Определение № 12 от 11.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1525/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответницата В. Д. К., чрез особения представител адв. Н. П. срещу решение № 8/08.01.2021 г. по т.дело № 2489/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 06.08.2020 г. по т.дело № 87/2019 г. на Врачанския окръжен съд, в частта, с която е осъдена В. Д. К. да заплати заедно с Б. Р. К. на „Ю. България” АД следните задължения по договор за потребителски кредит № г.: главница в размер на 28614.83 CHF /двадесет и осем хиляди шестотин и четиринадесет швейцарски франка и 83 сантима/, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 17.05.2019 г. до окончателното изплащане, договорна лихва за редовна главница за периода 25.05.2016 г. до 13.05.2019 г. в размер на 4 159.69 CHF/четири хиляди сто петдесет и девет швейцарски франка и шестдесет и девет сантима/, мораторна лихва за периода от 21.05.2016 г. до 13.05.2019 г. в размер на 4021.28 CHF/четири хиляди и двадесет и един швейцарски франка и двадесет и осем сантима/, просрочени такси за периода от 21.05.2016 г. до13.05.2019 г. в размер на 347.88 CHF/триста четиридесет и седем швейцарски франк ти осемдесет и осем сантима/, просрочени застраховки за периода от 12.08.2016 г. до 13.05.2019 г. в размер на 70.02 CHF/седемдесет швейцарски франка и два сантима/, нотариални разноски в размер на 524.30 лв., както и да заплати заедно с Б. Р. К. на „Ю. България” АД сумата 8422.11 лв. деловодни разноски пред въззивната инстанция. Поддържаното основание за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК е нарушение на материалния закон. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, което е част от съдържанието на касационната жалба, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и предявения иск се отхвърли по отношение на ответницата В. Д. К.. Ответникът по касационната жалба „Ю. България” АД, чрез адв. Х. И. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.430 ТЗ, вр.чл.79,ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. От фактическа страна е прието за безспорно, че облигационното отношение между страните произтича от сключен на 07.08.2008г. в договор за потребителски кредит № г. между „Ю. България ” АД, от една страна, и В. Д. К. и Б. Р. К. като кредитополучатели, съгласно който банката им е предоставила кредитен лимит в швейцарски франкове в равностойността в швейцарски франкове на 40 000 лева. Вземането по банковата сделка е обезпечено с договорна ипотека на недвижим имот, като таксите по учредяване, подновяване и заличаване на същата са за сметка на кредитополучателите. За учреденото обезпечение е сключен договор за застраховка, като в случай, че по обслужващата банковата сделка сметка не е налична сума за покриване на дължимата се застраховка, то банката заплаща от името на кредитополучателите дължимата застраховка, като с платената сума се увеличава задължението на кредитополучателя. Прието е, че с договора ответниците са поели и задължението да поемат изцяло разноските по организиране принудителното събиране на вземането в случай на предсрочна изискуемост на същото. Приел е за установено от писмените доказателства по делото, че с банково бордеро № 8728242 от 21.08.2008г., банката е превела по банкова сметка на кредитополучателя В. Д. К. сумата от 33 821 CHF /тридесет и три хиляди осемстотин двадесет и един швейцарски франка/, с което е изпълнила задължението си по така сключения договор. Посочено е, че задълженията по банковата сделка се погасяват съгласно чл. 6, ал. 1 и чл. 7, ал.1 от Договор за потребителски кредит № г. ежемесечно на погасителни вноски, включващи главница и лихва, че размерът на лихвите е изрично уреден в договора, че е уговорена и наказателна надбавка при просрочие на дължиимите вноски по кредита, че е дължима и такса за управление на кредита в размер на 0,04%/ нула цяло нула четири десети/ процента върху размера на непогасената главница. Прието е, че поради неплащане на погасителна вноска с падеж 21.04.2015г., на основание чл. 18,ал.1 от Договор за потребителски кредит № г. и чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции “Ю. България” АД обявила цялото задължение за изискуемо преди крайния срок без да се прекратява действието на договора. Кредитополучателите са уведомени за това с нотариална покана №, изпратена до В. К., връчена чрез залепване на уведомление на 02.11.2018г.; нотариална покана №, изпратена до Б. К. и получена лично от него на 23.08.2018г. Съдът е приел, че при връчване по възлагане в посочените случаи се прилагат правилата на чл.37-58 ГПК, като отсъствието от адреса по чл.47 ГПК се удостоверяват от длъжностно лице, а съобщенията се считат за връчени. Приел е още, че представените по делото нотариални удостоверявания за връчване на поканата до В. К. съдържа ясно посочване на причините, поради които нотариусът е предприел връчване по реда на чл.47 от ГПК - посещения на адреса в рамките на един месец и събиране на сведение, че лицето живее в чужбина повече от 5 години. Посочено е, че в процесния случай връчването на нотариалната покана, чрез залепване на уведомление е извършено на адресите, които съвпадат с посочените постоянен и настоящ адрес след справка от Национална база данни "Население". Прието е, че нотариалното удостоверяване за връчване на нотариалната покана, залепването на уведомлението на основание чл.47 от ГПК, поради които нотариалната покана не е могла да бъде връчена, имат характер на официален свидетелстващ документ, с който нотариусът удостоверява конкретни факти и обстоятелства и извършени действия. Въззивният съд е приел, че съгласно чл. 3, ал.1 от договора за усвоения кредит кредитополучателят дължи лихва годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити и швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 1,5 пункта. Приел е още, че изрично е отразено, че към момента на сключване на договора базовия лихвен процент на "Ю. България“ АД за жилищни кредити в швейцарски франкове е в размер на 5%. Прието е, че разпоредбата на чл.3, ал.3 предвижда при просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на кредита, кредитополучателят дължи лихва в размер на сбора от лихвата за редовна главница плюс наказателна надбавка от 10 пункта. Съдът е приел, че според приложение 1 от 07.08.2008г. към договор за потребителски кредит № г. предвид действащия към момента на сключване на договора курс купува за швейцарски франкове от 1,6568022 предоставения и усвоен от кредитополучателя кредитен лимит в швейцарски франкове възлиза на 33 821 CHF / тридесет и три хиляди осемстотин двадесет и един швейцарски франка/. Посочено е, че по делото е представен и подписаният от страните погасителен план, съгласно който месечните погасителни вноски по договора са в размер на 241,12 швейцарски франка. Първата погасителна вноска е на 21.09.2008г, а последната на 21.08.2030г. Съдът е посочил, че пред първоинстанционния съд е изготвена съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение е прието неоспорено от страните. Приел е, че от същото се установяват следните факти: на 21.08.2008г по банкова сметка на В. К. е постъпила сумата от 33821.00 chf, с което се приема, че е усвоена тази сума по предоставения им потребителски кредит № год. Вещото лице е посочило, че първото просрочие на предоставения кредит е на 21.04.2015 год., а последното плащане извършено от В. К. е на 03.01.2017 год. Размерът на непогасената главница по договора за потребителски кредит е 28614.83 швейцарски франка, а размерът на непогасената договорена лихва за редовен кредит за периода от 21.05.2016 год. до предявяване на иска е 4780.30 chf. Размерът на непогасената мораторна лихва за периода от 21.05.2016 год. до предявяване на иска е 4021.28 chf. Размерът на непогасените договорени такси, застраховки и нотариални такси за процесния период са както следва: договорени такси -347.88 chf/остатък/ р-ди за застраховки- 70 02 chf. и разходи за нотариални такси 524,30 лева. Прието е, че е налице неизпълнение от страна на кредитополучателите, поради което процесният потребителски кредит от 07.08.2008г е обявен за предсрочно изискуем, като изявлението на банката за това е достигнало до кредитополучателите. Преценено е за неоснователно възражението на ответницата В. К., чрез особения представител за изтекла погасителна давност по отношение на претендираното вземане. Съдът е приел, че при договора за кредит срокът за погасяване на цялото задължение е предварително определен при сключването му и от настъпването на изискуемостта за цялата заета сума започва да тече срокът на погасителната давност, т.е. в случая от момента, на обявяване на кредита за предсрочно изискуем – 21.04.2015г. Според съда това е датата към която са били изпълнени всички изискуеми от закона предпоставки, за да се приеме, че процесният кредит е станал предсрочно изискуем. Позовал се е на чл.114, ал.1 от ЗЗД и е приел, че давността за всяко вземане – главно или акцесорно за лихви започва да тече от деня, в който то е станало изискуемо. Приел е, че в случая кредитът е обявен от банката за изцяло и предсрочно изискуем на 21.04.2015 г. заедно с лихвите на основание чл. 18.1 от договора за кредит и от тази дата са започвали да текат и давностните срокове – по чл. 110 от ЗЗД за погасяване на главницата и по чл. 111, б."в" от ЗЗД за погасяване на лихвите – договорни и наказателни. Съдът е взел предвид чл. 18.1 от договора, според който при непогасяването на която и да е вноска по кредита, както и при неизпълнение от кредитополучателя на което й да е задължение по договора банката може да направи кредита изцяло или частично предсрочно изискуем, както и чл. 18.2, съгласно който при неиздължаване на три месечни погасителни вноски изцяло или частично целият остатък от кредита се превръща в предсрочно изискуем, считано от датата на падежа на последната вноска. Изискуемостта настъпва без да е необходимо каквото и да е волеизявление на страните. Прието е, че плащането на части на едно отначало определено цяло задължение не е тъждествено на „периодично плащане”. Прието е още, че с разпоредбата на чл. 111, б. „в” ЗЗД е предвидено, че с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. Приел е, че при договора за кредит е налице неделимо плащане. Според съда в случай, че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати това не превръща тези вноски в периодични плащания. Прието е, че договореното връщане на кредита на вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части, че това не превръща този договор в такъв за периодични плащания, а представлява частични плащания по договора. Приел е, че по отношение на процесното вземане е приложим общия пет годишен давностен срок по чл.110 ЗЗД, който започва да тече от момента, в който вземането стане изискуемо, че това в случая е 21.04.2015г., когато банковия кредит е надлежно обявен за предсрочно изискуем. Формиран е извод, че към 17.05.2019г., произтичащото от договора вземане не било погасено по давност. Съдът е приел за правилен извода на първоинстанционният съд за основателност на възражението на особения представител за нищожност на клаузите чл.3.5 и чл.12.1 от договора за кредит, като неравноправни на основание чл. 143, т.3, т.10 и т.12 З.. Прието е, че в случая, според клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора за банков кредит базисният лихвен процент изобщо не подлежи на договаряне, а се определя едностранно от банката, като в договора не е посочен механизмът, по който се формира, компонентите, които го съставляват и факторите, които влияят върху неговия размер, за да може кредитополучателят предварително да прецени финансовия риск, който поема при сключване на договора. Посочил е, че клаузата на чл.12. 1 от процесния договор предвижда, че банката запазва правото си по време на действие на договора да променя тарифата на условията, лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага при операциите си, както и приложимите лихви по настоящият кредит по реда на чл. 21. Съдът е възприел практика на ВКС, изразена в решение на състав по чл.290 ГПК, според която индивидуално уговорена клауза, по смисъла на чл. 146 от З., е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел.Посочено е, че изискването на ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но предпоставя прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. С оглед на тези съображения е прието, че не може да се обоснове извод, че цитираните клаузи са индивидуално уговорени, защото липсата на такава информация при сключване на договора изключва възможността кредитополучателят да упражни правото си на информиран избор. Според въззивния съд неравноправността на клаузите на чл.3.5 и чл. 12.1 от договора за кредит и квалифицирането им като нищожни съгласно чл. 143 З. не влече нищожност на договора тъй като сделката може да се сключи и без тази клауза /арг.чл.26 ал.4 ЗЗД/. Прието е, че нищожните клаузи не пораждат правни последици и не обвързват страните по сделката. Позовал се е на чл. 146, ал.5 З., според който наличието на отделни неравноправни клаузи в потребителски договор не води до нищожност на целия договор, ако той може да се прилага и без тези клаузи. При тези съображения е изведен извод за правилност на първоинстанционното решение, с което са уважени частично исковете на „Ю. България“ АД както следва: по договор за кредит № от г. главница в размер на 28 614,83 CHF/ двадесет и осем хиляди шестстотин и четиринадесет швейцарски франка и осемдесет и три сантима/, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 17.05.2019г. /датата на подаване на исковата молба в съда/ до окончателното й изплащане, договорна лихва за редовна главница за периода от 25.05.2016г. до 13.05.2019г. в размер на 4 159,69 CHF /четири хиляди сто петдесет и девет швейцарски франка и шестдесет и девет сантима/; мораторна лихва за периода от 21.05.2016г. до 13.05.2019г. в размер на 4021,28 CHF /четири хиляди и двадесет и един швейцарски франка и двадесет и осем сантима/; просрочени такси за периода от 21.05.2016г. до 13.05.2019г. в размер на 347,88CHF /триста четиридесет и седем швейцарски франка и осемдесет и осем сантима/; просрочени застраховки за периода от 12.08.2016г. до 13.05.2019г. в размер на 70,02 CHF /седемдесет швейцарски франка и два сантима/; нотариални разноски в размер на 524,30/ петстотин двадесет и четири лева и тридесет стотинки/. По правните въпроси: Изложението на жалбоподателя е част от съдържанието на касационната жалба. Жалбоподателят сочи, че: „касационните основания по чл.280,ал.1,т.1 ГПК са налице, когато има противоречие със задължителната практика – постановления на Пленума на ВС/тъй като тълкувателните решения на Общото събрание на Гражданската колегия на същия съд, приети при действието на Закона за устройство на съдилищата служат за ръководство на съдилищата/ и тълкувателни решения на Общото събрание на Гражданската и Търговска колегия на ВКС, приети при действието на Закона за съдебната власт. Затова незадължителната практика на ВКС, макар и трайно установена или преобладаваща, доколкото е все пак противоречива мястото й е в чл.280,ал.1,т.2 ГПК. При новата касация ВКС може да упражнява правораздавателната си функция/да правораздава по отделни дела/ само доколкото, чрез това той уеднаквява съдебната практика или допринася за развитие на правото.” Жалбоподателят твърди, че постановеното решение на САС по т.дело № 2489/2020 г. противоречи на съдебната практика – т.решение № 3 от 18.05.2012 г. на ВКС, като са налице основанията по чл.280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК – решението на САС противоречи на акт на ВКС – решение № 751/11.01.2011 г. по гр.дело № 570/2009 г., I г.о. Твърди се, че постановеното решение на основание чл.280,ал.1,т.3 ГПК е от значение за прилагане на закона и трайната съдебна практика. Така изложените доводи на жалбоподателя в изложението, инкорпорирано в касационната жалба не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, изразена в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид тази практика на ВКС съдът преценява, че в изложението на жалбоподателя липсва ясно и точно формулиран правен въпрос, разрешен от въззивния съд, който е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Жалбоподателят твърди, че въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВКС – т.решение № 3/18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и на решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, без да е формулирал ясно правен въпрос, който е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора и който е разрешен в противоречие с тази практика на ВКС. Следователно не е установено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК – не е формулиран правен въпрос. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличие на допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК. Съдът намира, че в полза на особения представител на жалбоподателката-ответник следва да се определи и присъди възнаграждение за процесуално представителство, осъществено пред настоящата инстанция. Правото на възнаграждение на особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, какъвто е адв. Н. П. е регламентирано в същата разпоредба, според която особеният представител се назначава на разноски на ищеца. С т. 6 на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че възнаграждението за особен представител е винаги дължимо, а може да бъде възмездено като разноски при определен изход на спора, след като бъде заплатено от ищеца, който е задълженото лице. На особения представител се дължи авансово възнаграждение от ищеца за всяка инстанция, като същото не е обусловено от изхода на спора, тъй като основанието за заплащането му е възмездяване на труда на назначения на насрещната страна особен представител. Ако делото е решено в полза на ищеца, същият разполага с възможността да иска присъждане на разноските за платеното възнаграждение. Тази възможност обаче е следваща самото плащане на възнаграждението, т. е. присъждането на разноски на ищеца предпоставя същият да е платил възнаграждението на особения представител. С оглед на посоченото съдът определя възнаграждение на особения представител на ответницата адв.П. в размер на 300 лв. за процесуалното представителство пред настоящата инстанция в производството по чл.288 ГПК. Сумата следва да се заплати от ищеца „Ю. България” АД. В полза на посочената банка – ответник по касационната жалба не следва да се присъждат разноски с оглед изхода на делото пред настоящата инстанция, тъй като няма искане за присъждане на такива. П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение