противоправно поведение на Народното събрание, изразяващо се в приемането на противоконституционни законови разпоредби на точки 2 и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г., с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 28.12.2018 г., до окончателното й изплащане, като недопустимо и е прекратил производството в тази част.

Ответникът не е депозирал отговор на подадената жалба.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че ищецът „Арис Веи“ЕООД е предявил осъдителен иск срещу държавата, представлявана от министъра на финансите, като е поискал от съда на основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 7 от КРБ да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати сума в размер на 8028.64 лева, представляваща обезщетение за причинени на ищеца вреди.В обстоятелствената част на исковата молба са изложени съображения по отношение на отговорността на ответника по реда на чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД.Заедно с това ищецът е изложил аргументация на претенцията си и посочвайки противоречието на поведението на ответника спрямо основни начала на държавността и правото на ЕС, цитирайки конкретни разпоредби от първичното право на Общността.

С Разпореждане № 54869/01.03.2019г. първоинстанционният съд е указал на ищеца в едноседмичен срок да отстрани нередовностите на исковата молба, като уточни дали иска да бъде ангажирана обективната отговорност на ответника за вреди, настъпили вследствие на нарушения на общностното право, посочени в исковата молба, доколкото чл. 7 от КРБ нямала пряко приложение и касаела вреди от административна дейност.

С молба с вх. № 5050799/22.03.2019г. ищецът е поискал предявената претенция, обективирана в подадената искова молба, да се счете за претенция, с която ищецът желае да бъде ангажирана обективната отговорност на Държавата за причинените му вреди вследствие нарушение на общностното право, релевирано в предявената искова молба, на основание чл. 4, параг. 3 от ДЕС.

С Определението № 197740/21.08.2019 г., съставляващо определение по смисъла на чл. 140 от ГПК, първоинстанционният съд е квалифицирал иска по чл. 4, параг. 3 от ДЕС – за осъждане на ответника да заплати сумата в размер на 8028.64 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от нарушение на правото на ЕС при приемане на чл. 35а от ЗЕВИ.Във връзка с дадената правна квалификация е била разпределена и доказателствената тежест.По делото няма данни страните да са възразили по доклада на делото, в т. ч. и правната квалификация на спорното право.

Във връзка с дадената правна квалификация и разпределената доказателствена тежест ищецът е депозирал в съдебно заседание молба с изложение по отношение нарушението на правата му съобразно правото на ЕС и съдебната практика на Съда на ЕС.

С крайния съдебен акт съдът е приел, че по делото са предявени евентуално съединени главен осъдителен иск с правна квалификация по чл. 4, параг. 3 от ДЕС и евентуален осъдителен иск при правна квалификация по чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД.Първостепенният съд е отхвърлил главния иск, в която част решението не е било обжалвано и е влязло в сила, след което е разгледал и уважил евентуалния иск по чл. чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД.

Въззивната инстанция е приела, че по делото не са били предявени обективно съединени искове.Видно от исковата претенция, уточняваща молба към нея и поддържаната по време на първоинстанционното производство позиция, ищецът е предявил един иск – осъдителен с правна квалификация по чл. 4, § 3 от ДЕС.В исковата молба са били налице твърдения за нарушаване на общностното право и аргументация, позоваваща се на непозволено увреждане, като в петитума ищецът е поискал осъдителен диспозитив на основание чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД вр. чл. 7 от КРБ.След изрично дадени указания от съда ищецът ясно и недвусмислено е заявил, че желае да бъде ангажирана обективната отговорност на държавата за причинените му вреди вследствие нарушение на общностното право.В молба с вх. № 5050799/22.03.2019 г. ищецът е посочил и основание за претенцията си - чл. 4, параг. 3 от ДЕС.Прието е още, че правната квалификация на спора, дадена от страните, не е задължителна за съда.Последният дава квалификация на спорното право, ръководейки се от твърденията, исканията и възраженията на страните.В настоящия случай, видно от ангажираната от ищеца позиция, същият е търсил защита именно с правно основание по чл. 4,§ 3 от ДЕС.Липсва волеизявление от ищцовата страна в насока на това, че са били предявени два иска при условията на евентуалност.Ищецът е този, който избира реда и способа за исковата си защита. В настоящия случай от заявеното от същия и поддържаното в производството следва да се приеме, че същият е търсил осъдително решение на основание чл. 4, § 3 от ДЕС.

Предвид заявеното от ищеца първоинстанционният съд е квалифицирал иска и е разпределил доказателствената тежест между страните в определението си по чл. 140 от ГПК, като никоя от страните не е възразила.В нарушение на процесуалните правила чак в крайния си акт по същество съдът е възприел, че по делото са предявени евентуално съединени главен осъдителен иск с правна квалификация по чл. 4, параг. 3 от ДЕС и евентуален осъдителен иск с правна квалификация по чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД.По този начин е лишил страните от възможността за пълноценна защита, тъй като не е маркирал такава правна квалификация в доклада си по делото и не е разпределил доказателствената тежест между страните по иска по чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД.

С оглед на така изложеното въззивният съд е формирал извод, че в крайния си акт съдът е разгледал и се е произнесъл по непредявен при условията на евентуалност иск с правна квалификация по чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД.На основание чл. 270, ал. 3 от ГПК решението на СРС в тази част следва да бъде обезсилено, а делото – прекратено в тази част.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като твърди, че поставените от него въпроси са разрешени в противоречие с посочената задължителна практика на ВКС и тази в решения на тричленни състави на ГК на ВКС.

Според т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК: „Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение.Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира“.

С оглед посочените по-горе правомощия на касационната инстанция настоящият състав намира, че поставените въпроси следва да бъдат уточнени и формулирани по следния начин:

Какви са правомощията на въззивната инстанция:

• при изготвен от първоинстанционния съд непълен или неточен доклад по делото;

• когато прецени, че дадената от първата инстанция правна квалификация е неправилна;

• когато установи нередовност на исковата молба.

Въпросите са обуславящи за изхода на делото, а касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с цел извършване на преценка дали изводите на въззивния съд съответстват на т.2 на ТР№1/09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №259/25.07.2012г. на ВКС по гр.д.№915/2010г., ІVг.о. и решение №205/11.07.2011г. на ВКС по гр.д.№149/2011г., ІІг.о.

Предвид горното, Върховният касационен съд