Определение № 851 от 31.10.2011 г. на ВКС по т. д. № 155/2010 г.

Образувано е по частна касационна жалба на Медицински университет „Проф. д-р П. И. С.”, [населено място] срещу определение № 73 от 11.01.2010 г. по ч. гр. д. № 1539/2009 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е оставена без уважение частната му жалба срещу разпореждане от 04.11.2009 г. по ч.гр.д.№ 11717/2009 г. на Варненския районен съд за издаване на заповед за изпълнение № 6105/04.11.2009 г. в частта за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно и следва да бъде отменено. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като основание за допустимост на касационното обжалване се поддържа противоречивото разрешаване на въпроса за разноските в заповедното производство, в т.ч. юрисконсултското възнаграждение и такива за съдебно деловодни такси след приключване на спора. Ответникът”Е.Он България Продажби” не е изразил становище по частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение намира, че подадената частна касационна жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.275 ГПК и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по частна жалба срещу разпореждане за издаването на заповед за изпълнение в частта за разноските съгласно чл. 413, ал. 2 ГПК, с която частният жалбоподател оспорил по съображения за прекомерност присъденото юриконсултско възнаграждение в размер на 4 310.34 лв. С атакуваната част на въззивното определение е прието, че правното основание за присъждане на разноски в полза на заявителя е чл.78, ал.8 ГПК и чл.36, ал.3 ЗА, поради което размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение следва да се определи по реда на чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В конкретния случай, съотнесено към имуществения интерес, заявен по реда на чл.410 ГПК, същото възлизало на 1 438.78, лв. и предвид позоваването от длъжника на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК, присъденото от първоинстанционния съд възнаграждение е намалено до посочения размер. Настоящият състав приема, че не са налице съдържащите се в чл.280, ал.1 ГПК изисквания за достъп на въззивното определение до касация. Поставеният от жалбоподателя въпрос за възможността да се пререшава въпроса за отговорността за разноски е разрешен от въззивния съд в съответствие с трайната съдебна практика, според която общите правила на ГПК са приложими към всички производства, предвидени в процесуалния закон. Цитираните в изложението му съдебни актове не могат да обосноват извод за противоречивото му разрешаване, доколкото произнесеният с тях въпрос за дължимостта на юрисконсултско възнаграждение не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд, сезиран от частния жалбоподател с искане за намаляването му поради прекомерност, а не за отхвърляне на заявлението в частта за разноските. По изложените съображения настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение