Определение № 10044 от 26.09.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7912/2024 г.

Производството е по реда на чл. 248 от Гражданско процесуалния кодекс (ГПК), във връзка с чл. 144 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по искане с вх. № 13273 от 02.09.2024 г. по описа на Върховния административен съд (ВАС), подадено от кмета на Община Горна Малина, чрез процесуален пълномощник, за допълване на Определение № 9596 от 26.08.2024 г., постановено по адм. д. № 7912 по описа на ВАС за 2024 г., в частта му за разноските. Искателят претендира присъждане на направените разноски в размер на 840 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представените доказателства за извършването им. Ответникът по искането – „Галчев инженеринг“ ООД, гр. София не изразява становище по основателността му. Върховният административен съд, състав на Четвърто отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Искането за допълване е процесуално допустимо, като подадено в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 144 АПК и от надлежна страна. Разгледано по същество искането е основателно. С Определението, чието допълване се иска, е оставено в сила Определение № 855 от 01.08.2024 г. по преписка № КЗК-638/2024 г. на Комисията за защита на конкуренцията. Претенцията за присъждане на разноски е направена своевременно от процесуалния представител на кмета на Община Горна Малина в подадено писмено становище от 19.08.2024 г. Направените разноски по делото се установяват от представените с молба от 23.08.2024 г. адвокатско пълномощно, договор за правна защита и съдействие за процесуално представителство пред ВАС и платежно нареждане. При преценката на размера на разноските, осъществени от искателя, настоящият състав съобрази разясненията на СЕС по дело С-438/22, съгласно които: " Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. ", а т. 3 от него разяснява, че "Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги." Според т. 3 на цитираното решение на СЕС, задължение за националния съд е да откаже да приложи националната правна уредба, определяща минималните размери на адвокатските възнаграждения. Дори когато те отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги, то това не ограничава правомощието на съда да ползва тези цени /на висшия орган на съсловната организация/ като критерий и коректив на уговореното и платено или дължимото без да е платено /при осъщественото от юрисконсулта процесуално представителство/ възнаграждение, представляващо част от отговорността за разноски и то при отчитане на действителната фактическа и правна сложност на делото /арг. от чл. 78, ал. 5 ГПК/. В конкретния случай липсата на фактическа и правна сложност на спора мотивират настоящият състав да приеме, че присъждането на една четвърт от платената цена на адвокатската услуга би било съобразено с процесуалната активност на пълномощника на ответника и процесуалната му роля, с оглед на което в тежест на насрещната страна следва да се възложат разноски в размер на 210 лв. Така мотивиран, Върховният административен съд