Определение № 5965 от 15.05.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4353/2024 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по подадената от кмета на община Велинград, чрез процесуалния си представител, частна жалба срещу определение № 833 от 21.02.2024 г. по адм. дело № 26/2024 г. на Административен съд – Хасково, с което съдът е оставил без уважение искане от пълномощника на кмета на община Велинград за изменение на постановеното по делото прекратително определение № 377/23.01.2024 г. в частта за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно и иска да се отмени като се реши по същество спорният въпрос и се остави без уважение искането на ответника по частната жалба за присъждане на разноски пред първата инстанция. В тази връзка излага доводи, че съдът неправилно е приравнил фактическото бездействие по чл. 256, ал. 1 АПК на оттегляне на индивидуален административен акт и свързаните с него последици относно тежестта за разноски по делото, както и че не е взел предвид възражението за наличие на данни за злоупотреба с право от ищеца. Ответникът по частната жалба – П. Т. З., чрез пълномощника си, изразява становище, че обжалваното определение е правилно и не са налице сочените от частния жалбоподател основания за отмяната му. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намери, че частната жалба е подадена в законния срок и от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по съществото й, прие следното: С определение № 377/23.01.2024 г. по делото АС – Хасково е оставил без разглеждане подадената от П. З. искова молба с правно основание чл. 256, ал. 1 АПК за защита от бездействие на административен орган по задължение, произтичащо пряко от нормативен акт, а именно – неоснователното бездействие на кмета на община Велинград да изпълни задължението, предвидено в чл. 15а, ал. 2 във връзка с чл. 15, ал. 2 от Закона за достъп до обществена информация като публикува на интернет-страницата на общината годишния отчет за 2022 г. за постъпилите заявления за достъп до обществена информация и за повторно използване на информация от обществения сектор, който включва и данни за направените откази и причините за това, прекратил е производството по адм. дело № 26/2024 г. и е осъдил община Велинград да заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 1210 лв. за адвокатски хонорар и държавна такса. В срока по чл. 248, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс кметът на община Велинград е подал искане (наименовано частна жалба) за изменение на определение № 377/23.01.2024 г. в частта за разноските, с доводи, аналогични на изложените в частната жалба. С обжалваното определение АС–Хасково е посочил, че съдебното производство е образувано на 10.01.2024 г. по подадената от П. З. искова молба, а от последвалия отговор от кмета на община Велинград и извършената служебна проверка на електронната страница на общината е установено, че годишният отчет за 2022 г. по чл. 15, ал. 2 ЗДОИ е публикуван и съответно – достъпен, на 17.01.2024 година. При тези обстоятелства съдът е приел, че действително за ищеца е отпаднал правният интерес от търсената съдебна защита, поради което е оставил без разглеждане иска по чл. 256, ал. 1 АПК и е прекратил производството по делото. Поради това, че ответната страна с бездействието си да изпълни произтичащото от закон задължение е дала повод за образуване на съдебното производство, съдът е приложил правилото на чл. 143, ал. 2 АПК при възлагането й на тежестта за разноските. При това положение е счел, че не са налице основания за изменение на съдебния акт в частта за разноските. Отхвърлил е доводите за злоупотреба с право от ищеца, основани на данните за инициирани от него други сходни съдебни производства, доколкото това обстоятелство е извън рамките на делото. Обжалваното определение е правилно и не са налице сочените от частния жалбоподател фактически и правни основания за отмяната му. Административният съд коректно е установил релевантните факти и правилно е приел, че административният орган не е изпълнил произтичащото от закон задължение към датата на сезиране на съда с искане по чл. 256, ал. 1 АПК. С бездействието си задълженият субект е станал причина за завеждане на делото и извършване на разноските, претендирани от оспорващия пред първата инстанция. За възникване на отговорността за разноски е без значение обстоятелството, че органът е преустановил бездействието след образуване на делото. Действително, в разпоредбата на чл. 143, ал. 2 АПК, на която се е позовал съдът, не е уредена изрично хипотезата за дължимостта на разноските при прекратяване на производството поради отпаднал правен интерес от търсената съдебна защита, но това не променя правилността на решението съда относно възлагането на разноските на ответника. При липса на изрична уредба във всички случаи намира приложение общото правило на чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. чл. 144 АПК, според което страната, дала повод за завеждане на делото, дължи направените разноски на изправната страна. Съответно на общото правило в чл. 143, ал. 2 АПК е предвидено, че тежестта на разноските е за административния орган, оттеглил административния акт след оспорването му пред съда, а съгласно чл. 143, ал. 3 АПК, когато съдът отхвърли оспорването или прекрати производството, ответникът има право на разноски, освен ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото. Ето защо, след като по делото е установено, че за оспорващия е бил налице правен интерес от търсената защита, т.е. ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на делото, съдът правилно е уважил претенцията за присъждане на разноски и е отхвърли искането на ответника по чл. 248, ал. 1 ГПК вр. чл. 144 АПК да измени определението си в тази част. Правилно съдът не е уважил възраженията на ответника за наличие на злоупотреба с право от страна на оспорващия като основание за отхвърляне на претенцията за разноски. Преценката на съда относно правомерното упражняване на процесуалните права от оспорващия е ограничена в рамките на образуваното съдебно производство. Правилно решаващият съд е приел, че доколкото по делото не е установено недобросъвестно преследване на неправомерни цели от ищеца, няма основание да откаже присъждане на разноските в негова полза. Отговорността за разноски е материална деликтна безвиновна отговорност, която се реализира във връзка с изхода от конкретния правен спор, поради което е недопустимо решението за възлагане на разноските да се формира от обстоятелства, които са извън делото. Предвид изложеното, обжалваното определение е правилно и следва да се остави в сила. Искането на ответника по частната жалба за присъждане на разноски следва да се отхвърли. Разноски в производството по чл. 248, ал. 1 ГПК за разноски не се дължат. Общата норма на чл. 81 ГПК, съгласно която във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски, се отнася до актовете, с които спорът се разрешава по същество. Определенията на съда, постановени в производство по чл. 248 ГПК, не са актове, с които се разрешава спор по същество. Произнасянето на съда е за изменение или допълнение на постановения вече съдебен акт за съответната инстанция, т. е. не е допустимо кумулирането на нови задължения за разноски в "процеса относно разноските". Водим от горното, Върховният административен съд, състав на пето отделение,