Определение № 1135 от 02.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 561/2010 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Й. К. Н. със служебен адрес в[населено място] – адв. С., чрез адв. С. С., против въззивното решение № 1489 от 30 ноември 2009 г., постановено по гр.д. № 1868 по описа на апелативния съд в[населено място] за 2007 г. в частта му, с която е оставено в сила решение без номер от 29 март 2007 г., постановено по гр.д. № 483 по описа на С. градски съд за 2002 г. В жалбата се сочи, че решението е неправилно – постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, защото заключението на съда за момента, от който тече погасителната давност на вземането, е неправилен – касаторката е предявила молба за обезсилване на решението за възлагане на имота още през 1993 г., което е смутило владението на ищеца, като от този момент започва течението на погасителната давност; неправилно съдът обосновал отхвърлянето на възражението на касаторката за прихващане с получаване на нотариална покана, отправена от ищеца до нея, тъй като такова доказателство, макар представено, не е било прието от съда по съответния ред; поканата освен това е приета от адв. С. в качеството й на пълномощник на касаторката, но не може да породи действие, тъй като адвокатът няма правата по чл. 36 ал. 1 ЗЗД. В изложение по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК към касационната жалба се сочи, че съдът се е произнесъл по въпроса за началото на погасителната давност в противоречие с ППВС № 6/74 г. и по въпроса за възможността съдът да се позове на писмено доказателство, което не е било прието по установения в чл. 111 ал. 1 ГПК (отм.) ред, като този въпрос е от значение за точното прилагане на закона. Представят се тълкувателно решение на ОСГК от 1964 г., три решения на ВС и едно на ВКС. Ответниците Г. П. С. от[населено място] и И. О. З. от[населено място], С. община, не дават отговор по реда на чл. 287 ал. 1 ГПК. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. С решението си въззивният съд приел, че до 2001 г., когато решението за възлагане на делбения имот е било обезсилено, ищецът С. е бил изключителен собственик на имота и като такъв, заедно със съпругата си, е направил подобрения в имота в периода 1996-1998 г.; след обезсилването на решението имотът е станал отново съсобствен между ищеца и касаторката и от тогава е започнало течението на погасителната давност за вземането на ищеца за подобренията върху частта на касаторката; исковата молба за подобренията е подадена около три месеца и половина след влизането в сила на решението за обезсилването на решението за възлагане, поради което петгодишният давностен срок не е изтекъл; възражението за прихващане на касаторката е неоснователно, защото с нотариална покана, получена от касаторката на 29 октомври 2001 г. ищецът я е поканил да ползва имота. Касационният съд намира, че са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане. Допускането до касационен контрол се търси по първото и третото основание на чл. 280 ал. 1 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, разрешаването на който е сторено в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поставените от касаторката правни въпроси имат значение за изхода на конкретното дело. Зададеният материалноправен въпрос следва да се уточни по следния начин – от кой момент започва да тече погасителната давност за подобрения в имот, сторени в хода на процес за обезсилване на решение за възлагане на същия имот. По този въпрос на настоящия състав на съда не е известна задължителна съдебна практика, а представените от касаторката решение № 1735-2049-2001 на ІV ГО, № 88-66-1964 на ОСГК, № 441-1718-1990 на ІV ГО, както и позоваването й на ППВС №6/74 г., касаят друг проблем – относно началото на погасителната давност за вземания на добросъвестен или недобросъвестен владелец за подобрения в чужд имот при смущаване на владението му по исков ред. Ето защо по този въпрос касационният контрол следва да се допусне в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Вторият поставен процесуалноправен въпрос е обусловил крайните изводи на съда. За него касаторката твърди наличието на основанието за допускане на касационния контрол по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Представеното от нея решение № 2375-1861-1981 на ІІ ГО води до извода, че въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата. Затова касационното разглеждане на въпроса следва да се допусне по основанието на чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК. Последното представено решение - № 1020-662-1987 на ІІ ГО, не касае поставен правен въпрос, а е във връзка със съображенията на касаторката по съществото на спора, поради което няма отношение по искането за допускане до касационен контрол. За касационната инстанция касаторката дължи държавна такса в размер на 198.34 лева. Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение