Решение № 3053 от 12.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 2479/2017 г.

Решение № 3053 от 12.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 2479/2017 г., V о., докладчик председателят Донка Чакърова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на полицейски орган при Главна дирекция "Борба с организираната престъпност" (ГДБОП) срещу решение № 8076/19.12.2016 г., постановено по адм. д. № 8117/2016 г. по описа на Административен съд-С.-град (АССГ). Касаторът оспорва съдебното решение като твърди, че е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Касационният жалбоподател иска да бъде отменено обжалваното решение, да бъде върнато делото за ново разглеждане от друг състав или оставена в сила оспорената заповед. Съображения в подкрепа на твърдените касационни основания и искането са изложени в касационната жалба и писмени бележки. Претендира заплащане на разноски. Ответната страна А. К. А., редовно призована за съдебно заседание, не се е явила, не е изпратила представител и не е изразила становище по касационната жалба. Не претендира разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна. С обжалваното решение № 8076/19.12.2016 г., постановено по адм. д. № 8117/2016 г. по описа на АССГ е отменена Заповед за задържане на лице рег. № 1266зз-1323/4 от 20.07.2016 г. на полицейски орган при ГДБОП, с която на А. К. А. е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) задържане за срок до 24 часа по чл. 72, ал. 1, т. 1 от Закона за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР). Административният съд е приел, че оспорената пред него заповед е издадена от компетентен орган, в законоустановената форма, но при нарушение на закона и целта на закона. Така постановеното съдебно решение е неправилно. АССГ е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява съпричастност на А. А. с престъплението, за което е образувано досъдебно наказателно производство и не е сред лицата, за които е направено предложение спрямо тях да бъде извършено претърсване и изземване. Този извод е необоснован и не кореспондира с писмените доказателства, приети като неоспорени от страните. Видно от предложение рег. № 123160-103/12.07.2016 г. на разследващ полицай при СБОП-Б. (л. 39-50 от адм. д. № 8117/16) А. А. е посочена като управител на едно от дружествата, посредством които се намаляват задължения за ДДС и се избягва заплащане на дължими данъци (л. 41, предпоследен абзац). В оспорената пред АССГ заповед е посочено като фактическо основание за издаването й престъпление по чл. 321 и 255 от НК, което кореспондира с данните от цитираното предложение. Заповедта е издадена на 20.07.2016 г. в 8.00 часа, а А. А. е освободена в 12,30 часа. В този период от време, през което е ограничено свободното предвижване е извършен по отношение на нея личен обиск - протокол от 20.07.2016 г. (л. 6). По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че изводът на АССГ за нарушение на чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗМВР е необоснован. При налагането на ПАМ полицейският орган е разполагал с предварителни данни за извършено престъпление чрез дейността на търговско дружество, на което задържаното лице е управител. Н. А. А. да бъде задържана на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР се установява и последвалите задържането й действия по разследването на престъплението, след което тя е освободена в рамките на същия ден (задържането е продължило четири часа и половина). Правото на свобода и сигурност е регламентирано в чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ/Конвенцията, ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 1992 г.; в сила за Р. Б. от 7 септември 1992 г.), непосредствено след правото на живот (чл. 2) и следващите забрани на изтезанията и нечовешко отношение (чл. 3). След прогласяването на основното право, в първата разпоредба на Конвенцията се изброяват хипотезите, в които ограничаването на личната свобода е допустимо. Изброяването е изчерпателно и трябва да се тълкува ограничително. Само този подход съответства на целта на чл. 5 - да гарантира, че никой няма да бъде произволно лишен от свобода, на основание, което не е визирано в Конвенцията. Чл. 5 § 1 изисква на първо място задържането да е "законосъобразно", което включва условието да бъде спазен редът, предписан от националния закон. Така, чрез изискването за законосъобразност, Конвенцията препраща по същество към националното право. По своята правна същност, мярка "задържане за срок от 24 часа" по чл. 72 - чл. 75 от ЗМВР представлява принудителна административна мярка - административното разпореждане на орган на власт, непосредствено засягащо правната сфера на адресата. Предпоставка за 24-часовото задържане е наличието на достатъчно данни, от които може да се направи обосновано предположението, че задържаното лице е извършило противоправно деяние. Целта на закона е задържането като превантивна мярка да предотврати възможността задържаното лице да се укрие и спрямо него да не може да бъде проведено предварително разследване. Следва да се приеме, че възможността на органите на МВР да приложат принудителната административна мярка "задържане за срок до 24 часа" е дейност, свързана с разкриването на престъпление, а не с наличието на вече доказано такова. Съгласно нормата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР полицейските органи могат да задържат лице за което има данни, че е извършило престъпление. Задържането, като принудителна административна мярка, се предприема от полицейския орган при условията на оперативна самостоятелност. С. А. А. са съществували данни за съпричастност в конкретно престъпление, предприети са действия по разкриването му. Предмет на наказателното производство е доказването по несъмнен начин на всички елементи на престъпния състав. Целта на мярката по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР не е да се наложи наказание за установено по категоричен начин престъпление, а да се попречи на уличения в извършването му или да се укрие или да извърши друго престъпление или да осуети наказателно преследване. Също така това задържане предоставя възможност на полицейските органи да извършат неотложни действия, чрез които да бъдат събрани достатъчно данни за образуване на наказателно производство или да бъдат опровергани наличните данни за съпричастност на задържаното лице към извършването на престъпление. В случая за извършването на процесуалните действия временно е ограничена свободата на А. А. като по делото няма данни, че са съществували други възможности за установяване по категоричен начин или опровергаване на данните за съпричастност в престъплението. За всеки конкретен случай на задържане установяването на данните е в тежест на административния орган и в случая необосновано АССГ е приел, че необходимостта от задържането не е подкрепен със събраните по делото доказателства, респективно липсва законна цел за издаване на отменената заповед. Неоснователен е изводът, че е допуснато нарушение на принципа на съразмерност, което също неправилно е квалифицирано като основание за отмяна по чл. 146, т. 5 от АПК. Принципът съразмерност (чл. 6 от АПК) не е нарушен доколкото задържането е за кратък период от време и са съществували данни за извършено престъпление, които поради липсата на информация за последващо наказателно производство по отношение на А. А. е възможно именно по време на задържането й да са опровергани и да е предотвратено предприемането на по-ограничителни мерки спрямо нея. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че АССГ необосновано и незаконосъобразно е отменил оспорената заповед за задържане на лице до 24 часа. При разглеждане на спора пред първата инстанция не са допуснати процесуални нарушения, поради което след отмяна на решението на основание чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлена жалбата на А. А.. По водене на делото пред касаторът не е направил разноски, но е представляван от юрисконсулт, поради което с оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК има право на разноски в размер на 100 лв.