Определение № 3989 от 09.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4330/2023 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Община Бургас, против решение № 62 от 18.05.2023 г. по гр. дело № 107/2023 г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 15 от 06.01.2023 г. по гр. дело № 1285/2022 г. на Бургаски окръжен съд в осъдителната му част по иск по чл. 49 ЗЗД. С потвърдената част от първоинстанционното решение Община Бургас е осъдена да заплати на М. Х. Т. сумата от 10000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди от настъпило на 12.06.2022 г. непозволено увреждане, заедно със законната лихва върху тази сума от 16.08.2022 г. до окончателното й изплащане, като решението е постановено с участието на трети лица помагачи на страната на Община Бургас – ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД и „Щрабаг“ ЕАД. Решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска по чл. 49 ЗЗД над уважения размер от 10000 лева до размера от 15000 лева, не е обжалвано и е влязло в законна сила. Касаторът Община Бургас поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Извежда тези касационни основания с необоснованост на изводите на въззивния съд за възприемането на фактическа обстановката и обсъждането на събраните доказателства, съдържащи и противоречиви данни, останали необсъдени, и въз основан на които съдът е определил прекомерно голямо обезщетение. Претендира разноски. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация М. Х. Т. е подала отговор на касационната жалба, в който се излагат съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания, изложени в жалбата. Претендира разноски. Отговор на касационната жалба с доводи за нейната основателност и направено искане за присъждане на разноски по производството е подаден и от третото лице помагач ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД, като такъв не е подаден от другия участник по производството - „Щрабаг“ ЕАД. Подържа в изложението към подадената касационна жалба основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК при следните правни въпроса: 1. Допустимо ли е съдът да се позове в крайния си акт само на избрани доказателства, когато е налице несъвпадение и противоречие с други, които установяват различен механизъм на настъпване на увреждането и съответно коренно различен модел на защита и процесуално поведение за ответника, които практически са му отнети; 2. При проведено неуспешно доказване на предпоставките на иска по чл. 49 ЗЗД (според закона и практиката на ВКС на РБ), съответно при прекъсната причинно-следствена връзка в процеса на доказване, налице ли са други основания за приемането му за основателен; 3. Допустимо ли е постановяване на решение въз основа на ирелевантни фактически обстоятелства по делото; и 4. При противоречие в доказателствения материал или неизяснен такъв, следва ли съдът да посочи кои факти и въз основа на кои доказателства ги приема за установени. Обосновава, че така формулираните въпроса в обжалваното решение са в противоречие с разрешенията в практиката на ВКС относно обсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и поотделно, преценката им във връзка с релевантните за спора факти и дейността на въззивния съд по: т. 5 от ППВС № 1 от 13.VII.1953 г.; ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС; т. 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС; определение № 621 от 16.07.2020 г. по гр. дело № 4714/2019 г. на ВКС, III г. о.; решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о.; определение № 307 от 2.05.2018 г. по гр. дело № 53/2018 г. на ВКС, III г. о.; решение № 212 от 1.02.2012 г. по т. дело № 1106/2010 г., на ВКС, II т. о.; решение № 59 от 14.04.2015 г. по гр. дело № 4190/2014 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 38 от 7.03.2018 г. по гр. д. № 2126/2017 г. на ВКС, IV г. о.; решение по гр. дело № 759/2012 г. на, IV г. о.; решение по гр. дело № 871/2012 г. на ВКС, III г. о.; решение по т. дело № 52/2014 г. на ВКС, II т. о.; решение по гр. дело № 2620/2014 г. на ВКС, I г. о.; решение № 209 от 15.08.2014 г. на ВКС по гр. дело № 6203/2013 г. на ВКС, IV г. о., и т. 19 на ТР № 1 от 4.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Извежда по тези въпроси и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване със значението за точното прилагане на закона и развитието на правото по приложимостта на чл. 153 ГПК и за начина, по който следва да се определят връзките между събраните и относими към предмета на спора факти. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Производството, по което е постановено обжалваното въззивно решение, е образувано по предявен от М. Х. Т. против Община Бургас иск по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 30000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди от получени на 12.06.2022 г. травматични увреждания, изразяващи се в счупване на ребра на дясна гръдна половина и контузия на колене, в резултат от падането й от спъване на неравност от плочи на тротоар до сграда с идентификатор *** в [населено място], [улица]. Така предявеният иск е своевременно оспорен от ответника Община Бургас с възражения за неяснота на обстоятелствата, при които са настъпили твърдените травматични увреждания, и за липсата на доказателства за настъпването им при падане на тротоар, а при евентуалност навежда и възражения за съпричиняване поради липсата на проявено от ищеца обикновено внимание и движението й в нарушение на чл. 108, ал. 1 ЗДвП на намиращата се до тротоара велосипедна алея и за прекомерност на претендирания размер на обезщетението. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд след преценка на събраните доказателствени средства е приел за установено, че на 12.06.2022 г. по време на разходка със свидетелите В. М. и Д. Т. – съседка и дъщеря на ищеца М. Т., и преминавайки по тротоара до блока на [улица], на който имало неравности от разместени и изпочупени плочи и до който се намирала велосипедна алея с разлика във височината помежду им, тя се спънала в неравност от увредена част от тротоара пред сградата, загубила равновесие и паднала напред, удряйки последователно коленете и гърдите си. Ищецът М. Т. била уплашена и се оплаквала от болки в гърдите и коленете, като свидетелките й помогнали да стане, тъй като тя била много тежка и я завели вкъщи, където приела аналгетици. Случилото се било през почивен ден, а и болките й се потиснали след приеме на лекарствата, поради което тя извършила преглед при личния си лекар на следващия ден, който й дал направление за хирург и последният след преглед й препоръчал болнично лечение, което се провело в Болница Бургасмед. След болничното й лечение тя била на постелен режим около две седмици и се нуждаела от помощ. За изясняване на обстоятелствата, при които ищецът М. Т. е паднала, въззивният съд е обсъдил и приетото от първоинстанционния съд заключение на техническа експертиза, от което се установявало, че пред жилищния блок на адрес: [населено място], [улица]-100, е изграден тротоар с настилка от бетонови и базалтови плочи, която била неравна поради наличие на разместени и напукани и частично разрушени плочи, а пред тротоара, който бил публична общинска собственост - асфалтова велоалея за колоездачи, с бетонов бордюр от двете страни и с височина на бордюра около 10- 15 см над настилката, незначителна част от който също била демонтирана и разрушена. Въззивният съд е счел за установено от медицинските документи и експертното заключение на медицинската експертиза, че през периода 14 – 17 юни 2022 г. ищецът М. Т. е постъпила за болнично лечение, при което след проведени изследвания се установили фрактури на четири ребра в дясна гръдна половина и контузия на коленете, които съобразявайки и възрастта й са в причинна връзка с падането й на тротоарната настилка. Болките й в дясната гръдна половина отшумявали за около 20 - 35 дни, а болките в коленете й били провокирани от контузията им, но не и причинени от нея поради дегенеративното й заболяването й „гонартроза“, от което тя страдала от години. За установявана на обстоятелства и механизма на настъпване на увреждането въззивният съд е извършил преценка на свидетелските показания, включително и за тяхната заинтересованост според правилата на чл. 172 ГПК, и за съответствието на данните в тях, които са приети за непротиворечиви, с установените данни от експертните заключения, приети в производството пред първоинстанционния съд. Приел е също, че посочването на инцидента като „битов“ от лекуващия лекар не изключвало разбирането на падането на тротоар като такъв инцидент, различен от трудова злополука и пътнотранспортно произшествие. По всички тези съображения въззивният е счел за несъмнено установени получените от ищеца М. Т. травматични увреждания и получаването им при падането й от спъване на тротоарната настилка. При така приетите за установени факти в решението, въззивният съд е приел, че са установени всички елементи от фактическия състав за възникването и ангажирането на обезпечително-гаранционната отговорност на ответната община, която съгласно чл. 30, ал. 4 от Закона за пътищата (ЗП) и чл. 47 ППЗП има задължението да ремонтира и поддържа велосипедните алеи по републиканските пътища в границите на урбанизираните територии, чрез полагането на системни грижи за осигуряване на целогодишна нормална експлоатация на пътя и извършване на текущ ремонт, включващ работите по отстраняване на локални повреди по настилката и пътните принадлежност, причинени от нормалната експлоатация на пътя, каквото задължение съгласно чл. 11 ЗОС има и като собственик, и следва да го осъществява в интерес на населението при съобразяване на изискванията на закона и с грижата на добър стопанин. В случая състоянието на тротоарната настилка, положена върху процесния участък, не осигурявала удобното и безопасно движение на пешеходци по тротоара, тъй като тя била неравна поради наличие на разместени, напукани и частично разрушени плочи, а наличието на неравности създавало предпоставки за спъване и падане, изисква повишено внимание при преминаване, което водило до допълнителни затруднения, особено за по-възрастни и по-трудно подвижни граждани - пешеходци. За да избегнат преминаване по увредената част от тротоара, пешеходците са принудени да я заобикалят, като изберат да се движат, макар и в нарушение, по велоалея. Изложил е, че е установено противоправното бездействие на ответната община по смисъла на чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД, тъй като съществуването на неравности и повреди на тротоарната настилка не било констатирано и отстранено своевременно чрез активни действия от отговорните за поддръжката на тротоарните настилки в града общински служители, въпреки вмененото на общината задължение. Ответникът и лицата, на които той е възложил да поддържат уличната инфраструктура, не са положили дължимата грижа, присъща на добрия стопанин, да извършат своевременно ремонтно-възстановителни работи на тротоарната настилка и тя да не представлява опасност за движещите се по тротоара пешеходци. Посочено е установяването и на получените от ищеца М. Т. увреждания - фрактура на четири ребра в десен хемиторакс и контузия на колената, както и причинно-следствената връзка между уврежданията и противоправното бездействие на ответника [община], предвид получените от нея увреждания от падане поради спъването й в неравност от увредената част от тротоара, собственост на общината. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди е обсъдил характера и обема на травматичните увреждания на ищеца М. Т., проведеното й болнично лечение от три дни, интензивните болки през първите две седмици и обездвижването й през този период, необходимостта й от чужда помощ от около месец и времето й за възстановяване, продължило по-дълго от обичайното за такива увреждания. Продължаващите в коленете болки и необходимостта от ползване от бастун за придвижването й въззивният съд е приел, че не са резултат от процесното увреждане, а от дегенеративното при нея заболяване на коленните стави. По тези съображения е извел извод за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от 10000 лева, като е счел, че същото не следва да бъде намалявано поради недоказване на твърдяното от ответната община съпричиняване с нарушаване на чл. 108, ал. 1 ЗДвП, тъй като травматичните й увреждания са причинени от спъване от неравност на тротоарната настилка, а не на намираща се до нея велоалея, по която тя е смятала да продължи да се движи. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване не се обосновават. Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. необходимо е касаторът да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По този въпрос въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с актове на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Поставените от касатора първи и четвърти правни въпроса са свързани с обсъждането от въззивния съд на доказателствата в тяхната съвкупност и поотделно, преценката им във връзка с релевантните за спора факти и дейността му при разглеждане на спора, отнесен пред него с въззивната жалба, като тези въпроси касаят включени в предмета на спора твърдения и доводи на страните и по тях е налице произнасяне от въззивния съд, като формираните изводи по тях са обусловили изхода на спора. Затова и за двата правни въпроса е осъществен общият селективен критерий, въведен с чл. 280, ал. 1 ГПК. По тях обаче не се обоснова допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение поради липсата на задължителна и незадължителна практика на ВКС, включително и посочената в изложението към касационната жалба, на която дадените разрешения по тях в обжалваното въззивно решение да не съответстват. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване релевантни за спора факти. Съобразена е установената, включително и посочена в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, практика на ВС и ВКС, и тълкувателните разяснения, дадени в ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните, чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съобразявайки тази цел, въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда спора само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети по делото доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, оплакванията в която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В обжалваното решение въззивният съд в съответствие с трайно установена практика на ВС и ВКС, включително и на посочената в изложението, е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е изложил собствени решаващи мотиви по спора, след анализ и оценка на всички събрани по делото доказателствени средства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, включително и за достоверността на свидетелските показания по правилата на чл. 172 ГПК, при обсъждането на значимите обстоятелства към настъпването на травматичните увреждания при ищеца М. Т. и причинната им връзка с падането й от спъване на плочи на тротоара, разглеждайки всички доводи и възражения на страните и посочвайки приетите за установени релевантни факти от преценените и обсъдени доказателствени средства, респективно неосъществилите се. Изложил е съображения за липсата на твърдяното от ответната община противоречие в гласните доказателствени средства и преценката им по чл. 172 ГПК с другите данни, установени от приетите експертните заключения, като е извел и възприетата от него фактическа обстановка, и следващите се от нея правни изводи, включително и за отсъствие на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД на вредоносния резултат от ищеца М. Т.. Несъгласието на касатора с този анализ, обем и оценка на събраните доказателствени средства, респ. с крайния решаващ извод на съда за установяване на всички елементи от състава на търсената по производството отговорност, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Разрешаването на поставените правни въпроса, които изпълват общият критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, в съответствие с практиката на ВКС, която няма основание да бъде променяна, изключва приложението и на допълнителния селективен критерий за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, респ. визираните в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки по отношение на тях не са налице. Посоченото от касатора основание не следва и от обосноваването му с приложимостта на чл. 153 ГПК. Тази законова разпоредба определя ясно и точно обсега на предмета на доказване в исковото производство от спорните релевантни факти и връзките между тях, като за приложимостта й е относима както обсъжданата практика, така и тази по решение № 188 от 13.05.2014 г. на ВКС по гр. дело № 5563/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 213 от 15.01.2018 г. по гр. дело № 856/2017 г. на ВКС, III г. о., и други, с която въззивният съд се е съобразил, и липсва необходимост от нейната промяна. Другите два правни въпроса (втори и трети въпроса от изложението), формулирани от касатора, не са свързани с формиране на решаващите изводи на въззивния съд, а така поставени са относими към правилността на решението и навеждат отново на несъгласие на касатора с обсъждането на събраните по делото доказателства от въззивния съд и възприетата въз основа на тях фактическа обстановка. Доводите за незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Те са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационната жалба по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не се констатира и хипотеза по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната му част не следва да се допуска. При този резултат на ответника по касация – М. Т., следва на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да се присъдят своевременно претендираните от нея разноски по производството пред касационната инстанция в размер на 2500 лева, представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 18.09.2023 г. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.