Определение № 222 от 28.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4441/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение № 1157 от 02.07.2021 г. по в.гр.д. 1000/2021 г. на ОС – Варна, с което е отхвърлен иск предявен при условията на чл.422 ГПК, вр. 240 ЗЗД и е уважен иск с правно основание чл. 55, ал.1, ЗЗД. Жалбоподателят - А. П. А., чрез процесуалния си представител поддържа, че постановеното въззивното решение съдът се е произнесел по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Поддържа също така, че решението е очевидно неправилно и моли да се допусне касационно обжалване. Формулирано е искане за отмяна на постановеното въззивно решение и отхвърляне на заявените искове. Ответникът – М. В. Х., действаща чрез процесуалния си представител, в писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявения при условията на чл. 422 ГПК, вр. чл. 240 ЗЗД иск от А. А. против М. Х., за признаване за установено че М. Х. дължи на А. А. сума в размер на 2900 лв., представляваща неплатени заемни вноски за периода от месеците юни 2018 до май 2019 г. по договор за заем от 18.02.2017 г., с нотариална заверка на подписите, като е уважил предявния от М. Х. насрещен иск с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника А. А. да и заплати сумата в размер на 5100 лв. представляваща получена без основание сума на 29.12.2017 г., заедно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на насрещната искова молба в съда – 28.10.2019 г. до окончателното изплащане на задължението. Установено е по делото, че полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение възоснова на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. No 10233/2019 г. по описа на РС-Варна за сумата от 2900леваа, срещу която в срок е постъпило възражение от ответницата и е образувано произвоството, по което е постановено обжалваното решение. Касационната жалба, в частта с която се обжалва постановеното въззивно решение, в частта, с която е потвърдено решението на първостепенния съд по предявената от ищеца А. А. облигационна претенция по чл.240 ЗЗД, е с цена на иска под 5000 лв., поради което и постановеното въззивно решение не подлежи на касационен контрол с оглед разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Предявената касационна жалба, с която се релевират доводи за незаконосъобразност на въззивното решението в тази му част, е недопустима, поради което същата, в частта, с което въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния съд по иска по чл.240 ЗЗД за сумата 2900 лева, следва да бъде оставена без разглеждане. За да постанови своето решение въззивният съд е приел, че от нотариално заверени договори за заем от 14.02.2017 г., 15.02.2017 г. и 17.02.2017 г., сключени между А. А. в качеството му на заемодател и М. Х. в качеството ѝ на заемополучател, се установява, че на всяка от датите 14.02.2017 г., 15.02.2017 и 17.02.2017 г., заемодателят е предоставил в заем на заемополучателя сума в размер на 8 000 лв. Посочва се, че и трите договора за заем са с идентично съдържание, като от тях се установява, че служат за разписка относно предоставената заемна сума, а в чл. 2 от същите е отразено, че заемната сума следва да се върне в срок до 32 месеца, считано от деня на подписването им като връщането се извърши на 32 равни месечни вноски в размер на по 250 лева всяка, дължими на 15-то число от месеца като падежът на първата е 28.02.2017 г. Установено е, че и в трите договора е предвидено, че плащането на сумата ще се извършва по избор на длъжника – в брой или по банков път по банковата сметка на заемодателя с посочено основание – погасяване на заем по договор от 14.02.2017 г. Установено е, че от видно от приети по делото шест броя платежни нареждания М. Х. е превела по сметка на А. А. сума в общ размер на 9 000 лв., в периода от 15.03.2017г. до 08.12.2017г., като основание за преводите, което наредителката е посочила е било „вноска по договор за заем от 14.02.2017г.“. Прието е, че от разписка от 24.12.2017г. се установява, че Х. е предала в брой на на А. сумата от 15 000 лв., които се прихващат от задължението ѝ, а от платежно нареждане от 29.12.2017 г., издадено от Банка „ДСК“ ЕАД се установява, че М. Х. е превела по сметката на А. А. сумата от 5 100 лв. и като основание за плащането е посочено „задължение по договор от 14.02.2017“. Тъй като задълженията на Х. към А. къв този момент са били вече погасени с предходни плащания, то при тези данни въззивният съд е приел, че длъжникът по договорите за заем е погасил своето задължение, а от останалите гласни и писмени доказателства не може да бъде направен извод, че между страните по делото е бил сключен и четвърти договор за заем, поради което е приел, че тази сума е платена без основание и същото следва да бъде върнато от длъжника. Въззивният съд е приел, че в тежест на ответника по насрещния иск е било да установи основанието, на което е получил сумата. В случая от приложените по делото доказателства същия не е доказал, че между страните е сключен четвърти договор за заем, доколкото приложените по делото разписки от 15.10.2017 г. и 29.12.2017 г. не съдържат необходимите данни, от които да се изведе наличието на основание за извършеното плащане, а свидетелските показания за установяване на релевантните факти са недопустими с оглед чл. 164, ал.1, т.4 ГПК. В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора:: възможно ли е съдът да приеме представени от ищеца или ответника писмени документи съдържащи изгодни за тази страна изявления и признания на насрещната страна за неавтентични, за неизхождащи от насрещната страна, при липса на каквото и да е оспорване по реда на чл.193 ГПК от насрещната страна в предвидените от ГПК преклузивни срокове; неподписаният писмен документ от насрещната страна съдържащ неизгодни за тази страна изявленя и признания относно спорното материално правноотношение по делото ползва ли се с доказателствена сила и в какви предели, при липса на каквото и да е оспорване по реда на чл. 193 ГПК от насрещната страна в предвидените от ГПК преклузивни срокове; разписка от насрещната страна, която е снимана с фотопрограма на мобилния телефон на тази страна и пратена като снимка на моибилния телефон на другата страна, представлява ли електронен документ по смисъла на чл. 2 Закона за електронния документ и електронния подпис; каква е доказателствената сила на този електронен документ.; разписка от насрещната страна, която е снимана с фотопрограма на мобилния телефон на тази страна и пратена като снимка на мобилния телеофн на другата страна, подписана ли е с обикновен електронен подпис – телефонния номер на страната от която изхожда, по смисъла на Закона за електронния документ и електронния подпис; за неподписаните с електронен подпис електронни документи, прилагат ли се правилата за неподписани частни документи, проверка от съда на тяхната автентичност прави ли се единствено при тяхно оспорване; длъжен ли е съдът да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други – за неосъществили се, както и да обсъди всички доводи и твърдения на страните от съществено значение за делото; длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения, доводи и събрани доказателства по делото относно релевантни на спора факти и тяхната взаимовръзка и относно преценката на съда на извънсъдебно признание на факти направено от страна по спора с оглед на всички останали доказателства и обстоятелства по делото?. Посочена е практика на ВКС по чл. 193 ГПК и чл. 235 ГПК, на която според жалбоподателя въззивното решение противоречи. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените за разглеждане въпроси и на сочените основания. По отношение на въпросите, относими към точното приложение на разпоредбата на чл.193 ГПК въззивният съд е съобразил практиката на ВКС и е приложил точно процесуалния закон. В съответствие със същата преценката на съда по чл.175 ГПК е подчинена на основния принцип на диспозитивното начало, т.е. отчитат се онези обстоятелства, които са заявени от страните във връзка с разглеждане на спора и касаят неговият предмет. Служебното начало по чл.7 ГПК задължава съда да съдейства за изясняване на делото, но това не е основание за абсолютно дерогиране на фактическите твърдения и правни доводи на страните, налагането им на съображения, различни от заявените от самите тях в хода на процеса и признаване или отричане на права, които не са спорни / в този смисъл решение № 98 от 21.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 952/2010 г., IV - г. о. на ВКС/. Въззивният съд е приел, че обективираното в раpписките не съдържа реквизитите на надлежно направено признание на факти, доколкото в същите не е посочено, кой ги е написалq т.е. кой е обективирал своята воля в тях. Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по въпросите касаещи правомощията на въззивната инстанция по съществото на спора. Поставените въпроси касаещи приложение на чл.235, ал.2 ГПК вменяващ задължението на съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона и на чл., 236, ал.2 ЗЗД, задължаващ съда за изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата и правните изводи, не могат да обусловят извод за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване. По естеството си тези въпроси съставляват оплакване за несъблюдаването им при постановяване на обжалваното решение, което процесуално поведение на съда може да обуслови единствено извод за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Самите правила са ясни, тяхното несъблюдаване винаги налага извод за процесуални нарушения, но не предполагат тълкуването в смисъл, различен от ясната формула на законодателя. Именно в насока на процесуални правила, чието съблюдаване е гаранция за постановяване на законосъобразен съдебен акт са дадените задължителните разяснения за тяхното приложение, приети с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното производство. По въпроса дали е налице несъблюдаване на едно задължително процесуално правило или не, касационният съд се произнася със съдебния акт по същество, но само ако е допуснато касационното обжалване, поради което не може така поставен въпрос да бъде и основание за допускане на касационно обжалване. Що се касае до въпросите: разписка от насрещната страна, която е снимана с фотопрограма на мобилния телефон на тази страна и пратена като снимка на моибилния телефон на другата страна, представлява ли електронен документ по смисъла на чл. 2 Закона за електронния документ и електронния подпис; каква е доказателствената сила на този електронен документ.; разписка от насрещната страна, която е снимана с фотопрограма на мобилния телефон на тази страна и пратена като снимка на мобилния телеофн на другата страна, подписана ли е с обикновен електронен подпис – телефонния номер на страната от която изхожда, по смисъла на Закона за електронния документ и електронния подпис и за неподписаните с електронен подпис електронни документи, прилагат ли се правилата за неподписани частни документи, проверка от съда на тяхната автентичност прави ли се единствено при тяхно оспорване, то същите не съставляват общо основание по смисъла на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не са обусловили решаващите изводи на съда за основателност на предявения иск с правно основание чл.55 ЗЗД. Решението не е и очевидно неправилно. Очевидна неправилност би била налице при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответника направените разноски за процесуално представителство пред ВКС в размер на 700 лева. Презвид изложеното, съдът