Определение № 462 от 27.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 900/2017 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение от 10.11.2016 г. по в.гр.д. № 260/2016 г. на Окръжен съд - Монтана е отменено решението на Районен съд - Монтана, постановено на 14.05.2016 г. по гр.д. № 2302/2015 г., в частта, с която е бил отхвърлен предявеният от О. И. Б. против А. Б. И. иск за установяване, че ищцата е съсобственик на поземлен имот с идентификатор 48489.29.214 по кадастралната карта на [населено място], целият с площ 1494 кв.м, както и че е изключителен собственик на находящите се в този имот сграда с идентификатор 48489.29.214.4 и сграда с идентификатор 48489.29.214.5, вместо което е постановено друго, с което е тези искове са уважени. Потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от О. И. Б. против А. Б. И. иск за предаване на владението върху реална част с площ около 150 кв.м от поземлен имот с идентификатор 48489.29.214, с граници, посочени в диспозитива на решението, както и на сграда с идентификатор 48489.29.214.4 и на едно помещение от сградата с идентификатор 48489.29.214.5. Въззивното решение в частта, с която е уважен предявеният иск за ревандикация в установителната му част, е обжалвано с касационна жалба от ответника А. Б. И.. Изложени са доводи за неправилност на същото поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с преценка на доказателствата, необоснованост и нарушение на материалния закон. Иска се в тази част въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по следните правни въпроси: 1/ Допустимо ли е придобиване по давност на право на собственост върху идеална част от недвижим имот в рамките на владяна реална част, когато обектът на владението не отговаря на изискванията за самостоятелен обект собственост. 2/ Когато обслужващите жилищната сграда стопански постройки или помещения не са конструктивно свързани с нея, представляват ли принадлежност към сградата, респ. към самостоятелните обекти към нея и следват ли собствеността на същата. 3/ Допустимо ли е собственикът на самостоятелен обект в жилищна сграда да придобие по давност правото на собственост върху обслужващи стопански постройки, които са построени извън сградата и не са конструктивно свързани с притежавания от него обект. Твърдението е, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивното решение в частта, с която искът за ревандикация е отхвърлен в осъдителната му част, е обжалвано с касационна жалба от ищцата О. И. Б.. Жалбоподателката поддържа, че в тази част решението е необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Счита, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите: 1/ Представляват ли държане по смисъла на чл. 68 ЗС фактически състояния, при които се извършват действия спрямо вещ, които не произтичат от договор със собственика или владелеца, но се извършват с тяхно съгласие. 2/ Длъжен ли е въззивният съд да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал в рамките на основанията, въведени с въззивната жалба, и да направи собствени правни изводи, включително по доводите и възраженията на страните, които да намерят израз в мотивите му. 3/Забраната на чл. 200 ЗУТ за придобиване на реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания пречка ли е за придобиване чрез правни сделки или по давност на ограничени вещни права върху такива части. Реално определени части от поземлените имоти могат ли да бъдат годен обект на ограничено вещно право на ползване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: От фактическа страна по делото е установено, че с договор за покупко - продажба, сключен на 11.06.2012 г. във формата на нотариален акт, Б. И. А. е продал на ищцата по делото О. И. Б. 1195/1494 ид. части от собствения си недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор 48489.29.214 по кадастралната карта на [населено място], ведно със самостоятелен обект в сграда с идентификатор 48489.29.214.1.1, представляващ жилище, апартамент на втория етаж на сградата и прилежащ таван, както и всички трайни подобрения в южната част на имота. По силата на договор за покупко- продажба, сключен на 16.11.2012 г., ответникът А. Б. И. е закупил от О. П. Н. самостоятелен обект в сграда с идентификатор 48489.29.214.1.2, представляващ жилище, апартамент, ведно с принадлежащото към този обект таванско помещение в сградата. С влязло в сила решение по гр.д. № 386/2013 г. на Районен съд- Монтана, И. Б. И., В. И. Б., В. И. Б. и О. И. Б. са били осъдени на основание чл. 76 ЗС да предадат на А. Б. И. владението върху реална част от дворното място и реални части от сгради № 4 и 6 в него, защриховани с червен цвят на скицата на в. лице. Въз основа на това решение ответникът е въведен във владение на посочените обекти, които сега са предмет на предявения от О. Б. ревандикационен иск. С отговора на исковата молба същият е направил възражение, че спорните части от сградите и от дворното място са му били предоставени от неговия баща. Б. И. А. през 1998 г. и оттогава осъществява фактическа власт върху тях, поради което ги е придобил по давност, евентуално- при наличие на законови пречки за това, е придобил по давност вещно право на ползване. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че при действието на З. и на ЗУТ няма правни норми, допускащи придобиване по давност на идеални части от УПИ в резултат на упражнявано владение върху реална част, когато тази реална част не отговаря на изискванията на чл. 200 ЗУТ. Но е приел, че ответникът е придобил по давност вещно право на ползване, тъй като е осъществявал фактическа власт върху спорните части от терена и сградите в продължение на повече от 10 години. Оттук съдът е направил извод, че ищцата е собственик на тези обекти, но ответникът има противопоставимо ограничено вещно право да владее същите, поради което искът за ревандикация в осъдителната му част се явява неоснователен. С оглед така изложените от въззивния съд мотиви настоящият състав намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване по поставените от касатора А. Б. И. правни въпроси, касаещи възможността за придобиване по давност на право на собственост върху постройки и помещения с обслужващ характер от лице, което притежава в собственост самостоятелен обект в същия имот. Този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в част от представените с касационната жалба решения, което обуславя основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия въпрос - дали е допустимо придобиване по давност на право на собственост върху идеална част от недвижим имот в рамките на владяна реална част, когато обектът на владението не отговаря на изискванията за самостоятелен обект собственост. Въпросът е свързан с възможността за придобиване на право на собственост върху идеални части от терена чрез владение на реална част. Неоснователно се поддържа, че практиката на ВКС, обективирана в представеното с касационната жалба решение № 191 от 27.04.2011 г. по гр.д. № 776/2010 г. на ВКС, І г.о., допуска такава възможност при действието на З./ отм./ и на ЗУТ. В него е обсъждан въпросът за придобиване по давност на идеална част от имот при съвладение, основано на завещание, направено от единия съсобственик, каквато хипотеза в случая не е налице. Напротив, в своята практика ВКС последователно приема, че при действието на З. владението на реална част от парцел не е годен придобивен способ както по отношение на самата реална част, така и за съответна на нея идеална част от парцела, както и че при действието на ЗУТ забраната за придобиване на реална част от поземлени имоти в границите на населените места е изрично регламентирана в чл. 200 от същия закон, при което, за разлика от чл. 181, ал. 3 З., законът не придава правно значение на такова владение като способ за придобиване на съответна идеална част от имота. В този смисъл решение № 185 от 01.03.2010 г. по гр.д. № 280/09 г. на ВКС, І г.о, решение № 55 от 1404.2014 г. по гр.д. № 12/2013 г. на ІІ г.о. и др. Въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса намира ли приложение разпоредбата на чл. 200 ЗУТ при придобиване на ограничени вещни права върху реални части от поземлени имоти, ако не отговарят на изискванията за минимални размери по чл. 19 ЗУТ. Въпросът е от значение за изхода на спора и за точното прилагане на закона, тъй като по него няма формирана съдебна практика. Не следва да се допуска касационно обжалване по първия от поставените от жалбоподателката О. И. въпроси, тъй като въззивният съд не се е произнасял по него и той не е обусловил решаващите му изводи по спора. Как следва да се окачестви упражняваната от ответника фактическа власт върху спорните имоти - като търпими действия, като държане или като владение, е фактически въпрос, разрешаването на който зависи от конкретните доказателства по делото и по него съдът ще вземе становище с решението си по същество на спора. Водим от гореизложеното съдът