Определение № 488 от 05.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3766/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Й. И. К. от [населено място], общ. А., в качеството на законен представител на малолетното дете М. Т. К., чрез адв. З. Х., срещу определение № 1649 от 06.07.2022 г. по ч. гр. д. № 1779/2022 г. на Пловдивския окръжен съд. Жалбоподателката счита обжалваното определение за неправилно, поради което иска отмяната му. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. С обжалваното определение е потвърдено определение № 6072 от 04.06.2022 г. по ч. гр. д. № 2684/2022 г. на Пловдивския районен съд, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателката за издаване на разрешение малолетното дете да извърши отказ по чл. 52 ЗН от наследството на баща си Т. В. К., починал на 13.02.2021 г. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е изложил съображения, че имуществените права, за които е въведен разрешителен режим, са императивно посочените в разпоредбата на чл. 130, ал. 3 СК, според която забранени за самостоятелно извършване са разпоредителните сделки с недвижими вещи на детето, формалните сделки с движими вещи, с влоговете и сделките с ценните книжа. Сделките с тези права на детето трябва да бъдат извършвани само след получаване на разрешение от районния съд за всяко конкретно разпореждане. Анализът на съдържанието на чл. 130, ал. 3 СК показва, че имуществените права, за разпореждане с които се изисква разрешение от районния съд, са изчерпателно изброени и в същите не се включва даването на разрешение за извършване на отказ от наследство, а във връзка с това и преценката дали същият ще бъде в интерес на детето и съпоставяне на пасивите и активите на наследодателя. Същевременно от разпоредбата на чл. 130, ал. 4 СК се обосновава нищожността на отказа от права, в това число на отказа от наследство, когато той е извършен от ненавършило пълнолетие дете. Наред с това е посочено, че приемането на наследство от недееспособни лица е предмет на изрична уредба – чл. 61, ал. 2 ЗН, съгласно която те приемат наследството само по опис, която хипотеза обхваща и ненавършилите пълнолетие лица. В заключение искането за издаване на разрешение малолетното дете да извърши отказ от наследството на своя баща е прието за неоснователно. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Преценката за това дали отказът от наследство е в интерес на малолетния или непълнолетния наследник следва ли да се направи в производство по чл. 130, ал. 3 СК и обвързващо ли е определението на съда в това производство за районния съд по мястото на откриване на наследството, който по закон е компетентен да впише направения отказ, и 2. „Може ли този съд да извършва нова преценка с оглед интересите на детето и да откаже вписването на отказа в специалната книга на съда, въпреки даденото от компетентния съд разрешение за извършването на отказа в производството по чл. 130, ал. 3 СК“. С определение № 4236 от 16.11.2022 г. производството по настоящото дело е спряно на основание чл. 292, във вр. с чл. 229, ал. 1, т. 7 ГПК до произнасяне на ОСГК на ВКС с тълкувателно решение по тълк. д. № 1/2021 г. По тълкувателното дело е постановено решение № 1/23.01.2024 г. на ОСГК, поради което производството по ч. гр. дело № 3766/2022 г. следва да бъде възобновено на основание чл. 230, ал. 1 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на обжалваното определение до касационен контрол в случая не са налице, тъй като приетото от въззивния съд е в съответствие с дадените с посоченото тълкувателно решение задължителни разяснения. С него е прието, че отказ от наследство, извършен от ненавършило пълнолетие дете, е недопустим; същият представлява отказ от права по смисъла на чл. 130, ал. 4 СК. Съгласно разясненията в тълкувателното решение отказът от наследство представлява отказ от правото на наследяване и е обхванат от приложното поле на забраната на чл. 130, ал. 4 СК, доколкото използваният израз „отказ от права“ включва всякакви права, без изключение, и последицата е нищожност. Отклонение от правилото не е уредено de lege lata. Разпоредбата на чл. 130, ал. 3 СК е неприложима по отношение на отказа от наследство, тъй като изброяването в нея е изчерпателно и не може да се дава разрешение за извършване на други действия, извън посочените в тази норма. Рисковете, свързани с неблагоприятния състав на наследството, се преодоляват чрез задължителното приемане по опис (чл. 61, ал. 2 ЗН). Ако законният представител на малолетно дете, респ. непълнолетно дете със съгласието на попечителя си, не желае да приеме наследството по опис, вкл. и при изрично даден срок по чл. 51 ЗН, това е правомерно поведение, чрез което на детето се осигурява възможност след навършване на пълнолетие лично да изяви волята си дали приема или се отказва от наследството. За правата на детето наследството остава незаето. С оглед изложеното касационно обжалване на обжалваното определение не следва да се допуска. Воден от горното, Върховният касационен съд, ІІ г. о.,