Определение № 298 от 19.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2798/2017 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на КОНПИ ,чрез ТД на Комисията [населено място], срещу решение №.72 от 26.04.2017г по в. гр.дело №94/2017г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение от № 1694 от 21-12-2016г на Пловдивски окръжен съд. Отхвърлени са искове на основание чл.4, ал.1 и чл.10 във вр. чл.4, ал.1 ЗОПДИППД(отм., във вр. с пар.5 от ПЗРЗОПДНПИ) против лицата Г. Т. Г. и София Й. Г. ,двамата от [населено място]. Исковете са за отнемане в полза на държавата на имущество на обща стойност 324 629 лева, придобито от престъпна дейност. Възивният съд на свой ред е приел ,че при съпоставката на приходите и разходите за проверявания период от 25 години, съгласно приетите доказателства и заключение на приета по делото СИЕ установената отрицателна разлика не е на „значителна стойност” по смисъла на пар.1, т.2 от ДР на ЗОПДИППД (отм.) Касае за комулативна предпоставка по чл. 3 от закона която липсва и искът не може да бъде успешно проведен. Въззивният съд е изтъкнал неоспорените доказателства, според които за времето 1988г - 1998г разходите на домакинството на ответниците надвишават приходите с 1095,93 МЗР, за периода 1999г - 31.05.2013г приходите превишават разходите с 851,28 МРЗ, поради което общо за целия проверяван период отрицателната разлика е 244,65 МРЗ, при изискван от закона праг от 400 МРЗ (стойност от над 60 000 лева ). Съдът е придал доказателствено значение на годишните декларации на двамата ответници пред ТД на НАП по чл. 41 ЗОДФЛ (отм), касаещи доходи за периода 2000 - 2007г., във връзка с които ответниците са били привлечен като обвиняеми за престъпление по чл. 313 ал.1 НК, че като физически лица са потвърдили неистина в писмени документи за доходи,но производството е било прекратено от Прокуратурата. Ответникът е бил осъден за други престъпления, които попадат в приложното поле на чл. 3, ал.1 ЗОПДИППД (отм) ,а именно по чл.244 ал.1, във вр чл.243,ал.2 т.2 НК и по чл.321,ал.6, вр. чл.54 НК. В приложеното към жалбата изложение като основание за допускане на касационно обжалване се посочва чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК. Правен въпрос не е формулиран, оспорва се обосновката на решението с довод ,че тя неправилно се основава на прекратителното постановление по наказателното производство като доказателство за законност на доходите, в този процес. Според Комисията, изтъкване в мотивите на решението на факта на прекратеното наказателно производство за престъпление по чл. 313 ал.1 НК, означава че според съда това е достатъчно за признаването на процесните осем бр. данъчни декларации за годни писмени доказателства ,удостоверяващи декларираните доходи за периода 2000 - 2007г. Според КОНПИ противоречието е с определение № 86/2015г по т.д №1076/2014г ТК, според което прокурорската проверка за извършени престъпления не е основание за спиране да делото по чл.229, ал.1 т.5 ГПК. В това определение, което е по реда на чл. 288 ГПК, е изтъкната и задължителната практика по въпроса – реш.№ 116/2013г по гр.д №745/2012г ІV г.о на ВКС. В същия смисъл са и посочените в изложението опр. №444/2015г ІV. г.о на ВКС и опр. №378/2010г ТК, ІІ т.о на ВКС. Последното се прилага и цитира ,тъй като „.. отделен в тази връзка остава въпросът ,че ГПК не предвижда задължителна за гражданския съд доказателствена сила на издадените в досъдебното производство актова ,решаващият съд не е обвързан от съдържащите се в тях констатации „ Други съображения в изложението не са изтъкнати. Отговори не са постъпили. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Не е формулиран правен въпрос, така не е отговорено на общото изискване по селективния критерии за допускане до касационно обжалване в чл. 280 ал.1 ГПК.В съдържателната част изложеното е копие на въззивната жалба. Освен това, за релевантните по делото факти какви са били приходите на ответниците за времето от 2000 до 2007г, въззивният съд не е основал изводите си на актове на разследвашите органи по предвалителната проверка и на констатации по прекратеното наказателно производство, както Комисията твърди. Основал ги е на декларациите на лицата пред ТД на НАП,които документи на общо основание са годни писмени доказателства. Цитираната и приложена съдебна практика касае основанията за спиране на гражданско дело, отграничавайки от основанието по чл.229, ал.1 т.5 ГПК случаи на образувани предварителни наказателни производства. Този въпрос, в който и да било от аспектите му, не е обсъждан решаващо от въззивния съд нито са били налице процесуалните предпоставки за произнасянето му по настоящето дело.Цитираната практика на ВКС е неотносима и приложена без каквито и да било доводи за обратното. Независимо от липсата на формулиран въпрос и отделно от изтъкнатото по горе, доказателствената преценка на въззивния съд не е изражение на тезата, постулирана в касационната жалба и изложението. Решаващите съображения на ПАС не дават основание на касатора да твърди ,че е придадено обвързващо значение на актовете на прокуратурата за прекратяване на наказателното преследване. Непонятно остава защо КОНПИ счита, че данъчните декларации на ответниците не са писмени доказателства ,че съда не следва да ги приема и обсъжда наред с останалите и защо е следвало да направи извод, противен на съдържанието им, въз основа на данните ,че ответниците не са били регистрирани като земеделски производители или въз основа на довод,че тези декларации,депозирани от тях съгласно данъчните закони, пред ТД на НАП ,били съставени „за целите на настоящето производство„. Воден от гореизложеното ВКС, ІІІ г.о