Решение № 2208 от 17.02.2009 г. на ВАС по адм. д. № 5470/2008 г.

Решение № 2208 от 17.02.2009 г. на ВАС по адм. д. № 5470/2008 г., III о., докладчик съдията Галина Христова Съдебното производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) е образувано по касационна жалба подадена от гл. юрк. Р. Грудева в качеството й на пълномощник на директора на Дирекция "Полиция" - МВР, срещу решение № 38 от 13.02.2008 г., постановено по адм. д. № 04317/2006 г. на СГС, IIIж състав. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно по изложени съображения за допуснати съществени нарушения на процесуални правила и приложимия материален закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което касаторът моли съда да го отмени и да реши спора по същество. Ответната страна - Мухсен Резай - гражданин на Иран, не изразява становище по подадената касационна жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд трето отделение, в настоящия съдебен състав, като прецени допустимостта и основателността на жалбата намира, че е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и разгледана по същество е основателна. В тази връзка взе предвид, че според чл. 218, ал. 2 АПК допустимостта на обжалваното решение е предмет на касационната проверка, независимо дали този негов порок е посочен като отменително основание в касационната жалба. Преценявайки служебно допустимостта на оспореното съдебно решение съдът намира, че е недопустимо като постановено по жалба, подадена срещу административен акт, който не подлежи на оспорване поради следното: Със заповед № ЗДМ - 605 от 17.08.2006 г., издадена от директора на Дирекция "Миграция" при НСП - МВР на основание чл. 44, ал. 6 и ал. 8 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) е наредено принудителното настаняване в СДВНЧ на Мухсен Резай, роден на 15.06.1962 г., до отпадането на пречките за изпълнението на заповед № ЗДМ-307 от 7.06.2005 г. на същия административен орган. С последната са му наложени принудителни административни мярки "принудително отвеждане до границата на Република България" и "забрана за влизане в страната за срок от 10 години", но са налице пречки за незабавното изпълнение на последната, тъй като лицето няма валиден документ за задгранично пътуване и средства за обратно връщане. С обжалваното решение първостепенният съд е отменил оспорената заповед № 605/17.08.2006 г., като незаконосъобразна. Настоящата инстанция намира, че като е приел, че заповедта за временно настаняване на чужденеца в СДВНЧ подлежи на контрол за законосъобразност по реда на чл. 145 и сл. АПК, съдът е постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено. Чл. 39а ЗЧРБ (в приложимата редакция на закона по ЗИД, обн. ДВ бр. 41/2001 г.) съдържа изчерпателно изброяване на принудителните административни мерки (ПАМ), които се налагат на чужденците по този закон, а именно: 1 (отнемане на правото на пребиваване в Република България; 2) принудително отвеждане до границата на Република България; 3 (експулсиране; 4) забрана за влизане в Република България; 5 (забрана за напускане на Република България. Именно заповедите за налагане на тези ПАМ подлежат на обжалване по реда на административното производство съгласно чл. 46, ал. 1 ЗЧРБ. С оспорената заповед № ЗДМ - 605/2006 г. не е наложена принудителна административна мярка от кръга на посочените в чл. 39а ЗЧРБ, а е наредено временно настаняване на чужденец в специален дом за временно настаняване на чужденци във връзка с принудителна административна мярка "принудително отвеждане до границата", наложена със заповед № ЗДМ - 307/3.06.2005 г. В тази връзка следва да се има предвид, че неправилно е прието от първоинстанционния съд, че процесната заповед издадена на основание чл. 44, ал. 6 и ал. 8 ЗЧРБ, представлява индивидуален административен акт за налагане на принудителна административна мярка. Заповеди на посоченото правно основание се издават във връзка с изпълнението на административни актове, по които са наложени принудителни административни мерки по чл. 39а, т. 2 и т. 3 ЗЧРБ, при наличието на определени условия визирани от чл. 44, ал. 5 ЗЧРБ, отнасящи се до невъзможността мерките да бъдат незабавно изпълнени и по преценка на органа издал заповед за принудително отвеждане до границата на Р България или експулсиране, до отпадането на пречките за изпълнението им. Следователно на съдебен контрол за законосъобразност подлежат заповедите по чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ, по които са наложени принудителни административни мерки по смисъла на този закон, но не и постановените във връзка с тяхното изпълнение, заповеди по чл. 44, ал. 6 и ал. 8 ЗЧРБ. В подкрепа на този извод е и разпоредбата на чл. 21, ал. 5 АПК, изрично изключваща от кръга на индивидуалните административни актове, волеизявленията, действията и бездействията, когато са част от производствата по изпълнение на индивидуални административни актове. По изложените съображения жалбата срещу заповед № ЗДМ - 605 е недопустима, като подадена срещу неподлежащ на оспорване акт, образуваното по нея производство също е недопустимо и е следвало да бъде прекратено. Като не е сторил това съставът на решаващия съд е постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено на основание чл. 221, ал. 3 АПК.