Определение № 3353 от 25.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 870/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото В. С. Р., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. В. Б. срещу решение № 1365/06.12.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 1754/2024 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено осъдителното първоинстанционно решение № 1919/27.05.2024 г. по гр. дело № 7966/2022 г. на Варненския районен съд и са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу А. С. Д. частични искове, както следва: главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за заплащане (връщане) на сумата 10 000 лв. (от общо 67 230 лв.), претендирана като дължима на отпаднало основание – развален договор за извършване на строително-ремонтни дейност от 09.06.2018 г., формирана от множество суми, платени през периода 04.06.2018 г. – 28.01.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.06.2022 г. до окончателното й изплащане; и евентуален иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за заплащане на същата сума 10 000 лв. (от общо 67 230 лв.), претендирана като такава, с която ответникът неоснователно се обогатил за сметка на касатора-ищец; в тежест на последния са възложени разноските за въззивното производство по делото. Касационната жалба на ищеца Р. е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора, също чрез адв. Б., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) може ли да се приеме, че кредиторът по един двустранен договор за изработка е станал неизправна страна по същия и не може да го развали, ако не е дал съдействие на длъжника по чл. 95, пр. 2 от ЗЗД, в случай, че такова съдействие не е договорено, нито е поискано (липсва каквото и да е изявление или възражение до кредитора от длъжника-изпълнител по същия договор, че за последния са възникнали пречки да изпълни задълженията си по договора, и/или че има нужда от съдействие от кредитора, за да изпълни); и 2) може ли да се приеме, че по делото не са доказани определени факти, в случай, че в преклузивния срок за отговор на исковата молба ответникът не е оспорил свързаните с тях фактически твърдения в исковата молба и тези факти не са определени от съда за спорни с определението по доклада. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по тези въпроси въззивният съд сe произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както следва: по първия въпрос – с решение № 206/15.09.2014 г. по търг. д. № 569/2012 г. на ІІ-ро търг. отд., решение № 281/24.01.2019 г. по търг. д. № 675/2018 г. на ІІ-ро търг. отд. и решение № 104/29.09.2015 г. по търг. д. № 3894/2013 г. на І-во търг. отд.; и по втория въпрос – с решение № 238/26.03.2018 г. по търг. д. № 367/2017 г. на ІІ-ро търг. отд., решение № 382/06.01.2015 г. по гр. д. № 1558/2014 г. на ІV-то гр. отд., решение № 25/23.07.2019 г. по гр. д. № 2299/2018 г. на ІІ-ро гр. отд., решение № 50082/04.05.2023 г. по гр. д. № 2838/2022 г. на ІV-то гр. отд., решение № 56/28.06.2016 г. по търг. д. № 3591/2014 г. на І-во търг. отд., решение № 50014/30.08.2023 г. по гр. д. № 2282/2022 г. на ІІ-ро гр. отд., решение № 60155/12.09.2022 г. по гр. д. № 1394/2021 г. на ІІ-ро гр. отд., решение № 281/24.01.2019 г. по търг. д. № 675/2018 г. на ІІ-ро търг. отд. и решение № 104/29.09.2015 г. по търг. д. № 3894/2013 г. на І-во търг. отд. Касаторът сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Насрещната страна – ответникът А. Д., в отговора на касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник адв. В. С. излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – доводи за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд е приел, че с процесния писмен договор от 09.06.2018 г., сключен между страните, ищецът е възложил, а ответникът-изпълнител е приел да извърши на свой риск и срещу възнаграждение строително-ремонтни дейности – изграждане на къща с дървена конструкция, с площ 107 кв.м., в [населено място], кв. Г., в собствен на ищеца-възложител парцел, при уговорена степен на завършеност на къщата. Стойността на договора е посочена на 45 000 лв., като страните са договорили плащането да бъде извършено, както следва: 50% авансово заплащане или 20 000 лв. капаро, а доплащането на сумата да е съобразно строителния процес; уговорено е също плащането да е по банкова сметка на изпълнителя и в брой, като банкова сметка в договора не е посочена. Срокът за изпълнение на договора е три месеца от започването и тече след разписване на договора и след заплащане на авансовата сума от възложителя-ищец. От съвкупната преценка на приетите по делото преводни нареждания и заключението на съдебно-счетоводната експертиза въззивният съд е приел, че по безспорен начин е установено, че ищецът е превел сумата в общ размер от 67 230 лв. по банкови сметки на привлечените от него трети лица-помагачи, както следва: по банкова сметка на Л. А. Д. общо са внесени суми от 39 930 лв., по банкова сметка на Д. М. П. общо са внесени суми от 1 800 лв. и по банкова сметка на О. Ю. П. общо са внесени суми от 25 500 лв. От приетите по делото удостоверения за съпруг и родствени връзки съдът е установил, че Л. А. Д. е майка на ответника, Д. М. П. е майка на съпругата на ответника, т.е. тъща на последния, а О. Ю. П. е сестра на съпругата на ответника. От приетата по делото извадка от вайбър-кореспонденция, изходяща от вайбър-контакт A.@D., окръжният съд е установил, че е посочена част от номер на банкова сметка на О. П. в „У. Б.“; същият потребител е изпратил номер на друга банкова сметка на Д. П.; с трето съобщение е посочен номер на банкова сметка на Л. Д., както и сметка от 4 820 лв., съдържаща сбор от суми за интериорни врати, входна врата, както и капаро за дограма. Съдът е посочил, че в приложената извадка не се съдържа информация, кой е телефонният номер на изпращача на съобщенията и до кого са адресирани същите. Въззивният съд е установил и че с представената по делото телепоща с изх. № ..../12.04.2022 г. ищецът е уведомил ответника, че разваля сключения между тях процесен договор от 09.06.2018г., тъй като поради забавата на ответника договорът е станал безполезен за ищеца, тъй като задължението е трябвало да се изпълни непременно в уговореното време; в уведомлението се съдържа и искане от ищеца да му се възстановят в срок до 15.04.2022 г. заплатените от него суми, по посочена банкова сметка. От приетия по делото нотариален акт от .... г. съдът е установил, че ищецът е закупил поземлен имот с площ 686 кв.м., находящ се в [населено място], район А., СО Р... При така обсъдените доказателства въззивният съд е намерил за безспорно установено, че между ищеца и ответника е възникнало валидно облигационно отношение, по силата на което ответникът се е задължил да изгради къща с дървена конструкция, с площ от 107 кв.м., срещу поетото от ищеца задължение да му заплати възнаграждение в размер 45 000 лв. Съдът е приел и че доколкото договорът е подписан от ответника без възражения да не му е ясно каква е възложената работа, наведеното във въззивната му жалба възражение в този смисъл, е неоснователно, още повече, че ответникът въобще не твърди да е изпълнил заданието или да е извършил какъвто и да е вид строително-монтажни работи. Относно възражението на ответника, че ищецът не е изпълнил задължението си да се снабди със съответните разрешения и строителна документация за изграждане на постройката, окръжният съд е посочил, че такова задължение не е визирано в сключения между страните договор. Приел е обаче, че съгласно правилата на чл. 148 от ЗУТ, строежи могат да се извършват, само ако са разрешени съгласно същия закон, както и че ищецът не е навел твърдения, нито е представил доказателства да е налице одобрен проект и издадено разрешение за строеж, въпреки че е бил задължен по реда на чл. 190 от ГПК. Предвид съвкупната преценка на обсъдения нотариален акт и скица от кадастъра, съдът е посочил и че ищецът е закупил недвижимия имот след сключването на процесния договор – имотът е закупен на .... г., а договорът за построяване на сграда е сключен на .... г., предвид което е приел за недоказано по делото обстоятелството, че към датата на сключване на договора между страните ищецът е притежавал недвижим имот, разполагал е с инвестиционен обект и разрешение за строеж, а е и нямало как, доколкото не се е легитимирал като собственик. Окръжният съд е приел също, че снабдяването с разрешение за строеж за постройката безспорно представлява задължение на собственика на имота, в който ще се строи, и дори и това да не е изрично предвидено в договора, то „безспорно“ се включва в задължението му да оказва съдействие при строежа. Приел е и че липсата на разрешение за строеж е било и пречка изпълнението на договора за строителство да започне в указаните в него срокове – след подписването на договора и превеждане на сумата. По така изложените съображения въззивният съд е намерил за основателно това възражение, наведено от ответника с въззивната му жалба. За основателно съдът е приел и възражението на ответника за недоказано плащане от страната на възложителя-ищец. За този свой извод окръжният съд е изложил съображения, че представените по делото преводни нареждания и приетото заключение на вещото лице установяват единствено обстоятелството, че ищецът е превел суми на третите лица-помагачи, които са в близки родствени отношения по права линия и по сватовство с ответника, но доказателства, установяващи по категоричен начин, че тези суми са заплатени като престация по процесния договор, не са ангажирани от ищеца, чиято е доказателствената тежест. В тази връзка съдът е приел и че обсъдената вайбър-кореспонденция установява, че вайбър-потребител с неясна самоличност и телефонен номер е изпратил банковите сметки, принадлежащи на третите лица-помагачи, но не е посочено основание, липсва и изявление в кореспонденцията, от което да може да бъде направен извод, че именно във връзка с процесния договор от ..... г. са посочени тези сметки, както и че се претендират суми на основание този договор. Приел е също, че посоченото в една от кореспонденциите – суми за врати, дограми и т.н., води до извод, че евентуално във връзка със закупуване на посочените вещи е посочена сметката, но кой претендира тези суми, а и дали именно във връзка с процесния договор е закупуването им, не може да се установи по категоричен начин. В обобщение въззивният съд е приел, че от приложените доказателства по делото не може да бъде направен извод, че ищецът е заплатил сумата от общо 67 230 лв. в полза на ответника, поради което отново е намерил за основателно възражението за недоказано плащане по договора от страна на ищеца. От „горните констатации“ окръжният съд е достигнал до извод, че ищецът не е доказал, че е изправна страна по договора, същият не е оказал необходимото съдействие за извършване на строителството, както и че не е заплатил дължимата цена – аванс към момента на сключване, нито останалите вноски. На следващо място съдът е приел, че правото да развали договора има изправната страна по него, и доколкото ищецът не е доказал, че е изправна страна по договора, то и не е можел валидно да упражни потестативното си право по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД и да развали договора. В тази връзка съдът е приел и че договорът не е изпълнен в предвидения тримесечен срок от сключването му, поради обстоятелството, че този срок въобще не е започнал да тече, тъй като аванс не е доказано да е заплатен и строителни книжа за строеж няма. В заключение въззивният съд е приел, че доколкото не е налице разваляне на договора от страна на ищеца, същият не би могъл да претендира връщане на даденото по него на отпаднало основание. Изложил е и съображения, че дори и да се приеме, че съобразно твърденията на страните, както за ищеца, така и за ответника изпълнението е станало безполезно, респ. – че договорът е развален по обективни причини, то доколкото не е установено ищецът да е престирал сумата 67 230 лв. в полза на ответника, частичният иск за връщане на сумата 10 000 лв. е неоснователен. Предвид отхвърлянето на главния иск, въззивният съд е разгледал и евентуалния такъв с правно основание чл. 59 от ЗЗД, като е посочил, че съгласно тази норма, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Приел е също, че по този иск в тежест на ищеца е да установи, че ответникът без основание е получил процесната сума 10 000 лв., с която се е обогатил за сметка на ищеца. По съображенията, изложени и по главния иск, съдът е приел, че не е установено ответникът да е получил престираните от ищеца в полза на третите лица-помагачи суми; приел е и че няма ангажирани доказателства, че сумата 10 000 лв. е предадена от тях на ответника или да е преведена по негова сметка, като е посочил, че само фактът, че между третите лица-помагачи и ответника съществуват близки родствени отношения, не води до извод, че последният действително е получил сумите. По така изложените съображения въззивният съд е приел, че не е установено да е налице увеличаване на патримониума на ответника за сметка на излезлите от патримониума на ищеца суми, както и че не е налице доказано обогатяване на ответника по спора, респ. – че и евентуалният иск с по чл. 59 от ЗЗД е неоснователен. При така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение настоящият състав на ВКС намира, че същото не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, тъй като от самото съдържание (текста) на съдебния акт не се установява явен и тежък порок, който да обуслови наличието на тази квалифицирана форма на неправилност, като основание за допускане на касационното обжалване. Касационното обжалване обаче следва да се допусне по двата правни въпроса, поставени от касатора, които са обуславящи правните изводи на въззивния съд и са от значение за изхода на спора делото, поради което удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Въпросите са непрецизно формулирани, поради което (и съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) съдът ги уточнява, както следва: 1) неизправна страна по договора за изработка ли е възложителят, респ. изпада ли той в забава на кредитора по смисъла на чл. 95, предл. 2 от ЗЗД, когато не даде на изпълнителя необходимо съдействие за изпълнението на договора, но това съдействие нито е уговорено в договора, нито е поискано от изпълнителя; и 2) може ли съдът да се произнася по ненаведени от ответника в преклузивния срок за отговор на исковата молба, възражения и оспорвания на факти, респ. – да приема тези факти за недоказани по делото. В изложението си касаторът свързва втория процесуалноправен въпрос с касационните си оплаквания и доводи, че в преклузивния срок за отговор на исковата молба ответникът не е оспорил фактите, че именно той е насрещната страна по приетата по делото вайбър-кореспонденция, че именно той е посочил на касатора-ищец имената и банковите сметки на своите роднини (помагачите на ищеца), за да извърши той процесните плащания, както и че тези плащания са именно по процесния договор, но въззивният съд е приел в решението си тези обстоятелства за недоказани по делото. Настоящият съдебен състав намира, че с така приетото относно тези доказателствени и правнорелевантни факти, окръжният съд е разрешил процесуалноправния въпрос в противоречие както с множеството решения по чл. 290 от ГПК на ВКС, посочени в изложението на касатора, така и с цитираните в тях задължителни указания, дадени с т. 4 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, в които е прието, че възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 от ГПК, поради което могат да се въведат за първи път пред въззивната инстанция, само ако страната поради нарушаване на съдопроизводствените правила не е могла да ги заяви пред първата инстанция. При така установеното противоречие, по процесуалноправния въпрос касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Разрешение на първия материалноправен въпрос не е дадено с посочените от касатора решения на ВКС. Решение № 281/24.01.2019 г. по търг. д. № 675/2018 г. на ІІ-ро търг. отд. и решение № 104/29.09.2015 г. по търг. д. № 3894/2013 г. на І-во търг. отд. нямат никакво отношение към този въпрос, а с тях е дадено разрешение единствено на обсъдения по-горе процесуалноправен въпрос. В решение № 206/15.09.2014 г. по търг. д. № 569/2012 г. на ІІ-ро търг. отд. е поставен на обсъждане подобен материалноправен въпрос (задължен ли е кредиторът да окаже съдействие, когато то не е поискано, нито договорено), но по него е прието, че той би имал значение само в случаите, в които се касае до поето от кредитора задължение, от чието изпълнение е обусловена насрещната престация, т.е. – отговор на въпроса не е даден. На настоящия съдебен състав не е и служебно известна практика на ВКС по материалноправния въпрос, поради което касационното обжалване по него следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като създаването на практика по реда на чл. 290 от ГПК по този материалноправен въпрос би допринесло за правилното тълкуване и прилагане на закона от съдилищата в подобни случаи, което от своя страна би допринесло за разглеждането на делата, по които такъв въпрос се поставя, според точния смисъл на закона, респ. би допринесло и за развитието на правото (т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) В заключение, касационното обжалване следва да се допусне на следните основания и по следните правни въпроси: 1) на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по материалноправния въпрос – неизправна страна по договора за изработка ли е възложителят, респ. изпада ли той в забава на кредитора по смисъла на чл. 95, предл. 2 от ЗЗД, когато не даде на изпълнителя необходимо съдействие за изпълнението на договора, но това съдействие нито е уговорено в договора, нито е поискано от изпълнителя; и 2) на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по процесуалноправния въпрос – може ли съдът да се произнася по ненаведени от ответника в преклузивния срок за отговор на исковата молба, възражения и оспорвания на факти, респ. – да приема тези факти за недоказани по делото. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 200 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в законоустановения срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение