Определение № 2463 от 25.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 1416/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Р.“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 586 от 04.05.2023 г. по в. гр. д. № 835/2022 г. на Пловдивски окръжен съд, с което след отмяна на решение № 260128 от 07.02.2022 г. по гр. д. № 9310/2020 г. на Пловдивски районен съд е отхвърлен искът на „Р.“ ЕООД, представлявано от управителя Т. С. Т. – Ш., срещу „Старосел турс“ ЕООД, „Б.“ ЕООД и А. К. А. в качеството му на частен земеделски производител за заплащане на сумата от 25 000 лв., предявен като частичен иск от 150000 лв. - невърната заемна сума по договор за финансова помощ от 12.05.2015 г., което вземане е прехвърлено на ищеца от „ЕСБ-София“ ЕООД с договор за цесия от 09.03.2018 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 30.07.2020 г. до окончателното плащане. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди, че въззивният съд неправилно е приложил нормите на чл. 40 ЗЗД и чл. 181 ГПК и оспорва извода, че договорът за финансова помощ от 12.05.2015 г. е антидатиран и е сключен след прекратяване на представителната власт на Т. Ш. и И. П. по отношение на ответните търговски дружества и земеделски производител, както и че договорът е недействителен на основание чл. 40 ЗЗД. Касаторът излага съображения, че тези изводи са в пълно противоречие със събраните по делото доказателства. Счита, че предвид разпоредбата на чл. 181 ГПК, договорът за финансова помощ е съществувал най-рано към 31.12.2017 г., като се позовава на писмо относно потвърждение на салда по баланс от 19.03.2018 г. с придружаващите го справки с дата 19.03.2019 г. Изразява становище, че по делото се установява, че договорът е бил сключен и към датата 11.04.2018 г. предвид извършеното частично плащане по банков път по сключения между ищеца „Р.“ ЕООД и „ЕСБ - София“ ЕООД договор за цесия от 09.03.2018 г., с който последното дружество е прехвърлило на ищеца вземането си по договора за финансова помощ към ответниците. В касационната жалба са изложени и доводи, че въззивният съд не е мотивирал в съответствие с изискванията на процесуалния закон обжалваното решение. Аргументира се становище за неоснователност на възражението на ответниците, че извършените от ответника „Старосел турс“ ЕООД плащания на 1.08.2015 г. и 1.09.2015 г. на общата сума от 150 000 лв. в полза на „ЕСБ - София“ ЕООД са направени за погасяване на произтичащото от договора за финансова помощ от 12.05.2015 г. задължение. Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя въпроса „Наличието на категорични писмени доказателства за извършено плащане по банков път /платежно нареждане/ на цената на прехвърленото вземане от цесионера на цедента по сключен договор за цесия, представлява ли доказателство за това, че към датата на извършеното плащане е налице сключен договор за заем между цедента и длъжника, изрично посочен в договора за цесия като основание, от което произтича прехвърленото вземане, т.е. наличие на достоверна дата по смисъла на чл. 181 ГПК?“. Касационният жалбоподател поддържа, че формулираният въпрос е от значение за точното прилагане на закона. Сочи, че обжалваното решение на въззивния съд е очевидно неправилно. Ответниците „Старосел турс” ЕООД, „Б.” ЕООД и А. К. А. изразяват становище за отсъствието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2, пр. 3 ГПК приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови въззивното решение, предмет на обжалване, Пловдивски окръжен съд е приел, че ищецът черпи права от договор за цесия от 09.03.2018 г., по силата на който „ЕСБ - София“ ЕООД му е прехвърлил вземането си към „Старосел турс“ ЕООД, „Б.“ ЕООД и А. К. А. като частен земеделски производител по договор за финансова помощ от 12.05.2015 г. Установил е, че съгласно договора за финансова помощ от 12.05.2015 г. „ЕСБ - София“ ЕООД - заемодател се е задължило да предостави в заем сумата 150000 лв. на заемателя „Старосел турс“ ЕООД, представлявано от И. П., като сумата е преведена по банковата сметка на „Старосел турс“ ЕООД на 27.05.2015 г. Ответниците „Б.“ ЕООД, представлявано от Т. Т. – Ш., и А. К. А. като частен земеделски производител чрез пълномощника му Т. Т. – Ш. са се задължили солидарно със заемателя „Старосел турс“ ЕООД по договора. В решението са извършени констатации, че представляващият заемателя „Старосел Турс“ ЕООД И. П. е и едноличен собственик на капитала и управител на дружествата „Народно хоро“ ЕООД, както и че И. П. е едноличен собственик на капитала на „К.-малина“ ЕООД, като управител на същото дружество е Т. Т. – Ш.. Въз основа на заключенията на съдебно-счетоводната експертиза, изготвени от вещото лице К. и приети в първоинстанционното производство, съставът на въззивния съд е приел, че договорът за финансова помощ от 12.05.2015 г. и плащанията по него са осчетоводени от „ЕСБ-София“ ЕООД и „Старосел турс“ ЕООД, като в счетоводството на последното дружество осчетоводяването е в сметка „Други дебитори“, тоест не като задължение по получен заем, а като вземане. Установил е, че договорът за цесия от 09.03.2018 г. е осчетоводен в счетоводството на цесионера и цедента, но в счетоводството на „Старосел турс“ ЕООД няма осчетоводено задължение към цесионера „Р.“ ЕООД, както и че вземанията и задълженията, произтичащи от договора за цесия, не са включени и отразени надлежно в баланса на „Р.“ ЕООД за 2018 г. Решаващият състав е констатирал, че уведомленията за извършената цесия до длъжника „Старосел турс“ ЕООД и останалите солидарно задължени лица – „Б.“ ЕООД и А. А. са получени от техния представител Т. Т. – Ш. съответно на 9.03.2018 г. и 12.03.2018 г. При съобразяване на писмените и гласните доказателства решаващият състав на въззивния съд е приел, че Т. Т.-Ш. е изготвяла годишните счетоводни баланси на „Старосел турс“ за периода от 2010 г. до 2018 г. включително, както и годишните счетоводни баланси на „ЕСБ-София“ ЕООД, като е водила счетоводството на „Старосел турс“ ЕООД и е била счетоводител на „Б.“ ЕООД. Във въззивното решение са възприети и заключенията на съдебно-счетоводната експертиза на вещото лице Д., приети в производството пред Пловдивски окръжен съд, според които в счетоводството на „Старосел турс“ ЕООД е осчетоводено връщането на „ЕСБ - София“ ЕООД на сумите от 50000 лв. и 100000 лв., в брой с разходни касови ордери /РКО/ съответно от 01.08.2015 г. и 01.09.2015 г., като ордерите не се съхраняват. Въз основа на така установените факти съдът е намерил, че Т. Т.-Ш. е имала възможност да извършва счетоводни записвания както в счетоводството на заемодателя „ЕСБ - София“ ЕООД, така и в счетоводството на заемателя „Старосел Турс“ ЕООД. Отбелязал е, че в съставения от самата нея счетоводен баланс на „Старосел турс“ ЕООД към 31.12.2015 г., в раздел задължения от получени заеми не са осчетоводени такива, включително към „ЕСБ-София“ ЕООД, което означава, че сумата от 150 000 лв. е била върната на заемателя изцяло през 2015 г. с плащанията в брой с РКО от 01.08.2015 г. и 01.09.2015 г. Изложеното е послужило като основание за даден от съда положителен отговор на спорния въпрос дали договорът за финансова помощ от 12.05.2015 г. е антидатиран и съставен след прекратяването на представителната власт на И. П. и Т. Т.-Ш. по отношение на ответниците. В мотивите на обжалваното решение е посочено, че тъй като договорът няма достоверна дата, а правомощията на П. да представлява „Старосел турс“ ЕООД и на Т.-Ш. да представлява „Б.“ ЕООД са прекратени на 09.10.2018 г и пълномощното на Т.-Ш. е оттеглено от А. А. на 14.12.2018 г., то по делото не е доказано договорът за финансова помощ да е съставен на посочената в него дата и същият е недействителен на основание чл. 40 ЗЗД. По изложените съображения въззивният съд е заключил, че договорът за цесия не е довел до прехвърляне на права и предявеният частичен иск подлежи на отхвърляне. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В. от касатора с изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е обсъждал доказателствата по делото относно извършеното плащане на цената по договора за цесия от 9.03.2018 г. и не е основал решаващите си изводи, че по делото не е установено договорът за финансова помощ да е съставен на посочената в него дата - 12.05.2015 г. и преди прекратяване на представителната власт на И. П. и Т. Т.-Ш. по отношение на задължилите се по сделката лица ответници по иска, на тези доказателства. Процесуален въпрос относно задълженията на въззивния съд да обсъди доказателствата по делото във връзка с доводите на страните касаторът не въвежда с изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът не съответства на мотивите на обжалваното решение, тъй като то не обективира преценка за категорично доказано по делото плащане на цената по договора за цесия, каквото твърдение е включено във формулировката на въпроса. Същевременно, в случая не може да се приеме, че са налице и въведените допълнителни основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението на касатора липсва позоваване на актове на ВКС, на които да противоречи произнасянето на въззивния съд. Касационният жалбоподател не е обосновал и предпоставките, включени в допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК намира приложение в случаите, когато е посочена непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд, както и когато е създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или е налице непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна или на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или в обществените условия. Касационният жалбоподател не е навеждал доводи за съществуване на някоя от изяснените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а е мотивирал становище, че процесният договор за финансова помощ има достоверна дата по смисъла на чл. 181 ГПК от датата на извършване на плащане на цената по договора за цесия от 9.03.2018 г., а именно от 11.04.2018 г. В този смисъл отговорът на поставения въпрос изисква преценка на представените по делото доказателства, а не тълкуване на разпоредбата на чл. 181 ГПК. Според задължителните указания по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК Настоящият състав намира, че не е налице и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените пороци. Това следва и от аргументирането на тезата на касатора за очевидна неправилност на въззивния акт с посочването, че изводите на въззивния съд са в противоречие със събраните по делото доказателства и възпроизвеждане на доводите по касационната жалба. Касае се до доводи, чиято основателност може да бъде проверена едва след допускането на касационното обжалване. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение на Пловдивски окръжен съд не се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответниците следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 3 120 лв. с ДДС за всеки от тях, чието договаряне и плащане се установява от представените договори за правна помощ и фактури от 16.08.2023 г. и отчети по банкови сметки. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение