Определение № 50005 от 17.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 2135/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД срещу решение № 267088/22.12.2021 г. по в. гр. д. № 2073/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 172247/2020 г. по гр. д. № 14452/2019 г. на СРС, допълнено с решение № 20225303/2020 г., за уважаване на предявените от Е. и С. М. установителни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 143, т. 10, т. 12 ЗЗП за нищожност на клаузи от договор за кредит, както и клаузи от допълнителни споразумения с дати 13.07.2011 г., 27.08.2012 г. и 03.10.2013 г.

По делото е постъпила и касационна жалба от „Юробанк България“ АД срещу решение № 261245/07.04.2022 г. по същото в. гр. д. № 2073/2021 г. на Софийски градски съд, постановено по реда на чл. 247 ГПК.

Касаторът твърди, че въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила, които го задължават да обсъди факти и доказателства по делото, както и тези, които го задължават да изложи логични е непротиворечиви правни доводи в мотивите на решението си. Отделно, постановеното решение е в противоречие с материалния закон – чл. 144 – 146 от Закона за потребителския договор.

В изложенията и към двете жалби касаторът поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулира идентични въпроси, които според него са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция, а именно:

1. „При постановяване на решението длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства относими към усвояването на кредита в чужда валута в тяхната съвкупност и пълнота и взаимна връзка като изложи съображения защо кредитира факта, че евровата разплащателна сметка на ищците е била заверена през 2008 г. със сумата 70 000 евро, а приема за недостоверни писмените доказателства и онази част от експертизата, които установяват усвояване на 113 763 швейцарски франка през 2008 г.?“

2. „Клаузата в договор за кредит в чуждестранна валута, която предвижда, че кредитът следва да се погасява във валутата, в която е договорен, представлява ли част от основния предмет на договора?“

3. „Какво значение има обстоятелството, че заетата сума по договор за кредит в чуждестранна валута не е била достъпна за кредитополучателите във валутата на кредита?“

4. „В договор за кредит в чуждестранна валута, в който е предвидено, че кредитополучателят използва сумата в резервната валута за страната в условията на валутен борд, погасяването на кредита в чуждестранната валута представлява ли използване на чуждестранната валута на кредита?“

5. „Какво значение има за валидността на клаузите от основния предмет на договор за кредит в чуждестранна валута обстоятелството, че валутата на кредита е различна от валутата, в която кредитополучателите са използвали кредита?“

6. „Съществена ли е за основния предмет на договора за кредит в чужда валута уговорката, според която кредитополучателят се съгласява банката да превалутира суми в национална валута или в резервната валута от други негови сметки, за да погасява кредита, в случай, че кредитополучателят не е осигурил на падежа вноска в чуждата валута?“

7. „Следва ли преценката на неравноправния характер на дадена договорна клауза да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение?“

8. „Изключва ли се отговорността на продавача или доставчика от настъпването на събития след сключването на договора за кредит в чужда валута, които не зависят от волята на страните?“

9. „Към кой момент следва да се преценява дали дадена договорна клауза създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договор за банков кредит, сключен в чуждестранна валута?“

10. „При липса на доказателства, че банката е имала експертна компетентност и познания да предвиди глобалната финансова криза, може ли клаузата за валутния риск в договор в чуждестранна валута да доведе до значителна неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните?“

11. „Разяснен ли е от кредитодателя валутният риск от сключване на договор в чуждестранна валута с включването на клауза в договора, която предупреждава кредитополучателя за евентуално увеличение на погасителните вноски в националната валута или в резервната валута на страната (евро)?“

12. „При договор за банков кредит в чуждестранна валута, в който е уговорено, че кредитополучателят поема целия валутен риск при повишаване на курса на чуждестранната валута, означавали че валутният риск се поема винаги от кредитополучателя?“

13. „След като предоставянето на банков кредит е финансова услуга, а уговорената възнаградителна лихва по кредита е цената на услугата, и след като съгласно договора за кредит е уговорено, че лихвата може да се променя през срока на договора, а изменението на лихвата по кредита е свързано с изменения на индекс или лихвен процент на финансовия пазар, които са извън контрола на банката, следва ли в такъв случай съдът да приложи изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 във вр. чл. 143, т. 12 ЗЗП?“

Жалбоподателят твърди, че по първия въпрос решението на въззивния съд противоречи на ППВС № 1/1953 г., ППВС № 1/1985 г., решение № 164 от 04.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 196/2014 г., III г.о., ГК и цитираната в това решение практика по чл. 290 ГПК, а именно решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. №761/2010 г. на IV г.о.; решение № 8 от 20.02.2013 г. по гр. д. № 470/2012 г. на II г.о.; решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д. №4744/2008г. на I г.о.; решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на IV г.о. на ВКС, и решение № 138 от 08.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1056/2010 г., II г.о., ГК на ВКС. По въпроси от втори до осми твърди противоречие с решение по дело С-186/16 г. на Съда на Европейския съюз (СЕС) и определение по дело С-119/17 г. По въпросите от девети до тринадесети сочи необходимост от точно прилагане на закона и развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Като самостоятелно основание банката релевира и наличие на очевидна неправилност.

При изложените доводи в двете касационни жалби се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваните две решения бъдат допуснати до касационен контрол и отменени. Претендира се присъждане на разноски.

По делото е постъпила молба от банката с вх. № 501455/10.03.2023 г., с която се доразвиват основанията за допускане на касационен контрол, но тъй като е депозирана след изтичане на срока за подаване на всяка едно от двете касационни жалби, няма да бъде обсъдена в настоящото определение.

От ответниците по касация С. и Е. М. е подаден съвместен отговор, с който се оспорва основателността на основната касационна жалба. Излагат се съображения, че банката не е изпълнила задължението си да предостави на потребителите всички необходими данни, за да могат последните да преценят какви са икономическите последици на усвояването на кредита в стабилна и високорискова валута, за да могат да преценят дали да поемат този риск. В практиката си СЕС се е произнесъл по въпроса каква информация следва да предостави на потребителите доставчикът на кредитен ресурс в хипотезите, в които лихвите се образуват въз основа на променлив лихвен процент, чиито бъдещи конкретни стойности не могат да бъдат известни на кредитора. В тези случаи е необходимо кредитодателят да предостави информация за колебанията в миналото в индекса, въз основа на който се изчислява приложимия лихвен процент. Позовават се на решенията по дело С-452/2018 г. и С-125/18 г. на СЕС. Молят да не бъде допускан контрол по същество на въззивното решение. Претендират присъждането на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационните жалби са подадени от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащи на касационно обжалване актове, поради което същите се явяват процесуално допустими.

За да постанови въззивното решение, Софийски градски съд е приел, че не са спорни между страните установените от първоинстанционния съд факти относно сключване на договор за банков кредит с цел закупуване на недвижим имот от страна на ищците № HL375732/04.08.2008 г., по силата на който „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД е предоставила кредитен лимит в размер на 70 000 швейцарски франка по курс купува на швейцарския франк към лева/евро на банката в деня на усвояване на кредита. Възприемайки заключението на приетата съдебно – счетоводна експертиза, въззивният съд е достигнал до извод, че увеличението на базисния лихвен процент е осъществено при наличие на обективни предпоставки, а повишаването на годишния лихвен процент се дължи на договаряната с допълнителните споразумения по - висока надбавка. Тъй като по делото не е било доказано, че на кредитополучателя са били оповестени и предоставени конкретните методики, по които е определен конкретния размер на увеличението, съдът е приел, че клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 12 от основния договор, както и клаузите на чл. 4, чл. 5 и чл. 6 от допълнителните споразумения не са резултат на индивидуално договаряне и са неравноправни. Останалите, атакувани от ищците, договорни клаузи съдът също е счел за неравноправни. Направен е извод, че с въпросните клаузи е предвиден механизъм за двойно превалутиране, тъй като ползването на отпуснатата в швейцарска валута сума е под условие задължителното „служебно“ превалутиране в евро, а от друга страна сметката за обслужване на кредита е блокирана и използването й е договорено чрез задължително превалутиране при внасяне във валута, различна от франкове /в договора е предвидена възможност за погасяване в лева и евро/, като същевременно липсва уговорка по отношение на валутните курсове. Анализирал е и обстоятелството, че от събраните доказателства не се установява потребителите ищци да са били уведомени, че избраният продукт е изгоден не по принцип, а само доколкото и докато курсът на швейцарския франк не се променя. Подобен валутен риск представлява основание за повишаване на общите разходи по кредита, които подлежат на предварително оповестяване по чл. 58, ал. 1, т. 1 от ЗКИ. Приел е, че договарянето на валутно обвързано кредитиране не може да се приеме за индивидуално, следователно клаузите се явяват неравноправни. Отчел е указанията по тълкуване на Директива № 93/13 за съдържанието на националното ни право, в случая относимо към нормата на чл. 143 ЗЗП, чиито фактически състави не са изчерпателно изброени, както и практика на СЕС по сходни казуси - решения по дела С-472/10, С-26/13, С-143/13, С-415/11, С-186/16, С-119/17, С-618/10. В една част въззивният съд е приел, че произнасянето на първоинстанционния съд е свръхпетитум и е обезсилил частично решението на СРС, но тази част не е предмет на касационното производство.

Касационната жалба не обосновава необходимост от селектиране на въззивното решение с цел осъществяване на касационен контрол за законосъобразност, тъй като не е налице нито основание за директен достъп, нито за факултативен достъп до касация.

Соченото основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за директен достъп до касация е правно несъстоятелно, доколкото е свързано с твърдения за неправилно приложение на закона и необоснованост. Констатирането на очевидна неправилност не предполага проверка от касационната инстанция дали материалният или процесуалният закон са правилно приложени от въззивния съд. Кога е налице тази квалифицирана форма на неправилност практиката многократно е изяснявала. Такива са нарушенията при подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, при приложение на закона в неговия обратен смисъл или при драстично нарушение на правилата на формалната логика. Оплакването за нарушение на закона представлява касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и сочи на обикновена неправилност, която може да бъде изследвана само след позитивна преценка за необходимост от осъществяване на факултативен касационен контрол, но не и да обуслови директен такъв.

Отговорът на първия въпрос, зададен от касатора, се съдържа в разпоредбите на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, тълкувани в немалка по обем практика на касационната инстанция, включително посочената в изложението, от която въззивният съд не се е отклонил. В мотивите на решението си съставът на СГС е отговорил на всички релевирани във въззивната жалба на „Юробанк България“ АД оплаквания относно действителността на атакуваните клаузи. Съдът не е игнорирал задълженията си да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото в тяхната съвкупност, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението, нито е отрекъл съществуването им. Доколко изводите на съда съвпадат с позицията на касатора по делото е въпрос, който касае правилността на решението, но тя не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК – т. 1 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Втората група въпроси /от втори до тринадесети/ формулирани от касатора не удовлетворяват основния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 на ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. В мотивите на атакуваното решение съдът не е обсъждал въпроса кои клаузи от процесния договор за банков кредит са част от същественото му съдържание. Въпросът дали банката е имала компетентност и познания да предвиди глобалната финансова криза, съответно как това се е отразило на клаузата за поемане на валутния риск също не е обусловил крайния изход на правния спор. Друга част от въпросите по съществото си представляват изразено несъгласие с крайните изводи на съда за неравноправния характер на валутните клаузи от договора и са искане за проверка по същество на делото, съответно постановяване на друг краен резултат. Наред с това, не е налице твърдяното от касатора противоречие с практика на ВКС и СЕС. Точно обратното, изводите на въззивната инстанция са в пълно съгласие с разрешенията, дадени от ВКС в служебно известните на състава решение № 314/2019 г. по т. д. № 1766/2016 г. на II ТО, решение № 295/2019 г. по т. д. № 3539/2015 г. на II ТО, решение № 294/2019 г. по т. д. № 1599/2017 г., решение № 384/2019 г. по т. д. № 2520/2016 г. на II ТО. Последните са постановени в съгласие с практиката на СЕС, цитирана от касатора: решения по дела С-186/16, С-119/2017 г. Въззивният съд не се е отклонил и от решения по дела С-26/2013 г., С-76/2010 г., С-125/18 г., С-776/19 г., С-782/19 г., С-118/17 г., С-84/19 г., С-222/19 г., С-252/19 г. на СЕС. Поради неудовлетворяване на главния селективен критерий за достъп до касация безпредметно се явява обсъждане на сочения допълнителен такъв по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК относно въпросите. Необходимо е за пълнота да се отбележи, че при наличие на практика, която разяснява съществените по делото въпроси, която въззивният съд е съобразил, няма как да бъде допусната проверка за законосъобразност с цел развитие на правото.

В заключение касаторът не е обосновал необходимост от достъп до касация, поради което такъв следва да бъде отказан.

При изхода на делото пред настоящата инстанция разноски следва да бъдат присъдени на ответниците по касация в доказания по делото размер от 4 000 лв. на основание чл. 81 ГПК.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС