Определение № 288 от 30.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 2035/2025 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. С. Г. срещу решение №891 от 25.06.2025г. по в.гр.д.№1943/2023г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение №59 от 29.05.2023г. по т.д. №187/2022г. на Софийски окръжен съд, е отхвърлен предявеният от Б. С. Г. срещу Гаранционен фонд иск по чл.557, ал.1, т.1 от КЗ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие смъртта на баща му С. Г. В., причинена при ПТП, настъпило на 27.09.2019г., за сумата 50 000 лв., представляваща разликата над присъдената сума от 20 000 лв. до размера от 70 000 лв. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, без да са взети предвид силната емоционална връзка между баща и син, изградените между тях отношения, характерът и интензитетът на претърпените от ищеца болки и страдания от загубата на собствения му баща. Счита, че определеният размер от 80% съпричиняване на вредоносния резултат е неправилен и бланкетно посочен, без да е направено сравнение на поведението на участниците в ПТП, съразмерността на действията или бездействията на пострадалия спрямо останалите фактори, довели до произшествието, както и значително по – голямата отговорност на водачите на МПС по чл.20 от ЗДвП. Относно определения размер на съпричиняване твърди също, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на чл.297 и чл.299 от ГПК. Излага аргументи, че относно същия деликт, по предявен идентичен иск, но със страна съпругата и останалите деца на пострадалия е налице влязло в сила решение № 897 от 29.06.2023г. по в.гр.д. №3197/2022г. на същия състав на Софийски апелативен съд, в което наличието на съпричиняване е определено в размер на 50%. Навежда доводи и за наличие на съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради непроизнасяне по целия доказателствен материал по делото и необсъждане на всички доказателства в тяхната съвкупност, което е довело до неправилен и необоснован акт. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Как следва да се прилага принципът на справедливост въведен в чл.52 от ЗЗД при определяне на застрахователно обезщетение, кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост и трябва ли да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на причинена при ПТП смърт, в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя? 2. Липсата на посочване, анализ, съобразяване на задължителните критерии по приложение на чл.52 от ЗЗД, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение, в нарушение на задължителното ППВС №4/1968г.? 3.Следва ли съдът при приложението на чл.52 от ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.II на ППВС №4/1968г., и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им, да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост? 4. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда, че същият е взет предвид, без да е посочен какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието? 5. Игнорирането на съществени и значими обстоятелства, непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливостта? 6. Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС №4/1968г.? 7. Следва ли при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът да се съобрази с присъжданите в практиката на ВКС размери на обезщетения при аналогични или сходни случаи? 8. Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други? 9. При определяне на размера на съпричиняването, трябва ли съдът да посочи критерии за определянето му? 10. При определяне степента на съпричиняване следва ли да бъде направена съпоставка между тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат? 11. Какви са обективните предели на силата на присъдено нещо като правна последица от влязлото в сила решение и ползва ли се със сила на присъдено нещо определеният конкретен размер на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице? 12. Длъжен ли е въззивният съд по висящото дело да зачете определен с влязла в сила решение процент на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице, при възникнал спор между други страни, но основан на същия правопораждащ фактически състав? Твърди, че въпросите по т.1 до т.6 са решени в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение № 31 от 25.03.2014г. по т.д. №1203/2013г. на ВСК, II т.о., решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. №299/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 121 от 09.07.2012г. по т.д. № 60/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 88 от 09.07.2012г. по т.д. № 1015/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 215 от 03.02.2017г. по т.д. № 2908/2015г. на ВКС, I т.о., решение № 27 от 15.04.2015г. по т.д. № 457/2014г. на ВКС, II т.о., решение №28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т. о.; въпросът по т.7 – в противоречие с с решение №1 от 10.01.2024г. по т.д. № 2447/2022г. на ВКС, I т.о., решение № 214 от 08.01.2019г. по гр.д. № 3921/2017г. на ВКС, IV г.о.; въпросът по т.8 – в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката, формирана с решение №3 от 15.03.2016г. по гр.д. № 2526/2015г. на ВКС, III г.о., решение №548 от 06.12.2010г. по гр.д. №1119/2009г. на ВКС, III г.о., решение №37 от 29.03.2012г. по гр.д. №241/2011г. на ВКС, I г.о., решение №222 от 30.01.2015г. по т.д. №3466/2013г. на ВКС, I т.о., решение №14 от 03.05.2019г. по т.д. №937/2018г. на ВКС, I т.о., решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС II т.о., решение №157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, II т.о., решение №202 от 21.12.2013г. по т.д. № 866/2012г. на ВКС, I т.о., решение №271 от 08.02.2017г. по т.д. № 1368/2016г. на ВКС, IV г.о., решение № 12 от 26.03.2019г. по т.д. № 606/2018г. на ВКС, I т.о., решение № 160 от 26.07.2017г. по гр.д. № 60244/2016г. на ВКС, IV г.о. По въпросите по т.9 и т.10 се позовава на противоречие с решение № 15 от 12.02.2018г. по т.д. №1423/2017г. на ВКС, II т.о., решение №227 от 12.09.2011г. по т.д. №1020/2009г. на ВКС, II т.о., решение №36 от 02.05.2019 г. по т.д. №1354/2018г. на ВКС, II т.о., решение №118 от 27.06.2014г. по т.д. №3871/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 50123 от 20.10.2022г. по т.д. №1387/2021г. на ВКС, I т.о.; а по въпросите по т.11 и т.12 – с Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017г. по т.д. № 7/2014г. на ОСГТК на ВКС, решение № 178 от 02.01.2019г. по гр.д. № 4579/2017г. на ВКС, III г.о., и решение №314 от 15.01.2018г. по гр.д. № 4301/2014г. на ВКС, IV г.о. Ответникът по касация Гаранционен фонд оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 27.09.2019г. бащата на ищеца С. Г. В., като пешеходец, е претърпял ПТП, на кръстовището на [улица]и [улица]в [населено място], с неидентифициран лек автомобил, в резултат на което пешеходецът е загинал. Въззивният съд е счел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди от преждевременната загуба на неговия баща, вследствие на процесното ПТП, възлиза на 100 000 лева. За да определи този размер, решаващият съд е кредитирал изцяло събраните в първоинстанционното производство свидетелски показания, видно от които починалият е бил в близки и хармонични отношения с ищеца, че към датата на процесното ПТП ищецът е бил на 51 години и не е разчитал на материалната и моралната подкрепа на баща си в ежедневието си, че ищецът е преживял трудно и тежко загубата на баща си, което е довело до психологични и физиологични негативни промени, които обаче, не са с необратим характер. Въззивният съд е приел, че е настъпила пълна еманципация на ищеца, която се доказва от свидетелските показания, тъй като ищецът е живеел в по-голямата част от живота си извън Република България, контактите с баща му не са били чести и силно необходими, за когото и да е от двамата. Приел е, че приносът на пострадалия възлиза на 80 %. Позовал се е на СМЕ и САТЕ, съгласно които водачът на неидентифицираното МПС се е движел със скорост, несъобразена с пътните условия, по оживени, но сравнително добре осветени градски улици в [населено място]. Решаващият съд е изложил аргументи, че дори да се приеме, че пострадалият пешеходец е бил легнал неподвижно на пътното платно, то водачът на МПС е бил във възможност да го възприеме като препятствие от около 60-65 м. при движение на къси светлини и от около 120 м. при движение на дълги светлини, и да предприеме аварийно спиране или заобикаляща маневра, ако се е движел със съобразена с пътните условия скорост. Отчел е заключенията на вещите лица, съгласно които към момента на процесното ПТП пострадалият пешеходец е бил в тежка степен на алкохолно опиянение, което е довело до нарушаване на походката, равновесието и до залитане и заспиване. Анализирал е, че съгласно САТЕ пешеходецът най-вероятно е лежал на пътното платно, а главата му със сигурност се е намирала на пътното платно и лекият автомобил е преминал през нея. С оглед гореизложеното, въззивният съд е счел, че пешеходецът е лежал на пътното платно, като или цялото му тяло, или горната част на торса му и главата са били на същото към момента на произшествието. Приел е, че и при двете възможности пешеходецът с поведението си е допринесъл в изключително висока степен за настъпване на процесното ПТП. Навел е доводи, че не е налице забрана за употреба на алкохол от пешеходците, но ако тази употреба се е превърнала във водещ фактор за проява на поведение, поставящо живота им в значително по – голям риск от обичайния, то алкохолното опияняване се превръща в обстоятелство, доказващо висок процент на съпричиняване от страна на пострадалия. С оглед на тези съображения въззивният съд е намерил, че справедливото обезщетение възлиза на 100 000 лв., като с оглед приетото съпричиняване е редуцирал същото на 20 000 лв. Касационният контрол следва да бъде допуснат на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по поставените в изложението девети и десети въпрос, касаещи предпоставките и критериите за приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД при доказването на приноса за увреждането от пострадалия. Същите са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда. Изпълнено е и изискването на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, доколкото по поставените въпроси е формирана последователна практика на ВКС - както с цитираните от касатора актове, така и със служебно известните на състава решение №16/04.02.2014г. по т.д.№1858/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №98/24.06.2013г. по т.д.№596/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №165/26.10.2010г. по т.д.№93/2010г. на ВКС, II т.о., решение №153/31.10.2011г. по т.д.№971/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №252/05.02.2015г. по т.д.№3320/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №66/01.06.2017г. по т.д.№650/2016г. на ВКС, ТК, I т.о. и други, съгласно които принос по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил настъпването им, като приносът трябва да е установен конкретно и е обстоятелство в доказателствена тежест на ответника, който с позоваване на предпоставките по чл.51, ал.2 от ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице. В решение №27/22.06.2022г. по т.д. №239/2021г. на ВКС, ТК, I т.о., е изтъкнато, че приносът трябва да е конкретен и доказан, а не предполагаем, което от своя страна предпоставя да не е предполагаемо конкретното поведение – действие или бездействие на пострадалия, както и причинната връзка между същото и вредоносния резултат. Когато последният би настъпил и без противоправното действие или бездействие от страна на пострадалия, приносът е изключен. Също така в цитираните от касатора решения на ВКС - решение №15 от 19.02.2020г. по т.д. №146/2019г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 118 от 27.06.2014г. по т.д.№3871/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., се приема, че при определяне на степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Поради това настоящият състав намира, че е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по обуславящия въпрос, обобщен и уточнен от настоящия състав съобразно приетото в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС: „относно предпоставките и критериите за приложението на разпоредбата на чл. 51, ал.2 от ЗЗД при доказването на приноса за увреждането от пострадалия“, за проверка за съответствие на въззивния акт с разрешенията, дадени в практиката на ВКС, формирана с изброените по - горе решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК. При произнасянето по съществото на спора ще бъдат обсъдени и формулираните от касационния жалбоподател процесуалноправни въпроси по т.1 до т.8 от изложението, доколкото те обективират оплаквания за допуснати процесуални нарушения при анализа на събраните по делото доказателства, довели до необоснованост на изводите на въззивния съд. Последните два въпроса, свързани с приложението на чл.297 и чл.299 ГПК, не са обуславящи за изхода на производството. Според чл.297 от ГПК влязлото в сила решение е задължително не само за страните и техните правоприемници, но и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България, при което всеки от посочените органи при упражняване на служебната си дейност е длъжен да зачете постановеното с влязлото в сила съдебно решение, без да има право да пререшава въпросите, разрешени със сила на пресъдено нещо, когато същите следва да бъдат съобразени при последващ правен спор между страните. Когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на едни и същи правопораждащи факти, и по някои от споровете има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че относно общите правопораждащи факти съдът се е произнесъл окончателно. В случая няма идентичност на страните по настоящото производство и страните по в.гр.д. №3197/2022г. на Софийски апелативен съд, образувано по исковете на останалите наследници на починалия С. Г. В. срещу Гаранционен фонд. Поради това постановеното по гр.д. №3197/2022г. на САС решение не формира сила на пресъдено нещо между страните по настоящия спор. Жалбоподателят е освободен от заплащане на държавна такса по реда на чл.83, ал.1, т.4 от ГПК, поради което делото следва да се докладва за насрочване в открито заседание без внасяне на такса за разглеждане на касационната жалба. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд