Определение № 514 от 22.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 416/2010 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от адв. К. Б. и адв. Г. Ч. като пълномощници на Г. Д. К. против определение № 709 от 18.12.2009 г. по ч.гр.д. № 710/ 2009 г. на ВКС, състав на І г.о., с което е оставена без разглеждане подадената от Г. К. частна жалба против разпореждане от 28.09.2009 г. на съдията- докладчик по гр.д. № 4129/2008 г. на ВКС, с което по искане на жалбоподателя за спиране изпълнението на обжалваното въззивно решение е определен размерът на дължимото обезпечение по чл. 282, ал.2 ГПК и е даден срок за внасянето му. В частната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното определение, като се поддържа, че с разпореждането от 28.09.2009 г. не е оставена без движение молбата на К. за спиране изпълнението на осъдителното въззивно решение, а съдията- докладчик се е произнесъл по съществото на направеното искане и следователно този акт подлежи на самостоятелно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба, взе предвид следното: За направи извод, че подадената от Г. К. частна жалба е недопустима, съставът на ВКС е приел, че тя е насочена против разпореждане на съдия от ВКС, с което е оставено без движение искане за спиране изпълнението на обжалваното въззивно решение до приключване на разглеждането на делото в касационната инстанция, което не попада в кръга на посочените в чл. 274, ал.1 ГПК определения, за които е предвиден самостоятелен контрол. Частната жалба е неоснователна. Определението, с което ВКС се произнася по спиране на изпълнението на обжалваните пред него осъдителни въззивни решения, не от категорията на обжалваемите, посочени в чл. 274, ал.1 ГПК, тъй като нито законът е предвидил изрично неговото обжалване, нито с него се прегражда развитието на исковото производство. Спирането на изпълнението по чл. 282, ал.2 ГПК по своя характер представлява временна мярка, която се налага по молба на касатора при определена в закона предпоставка – представяне на надлежно обезпечение в размер, определен съобразно чл. 282, ал.2, т.1 и 2 ГПК по искове за парични вземания или относно вещни права, а в останалите случаи - по преценка на съда. При грешка или изменение на обстоятелствата, то може да бъде отменено или изменено от постановилия го съд. В този смисъл т.13 от ТР № 1/ 2001 г. на ОСГК на ВКС. След като определението за спиране изпълнението на въззиввното решение не може да бъде предмет на обжалване, то с още по - голямо основание не подлежи на обжалване и разпореждането на съда, с което на касатора се дава възможност да внесе съответното обезпечение, когато това не е било сторено при подаване на молбата за спиране на изпълнението. Ако по грешка съдът е указал внасянето на обезпечение в по - голям от определения от закона размер, той може по собствена инициатива или по молба на касатора, да измени това свое разпореждане. По тези съображения обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от гореизложеното съдът