Определение № 718 от 05.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 91/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК. П. З. К. и Г. К. Г. от [населено място] са подали касационна жалба вх.№ 47591 от 25.11.2010 год. срещу въззивното решение № 1231 от 26.10.2010 год. по в.гр.дело № 1185/2010 год. на Варненския окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 26 от 02.03.2010 год. по гр.дело № 83/2006 год. на Девненския районен съд. С последното е допусната съдебна делба на находящия се в [населено място], обл.В. поземлен имот с идентификатор * по кадастралната карта на селото, с площ от 1051 кв.м., при подробно описани граници, между Г. З. Н. и Г. К. Г. при квоти по ½ ид.ч. за всяка една от тях и е отменен до размера на ½ ид.ч. нотариален акт № *, т.*, нот.дело № * от 27.10.2005 год. на нотариус В.М.. Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушение и необоснованост с искане за отмяна на решението и отхвърляне на иска за делба. Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/съществено нарушение на чл.235 ГПК/аналогичен на чл.188 ГПК, отм./, съставляващо противоречие с практиката на ВКС с позоваване на решение № 1498 от 06.03.2009 год. по гр.дело № 27/2008 год., V г.о.; решение № 269 от 08.05.2009 год. по гр.дело № 168/2008 год., ІІ г.о.; решение № 214 от 07.05.2009 год. по гр.дело № 5058/2007 год.; решение № 217 от 27.03.2009 год. по гр.дело № 6038/2007 год. ІV г.о., решение № 285 от 15.04.2009 год. по гр.дело № 6164/2007 год., ІV г.о.; решение № 193 от 15.04.2009 год. по гр.дело № 6173/2007 год., ІІІ г.о.; решение № 311 от 31.03.2009 год. по гр.дело № 6477/2007 год., І г.о. и решение № 221 от 26.05.2009 год. по гр.дело № 378/2008 год., ІV г.о. и б/необходимост от тълкуване на аналогията между чл.235 ГПК и чл.188 ГПК/отм./. Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. съобрази следното: Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, като е приел, че след смъртта на З. К. В. на 04.08.1997 год. и след смъртта на синовете му Д. и К., единствени негови и техни наследници са сестрите Г. и П., които към деня на смъртта на баща си са имали равни права върху УПИ * в кв.* по плана на [населено място] от 1930 год., с площ 920 кв.м., наред с живия тогава техен брат К.. Съдът е приел, че не е доказано възражението на П. З. К. за придобиване на имота по давност, започнала да тече от 1993 год., тъй като до смъртта си през 1997 год. имотът е бил индивидуална собственост на З. К. В. и няма данни за никакво друго владение, изключващо неговото. Посочено е още и че до 30.09.1998 год. е била жива и майката Н. П. П., която живеела в съседния неин собствен имот до 1997 год. Според въззивния съд, липсват доказателства, че и след смъртта на З. К. В. през 1997 год. за осъществявано от П. К. владение на процесния имот, което да бъде противопоставено на сестра й Г. и брат й К.. Посочено е, че П. отказала да участва в направата на ограда на процесния имот, тъй като не били уредени отношенията с другите наследници, а в подадената от нея на 18.08.2005 год./след смъртта на втория брат К./-данъчна декларация, посочила като собственици себе си и сестра си Г. при равни квоти. Окръжният съд е приел, че П. К. е посещавала имота, влизайки в своята част /от 1997 год. е собственик на съседния имот на майка си Н./, откъдето единствено имало вратичка, но няма данни да е демонстрирала осъществяване на фактическа власт и върху частта от цялото неоградено място, представляваща имота, останал в наследство от баща им. Предвид на това, съдът е приел, че именно притежаваната от нея ½ ид.ч. от имота П. К. е прехвърлила на дъщеря си Г. Г. с продажбата на 09.11.2005 год. и е налице съсобственост при равни квоти между купувачката и Г. З. Н.. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се съдържат оплаквания за неправилност на въззивното решение, изразяващи се в необсъждане на доказателства по делото, както и на доводите на жалбоподателите. Твърди се, че въззивният съд не е констатирал наличието на съществени противоречия в показанията на групата свидетели на ищцовата страна и не е изложил съображения защо приема само част от показанията. С изложението се представят и изброените по-горе решения на Върховния касационен съд, постановени по дела с различен предмет, общото между които е, че въззивните съдилища са допуснали съществено нарушение на чл.188, ал.1 ГПК/отм./, като не са обсъдили всички събрани доказателства в тяхната взаимна връзка и обусловеност, както и част от доводите на страните, което и в осемте случая е послужило като основание за отмяна на въззивните решения с връщане на делата за ново разглеждане от друг състав. Преценката на доказателствата и обсъждането на доводите на страните от въззивния съд, съгласно т.1 от тълкувателно решение № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. по тълк.гр.дело № 1/2009 год. на ОСГКТК на ВКС, обаче не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Формулираният с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос трябва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и да е обусловил правните изводи на съда, като не е необходимо този въпрос да е от значение за правилността на решението и за възприемането на фактическата обстановка от въззивната инстанция. Вярно е, че по силата на закона – чл.188, ал.1 и 2 ГПК/отм./ и чл.235, ал.2 ГПК, съдът е длъжен да обсъди събраните доказателства, изтъкнатите от страните доводи и техните възражения, за да постанови обоснован съдебен акт. Неизпълнението на това задължение и допуснатите грешки при преценката на доказателствата, обаче биха съставлявали нарушения на съдопроизводствените правила и касационни основания за отмяна по смисъла на чл.281, т.3, предл.второ ГПК, които могат да бъдат проверявани от Върховния касационен съд при условията на чл.290 ГПК, но само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване. В противен случай, би се стигнало до недопустима предварителна преценка на правилността на решението още в производството по чл.288 ГПК, което да доведе до обезсмисляне на факултативната касация. Не е налице предпоставка и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Формулираният с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос за аналогията между чл.235 ГПК и чл.188 ГПК/отм./ не се обхваща от приложното поле на двете хипотези на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, които формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване. Съдържанието на понятията „точно прилагане на закона” и „развитие на правото” е изяснено в т.4 на тълкувателно решение № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГК на ВКС, като е посочено, че тяхната същност се състои в приносния им характер в правоприлагането при тълкуването на правните норми по конкретни дела или при създаване на съдебна практика по чл.290 ГПК или по чл.124 ЗСВ. В хипотезата на чл.281, т.3 ГПК, обаче отстраняването на нарушения, допуснати при постановяване на обжалвано въззивно решение засяга само съдебното производство по конкретна касационна жалба при разглеждането й по същество за разлика от основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което е налице във всички случаи, когато разглеждането на жалбата ще има приносен характер за правоприлагането. В този смисъл, липсва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, за да се даде отговор на въпроса дали е налице аналогия между действащата разпоредба на чл.235 ГПК и нормата на чл.188 ГПК/отм./. Както се сочи и в изложението, терминологичната разлика между двете разпоредби, и по-конкретно невъзпроизвеждането на текста на чл.188, ал.1 ГПК/отм./ в чл.235 ГПК, не означава, че действащият процесуален закон не вменява в задължение на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и доводите на страните по свое убеждение. Това се потвърждава от формулираното в глава втора като основно начало на гражданския процес задължение на съда да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение /чл.12/. А щом този принцип се отнася за цялото времетраене на процеса, на още по-голямо основание е важим при произнасянето на съдебното решение. В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.