Решение № 5034 от 23.4.2024 г. на ВАС по адм. д. № 11263/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на ръководителя на Управляващия орган (УО) на Оперативна програма "Наука и образование за интелигентен растеж" 2014-2020 г. (УО на ОП НОИР 2014-2020 г.), подадена чрез гл. юрк. Славейков, срещу решение 5981 от 13.10.2023 г. по адм. дело 5427/2023 г. по описа на Административен съд София-град. Изложени са доводи за неправилност на решението, поради нарушение на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска отмяна на обжалвания съдебен акт и отхвърляне на първоинстанционната жалба. Претендира разноски. Ответната страна - СУ "Свети Климент Охридски, чрез адв. Орсов, в писмен отговор и в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна и моли първоинстанционното решение да се остави в сила. Претендира разноски. Прокурорът от Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е допустима, като подадена от надлежна страна, при спазване на срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение съдът е: 1) отменил решение 0401-58/10.05.2023 г. на ръководителя на УО на ОП НОИР 2014-2020 г. в частта по т. 3, с която е отказано верифициране на разходи в размер на 17 990 лв. по бюджетен ред IV Възнаграждения (брутни суми, вкл. и дължимите от работодателя осигурителни вноски) и в частта по т. 5, с която е отказано верифициране на разходи в размер на 15 732 лв. по бюджетен ред VIII 25.1 Разходи за възнаграждения на лица, пряко ангажирани с дейности по управлението и/или изпълнението на проекта, включително задължителни здравни и осигурителни вноски за сметка на осигурителя; 2) върнал преписката на ръководителя на УО на ОП НОИР за ново произнасяне в 90-дневен срок, със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. С т. 3 и т. 5 от процесния административен акт е постановен отказ за верификация на основание чл. 57, ал. 1, т. 4 от ЗУСЕФСУ във връзка с чл. 6, б. б от Директива 2003/88/ЕО (Директивата) и чл. 113, ал. 5 от Кодекса на труда (КТ). По делото не се спори, че отказаното верифициране на разходи е за възнаграждения на експерти, по трудови договори и споразумения за работа по посочения проект, които са подали заявления по чл. 113, ал. 3 от КТ. Отказът е мотивиран с това, че разходите за седмично работно време (над 48 часа седмично), надвишават предвиденото в Директивата, за т. нар. Референтен период, определен от същата като не повече от четири месеца годишно. Административният орган е установил, че продължителността на работното време по трудовите договори за допълнителен труд, ведно с продължителността на работното време по основното трудово правоотношение, при подневно изчисляване надвишава 48 часа седмично за период по-дълъг от 4 месеца за 1 календарна година за служителите. Възоснова на установените факти, първоинстанционният съд е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, в изискуемата от закон форма - чл. 59, ал. 2 от АПК, но в противоречие с материалноправните норми. Решението на Административен съд София-град е валидно, допустимо и правилно. Установените от първоинстанционния съд факти и направените изводи се споделят от касационната инстанция, която препраща към тях съгласно чл. 221, ал. 2, предл. второ от АПК. Съгласно разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 4 от ЗУСЕФСУ, на която се е позовал органът, за да се счетат разходите за допустими, следва да са извършени законосъобразно съгласно приложимото право на Европейския съюз и националното законодателство. В съответствие с чл. 6, б. "б" от Директивата "Средното работно време за всеки седемдневен период, включително извънредния труд, не надвишава 48 часа". Чл. 22, параграф 1 допуска дерогация на чл. 6: "Държава членка може да не прилага разпоредбите на член 6, като същевременно съблюдава общите принципи за защита на безопасността и здравето на работниците, при условие че предприема необходимите мерки, за да гарантира, че: a) никой работодател не изисква от работник да работи средно повече от 48 часа през период от седем дни, изчислени за референтния период, посочен в член 16, буква б), освен ако преди това е получил съгласието на работника да извършва такава работа; б) никой работник не претърпява вреди от работодателя си за това, че не желае да даде съгласието си за извършване на такава работа; в) работодателят води актуална документация за всички работници, които извършват такава работа; г) документацията се предоставя на разположение на компетентните органи, които от съображения, свързани с безопасността и/или здравето на работниците, могат да забраняват или ограничават възможността за превишаване на максималната седмична продължителност на работно време; д) по искане на компетентните органи, работодателят им предоставя информация за случаите, в които работниците са дали съгласие да работят средно повече от 48 часа през период от седем дни, изчислени за референтния период, посочен в член 16, буква б). В чл. 113, ал. 1, т. 2 от КТ е предвидено, че максималната продължителност на работното време по трудов договор за допълнителен труд заедно с продължителността на работното време по основното трудово правоотношение при подневно изчисляване не може да бъде повече от 48 часа седмично. В ал. 3 и ал. 4 на същата разпоредба е предвидено, че при изричното им писмено съгласие работниците и служителите по ал. 1, т. 2 могат да работят и повече от 48 часа. В настоящия случая има такова съгласие. Посочената като нарушена разпоредба на чл. 113, ал. 5 от КТ предвижда, че в случаите на ал. 3 и ал. 4 продължителността на работното време се изчислява за период, не по-дълъг от 4 месеца. Това означава, че изричното писмено съгласие, което работникът или служителят дава на работодателя по договор за допълнителен труд, за работа повече от 48 часа седмично, е за период не по-дълъг от четири месеца. Спорен по делото е въпросът дали предвидената възможност за допълнителен труд с писмено съгласие на работника/служителя в рамките на четиримесечния период по ал. 5 може да бъде прилагана повторно, след изтичане на четири месеца. Цитираната по-горе разпоредба на чл. 113, ал. 5 от КТ не изисква тези четири месеца да са в рамките на една календарна година, като същевременно липсва и изискване за еднократност на периода, т. е. след изтичането му не съществува нормативна забрана работникът или служителят да даде съгласие за следващ период в рамките на срока на сключения договор за допълнителен труд. Относимите разпоредби на Директива 2003/88/ЕО не водят до различен извод. Член 6 предвижда, че държавите-членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че при съблюдаване на необходимостта от опазване на безопасността и здравето на работниците продължителността на седмичното работно време се ограничава чрез законови, подзаконови или административни разпоредби, или чрез колективни трудови договори или споразумения между социалните партньори, като средното работно време за всеки седемдневен период, включително извънредния труд, не надвишава 48 часа. С чл. 22, параграф 1, б. а) от Директивата е предвидено, че държава-членка може да не прилага разпоредбите на член 6, като същевременно съблюдава общите принципи за защита на безопасността и здравето на работниците, при условие, че предприема необходимите мерки, за да гарантира, че никой работодател не изисква от работник да работи средно повече от 48 часа през период от седем дни, изчислени за референтния период, посочен в член 16, буква б) (четири месеца), освен ако преди това е получил съгласието на работника да извършва такава работа. Аналогична съдебна практика на ВАС е цитирана в първоинстанционното решение. Гореизложеното налага извод, че с решението на УО се въвеждат ограничения, които не са предвидени с цитираните норми на КТ и транспонираната с него Директива. Първоинстанционният съд правилно приема за незаконосъобразна и липсата на конкретна обосновка в акта относно начина на формиране на неверифицираните суми за възнаграждения на служителите. Видно от изложеното административният акт в т. 3 и т. 5 е незаконосъобразен и като ги е отменил, Административен съд София-град е постановил правилно решение, което следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора и своевременно заявеното от ответника искане, Изпълнителна агенция "Програма за образование" следва да бъде осъдена да заплати на СУ "Свети Климент Охридски" разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4020 лв.