Определение № 923 от 03.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 920/2017 г.

Производство по чл. 288 ГПК. С решение № 1509 от 21.11.2016 г. по гр.д. № 1769/2016 г. на Пловдивски окръжен съд е уважен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. І-во ЗЗД, предявен от Е. А. П. от [населено място] срещу М. П. А. за сумата 3852 евро, получена без основание. В решението е прието за установено, че на 27.11.2009 г. между ответника и лицето Л. М. П., към този момент съпруг на ищцата (бракът им е бил прекратен с влязло на 20.06.2012 г. решение по гр.д. № 20256/2011 на Пловдивски районен съд) е бил сключен предварителен договор, с който ответникът се е задължил да продаде на съпруга на ищцата собствения си лек автомобил марка „Ауди А6” срещу сумата 12000 лева, платима на вноски за срок от 36 месеца от датата на сключване на договора. На 30.11.2009 г. между страните по предварителния договор е било сключено допълнително споразумение, в което е било уговорено, че вноските по продажната цена ще се изплащат от банковата сметка на съпругата на купувача – ищцата по делото, а ответникът ще разполага с правото да прехвърли лекият автомобил и на нейно име. В периода от 08.07.2010 г. до 15.11.2011 г., с десет платежни нареждания ищцата е превела от своята сметка по тази на ответника общо сумата 6345 евро. На 06.11.2012 г. ответникът е прехвърлил на ищцата собствеността върху лекия автомобил „Ауди А6” срещу сумата 500 лева. На същия ден, ответникът и Л. П. (вече бивш съпруг на ищцата) са сключили анекс към предварителния договор от 27.11.2009 г., в който са декларирали, че са изпълнили задълженията си по договора – продавачът е прехвърлил на ищцата собствеността върху лекия автомобил, а купувачът е платил обещаната сума чрез парични преводи от сметката на ищцата. Декларирали са и че действителната и реално заплатена цена на лекия автомобил е 12000 лева, изплащането на които е било отразено в разписка-ведомост, неразделна част от анекса. В разписката са били описани преводите, извършени от сметката на ищцата за сумите, предмет на исковата претенция. При така установените факти, въззивният съд е приел, че претенцията за вземанията за сумите 1000 евро и 580 евро, преведени на 08.07.2010 г. и 19.07.2010 г. е погасена по давност, а сумата 940 евро, преведена на 04.10.2010 г., е в изпълнение на задължение на ищцата към ответника по изп. дело № 00782/2008 г. ЧСИ П. И. с рег. № 821 при КЧСИ – основанието за плащане на сумата е било посочено от ищцата със заявление до съдебния изпълнител. Приел е, че исковата претенция е основателна за всички останали преводи, извършени след 04.10.2010 г. общо за сумата 3852 евро, тъй като ответникът не е доказал основание за получаването им. Този извод е формиран въз основа на обстоятелството, че ищцата не е страна по предварителния договор, допълнителното споразумение и анекса към него – тези документи не съдържат нейни изявления; че към тези договори следва да намерят приложение правилата на чл. 21, ал.1 ЗЗД и чл. 23 ЗЗД – купувачът е обещал действия на трето лице (ищцата по делото), без обаче да е установено, че извършените плащания са именно в изпълнение на това задължение, независимо, че преводите съвпадат по време със задълженията за плащане на лекия автомобил. Независимо от това, съдът е приел и че анексът от 06.11.2012 г. не може да се квалифицира като начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК – не изхожда от ищцата по делото, нито материализира нейно изявление пред държавен орган, което да прави вероятно твърдението, че изразеното съгласие за продажна цена на автомобила от 500 лева е привидно. Въз основа на този извод, съдът е приел, че показанията на разпитаните по делото свидетели относно действителната продажна цена не могат да бъдат ценени; че не е установено и знание на ищцата за друга цена, различна от тази, вписана по договора за продажба, т.е. 500 лева. Приел е, че преведената от ищцата сума 3852 евро е получена от ответника без основание, поради което е уважил предявения иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр.І-во ЗЗД до посочения размер, отхвърляйки го за разликата до 6345 евро. Касационна жалби против решението на Пловдивски окръжен съд е постъпила от М. П. А. от [населено място]. Поддържа се, че обуславящият изхода на делото процесуалноправен въпрос следва ли съдът да обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и доказателствата по делото в тяхната цялост е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Д. е въведен във връзка с оплакването, че в решението не са обсъдени обясненията на ищцата, дадени по реда на чл. 176 ГПК, както и обстоятелството, че към момента на поемане на задължението, купувачът и ищцата са били съпрузи. Изложени са доводи, че въпросът съставлява ли анексът от 06.11.2012 г. начало на писмено доказателство е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – решение № 544 от 06.01.2011 г. по гр.д. № 1053/2010 г., ІІ г.о. ВКС,; решение № 251 от 09.01.2015 г. по гр.д. № 7253/2013 г. І гр.о. ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Ответникът по касационната жалба Е. А. П. счита, че не са налице основания по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса следва ли съдът да обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и доказателствата по делото в тяхната цялост е основателен. Въззивният съд е формирал изводите си без да е обсъдил всички доводи, възражения и доказателства, в т.ч. обясненията на ищцата, дадени по реда на чл. 176 ГПК както и обстоятелството, че към момента на поемане на задължението, купувачът и ищцата са били съпрузи. В този смисъл решението е постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по приложението на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК, съгласно която съдът основава решението си въз основа на приетите за установени обстоятелства по делото; при спор относно фактите, в мотивите към решението обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост - решение № 177 от 28.07.2015 г. по гр. д. № 6369/2014 г., ІV г.о.; решение № 470/16.01.2012 г. по гр. д. № 1318/2010 г. на IV г.о.; решение № 217 от 9.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о; решение № 126 от 9.05.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г., IV г. о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК Д. за допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса съставлява ли начало на писмено доказателство, даващо основание за приложение на чл. 165, ал.2 ГПК договор, който не носи подписа на страната по делото е неоснователен. Изводите на въззивния съд, че анексът от 06.11.2012 г. не може да се квалифицира като писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал.2 ГПК, тъй като не изхожда от ищцата по делото е съобразен със съдебната практика, в т.ч. с приетото в приложените от касатора съдебни актове - решение № 251 от 09.01.2015 г. по гр.д. № 7253/2013 г. І гр.о. ВКС и решение № 544 от 06.01.2011 г. по гр.д. № 1053/2010 г., ІІ г.о. ВКС съгласно които както обратното писмо, така и непълният обратен документ (начало на писмено доказателство) трябва да изхождат от страната по сделката, както и че обратният документ е договор и затова неподписалата го страна не е обвързана от него. Въззивният съд е съобразил и установената съдебна практика, съгласно която обратният документ има значение на начало на писмено доказателство и в случаите, когато е подписан от един от съпрузите – съобразил е обстоятелството, че анексът към предварителния договор е подписан от страната по предварителния договор след прекратяване на брака му с ищцата, поради което и е непротивопоставим. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение