Определение № 492 от 24.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 1233/2014 г.

Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по постъпили две касационни жалби срещу въззивно решение № 1865, постановено от Софийски апелативен съд (САС), Гражданско отделение, Осми състав по гр.д. № 4506 по описа на съда за 2012 г. По изложени в касационната жалба съображения и основания за допускане на касационно обжалване, касаторът - ищец Д. И. Д. обжалва въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното такова, постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 7059 по описа за 2010 г. в отхвърлителната му част срещу ответника Н. за сумата над 20000 лева до общо предявеният размер от 50000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 30. 09. 2009 г., със законните последици. Иска се отмяната на обжалваното въззивно решение в тази му част и постановяване на друго такова по спора, с което предявеният от касатора иск да бъде уважен в пълен размер, със законните последици. По изложени в касационната му жалба и приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към жалбата съображения, касаторът – ответник С. „Н. “ (Н.) обжалва въззивното решение в частта му, с която първоинстанционното такова е отменено в отхвърлителната му част за сумата от 20000 лева и ответникът е осъден на основание чл. 226, ал. 1, вр. с чл. 284, ал. 1 от Кодекса за застраховането (КЗ), да заплати същата сума на ищеца, със законите последици. Претендира се обезсилване на решението в обжалваната му част, като недопустимо, при условията на евентуалност – отмяната му в тази част, като неправилно и връщане на делото на въззивния съд за разглеждане от друг състав с указания по прилагането на закона, или – отново евентуално – отмяната на въззивното решение в обжалваната част и постановяване на друго такова по съществото на спора, с което размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди да бъде намален. Страните не ангажират отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК на съответната жалба на противната страна. Касационните жалби, като подадени от страни в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, са процесуално допустими. По отношение на допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение, преценена съобразно изложените в жалбите и приложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, касационни основания и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, намира следното: Първоначалният иск, по който е образувано производството е предявен от касатора - ищец Д. срещу Г. фонд (ГФ) с правно основание чл. 226, ал. 1, вр. с чл. 288 от КЗ. След ангажиране от страна на първоначалния ответник ГФ, на доказателства по делото в уверение на това, че за увреждащия автомобил има сключена застраховка в ALLIANZ HELLAS I.. CO и e образувана щета в [фирма] – кореспондент на гръцкия застраховател в България, с молба от 23. 09. 2010 г., ищецът е поискал конституирането на Н. като трето лице – помагач и приемането за съвместно разглеждане по делото на предявен с отделна молба, именуван от него „обратен“ иск срещу касатора Н.. Този, така предявен иск е приет от въззивния съд не като обратен иск по см. на чл. 219, ал. 3 от ГПК, но като насочен срещу нов ответник по см. на чл. 228, ал. 3 от ГПК, обсъждан е в мотивите на въззивното решение, като такъв по чл. 226, ал. 1, вр. с чл. 282, ал. 3 и ал. 5, и чл. 284, ал. 1, т. 1 от КЗ, а в диспозитива на същото в обжалваната му от ответника част, е частично уважен, като такъв с правно основание чл. 226, ал. 1, вр. с чл. 284, ал. 1 от КЗ. По жалбата на касатора – ищец: В същата не е формулиран конкретен, разрешен от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, императивно изискващ се от разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване. В пространното „изложение на касационните основания“, инкорпорирано в жалбата и позоваващо се на чл. 280, ал. 1 от ГПК, в отлика от същинските касационни основания по чл. 281 от ГПК, се съдържа бланкетно позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК в частта му досежно развитие на правото. Излагат се и подробни съображения за несправедливост на присъденото от въззивния съд обезщетение по размер, несъобразяване на същото с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, определянето на размера на обезщетението в известно отклонение от практиката на ВКС, както и принципно се развиват съображения относно противоречивата практика на съдилищата по чл. 52 от ЗЗД. Съобразно разрешенията, дадени в т. 1, изр. второ, в края на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира, а непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Поради изложеното и доколкото в конкретния процесен случай такъв материалноправен или процесуалноправен въпрос жалбоподателят не е формулирал, не се установява по делото да е налице основният селекционен критерий за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на касатора – ищец Д. И. Д.. За пълнота на изложението следва да се посочи, че определянето от съда на конкретен размер на обезщетението за неимуществени вреди, съобразно постановеното от чл. 52 от ЗЗД – по справедливост, е израз на и резултат от упражняването на решаващата и автономна компетентност на съда по съществото на спора да извърши конкретна преценка, съобразно вътрешното си убеждение и въз основа на закона, на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, вследствие на което и да определи също така конкретен размер на приетото справедливото по см. на чл. 52 от ЗЗД обезщетение, която преценка и крайният резултат от същата, не подлежат на претендираното от касатора – ищец, уеднаквяване от страна на касационната инстанция. Независимо от посоченото, доколкото по изложените по-долу в настоящите мотиви съображения, по делото се установява да е налице отделното и самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване, с оглед наложителността от касационна проверка за евентуална недопустимост на въззивното решение (срв. т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., in fine), то въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване в неговата цялост, включително и в обжалваната от касатора – ищец част, с която е потвърдено първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част. По жалбата на касатора – ответник: Твърди се на първо място, че правната квалификация на предявения иск е такава по чл. 282, ал. 3 и ал. 5 от КЗ, а не възприетата от въззивния съд такава по чл. 284, ал. 1, т. 1 от с.з. Сочи се, че видно от изложените в исковата молба фактически твърдения на ищеца, процесното ПТП е настъпило на територията на България, поради което и ищецът с исковата си молба желае да ангажира отговорността на Н. в качеството му на национално представително бюро за България по см. на чл. 282, ал. 3 и ал. 5 от КЗ, а не като компенсационен орган по см. на чл. 284 от КЗ, в каквато насока твърдения в исковата молба няма. Претендира се недопустимост на въззивното решение, като постановено по непредявен иск с правно основание чл. 284, ал. 1, т. 1 от КЗ, в каквато насока нямало твърдения в исковата молба, поради което при определянето на правната квалификация на иска въззивният съд е въвел в делото факти, каквито не се твърдят от ищеца и в крайна сметка е разгледал непредявен иск. Сочи се по-натам, формулиран като първи съществен материалноправен и процесуалноправен въпросът относно правната квалификация на иска в случаите, когато по предявен срещу Н. иск се претендира обезщетение за вреди, причинени от произшествие, настъпило в България от МПС с регистрационен номер от държава - членка на системата „Зелена карта“, различна от България, при застрахована отговорност на водача на такова МПС от застраховател, установен в държава – членка на системата „Зелена карта“, различна от България. Твърди се, че присвоената от въззивния съд правна квалификация на такъв иск, а именно – по чл. 284, ал. 1, т. 1 от КЗ противоречи на практиката на ВКС и на практиката на съдилищата – предпоставки за допускане до касационно обжалване по т.т. 1 и 2 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. Спорният въпрос от гледна точка на касатора Н. се свежда до това отговаря ли Н. в конкретния процесен случай и ако да – в какво качество – на представително национално бюро по см. на чл. 282, ал. 2 и 5 от КЗ или на Компенсационен орган по см. на чл. 282, ал. 4, вр. с чл. 284-286 от КЗ. Формулира се втори въпрос, като обща предпоставка за допустимост на касационно обжалване по ал. 1 на чл. 280 от ГПК, с твърдяно наличие на допълнителната предпоставка за допускане на същото по т. 3 на същия текст, а именно – за разясняване в интерес на точното прилагане на закона и развитието на правото, на фигурата на представителя за уреждане на претенции по чл. 21 от Директива 2009/103/ЕС (какъвто се твърди да е Компенсационния орган по чл. 282, ал. 4 и чл. 284 – 286 КЗ), съответно – в чл. 284, ал. 1, т. 1 от КЗ, в отлика от фигурата на кореспондента за уреждане на претенции в България от името на застрахователи със седалище извън Република България, уредена в чл. 4 от Вътрешните правила на Съвета на Бюрата – [населено място], регламентиращи т.нар. „система „Зелена карта“, съответно – в чл. 269, ал. 7, чл. 282, ал. 3 и 5 от КЗ. По отношение на общо формулиран, като трети процесуалноправен въпрос за събиране на доказателства във въззивната инстанция, се поддържа постановяване на въззивното решение в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата, с твърдения за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила – недопускане на допустими и относими доказателства, в противоречие с цитирани и приложени поредица решения на касационната инстанция, формиращи задължителна за съдилищата практика. По отношение на твърденията в жалбата на Н. за недопустимост на обжалваното решение: Съобразно задължителните разрешения, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд го допуска до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. В конкретния процесен случай вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение е налице не поради присвоената от въззивния съд квалификация на иска, неправилното определяне на която, в случай че не е нарушено диспозитивното начало в процеса, респ. – не са подменени фактическите твърдения на ищеца в исковата му молба, се отразява не на допустимостта, а на правилността на решението. Становище по вероятната недопустимост на решението, касационната инстанция в случая дължи с оглед необходимостта от преценка досежно основателността на твърденията на касатора Н. за уважаването от въззивния съд на непредявен иск, доколкото фактическият състав, сочещ на според съда на основателност на уважения иск, така както е възприет от съда, за да го квалифицира, съдържа по необходимост факти, осъществяването на които ищецът не е релевирал, поддържал и/или се е домогвал да доказва по делото. На следващо място, освен по релевираните от касатора – ответник Н., съображения за произнасяне по непредявен иск, касационна преценка досежно допустимостта на решението се дължи и поради спорния, според настоящия състав процесуален въпрос за допустимостта на възприетото от въззивния съд последващо, обективно и субективно, евентуално съединяване на искове, в хипотезата на чл. 228, ал. 3 от ГПК и при условие, че в рамките на образуван и висящ процес, а не с първоначалната искова молба, по делото се привлича нов, различен от първия (ГФ), евентуален ответник (Н.), последващо съединеният за разглеждане иск срещу който е предявен на различно от първоначално заявеното с исковата молба, правно основание на иска срещу първоначалния ответник, и при липса на връзка между основанията за ангажирането на отговорността на двамата ответници. Поради изложената вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение, следва да бъде допуснато касационно обжалване на същото в цялост. По-натам и в случай, че след извършената касационна проверка се установи, че обжалваното въззивно решение е допустимо в обжалваната му част, касационно обжалване на същото в осъдителната му част, следва да бъде допуснато по жалбата на Н. и досежно неговата правилност, по първия, формулиран от касатора Н. материалноправен въпрос за правната квалификация на иска и в частност – за основанието, на което Н. отговаря в случаите, като процесния – когато се претендират вреди, причинени от произшествие, настъпило в България от МПС с регистрационен номер от държава - членка на системата „Зелена карта“, различна от България, при застрахована отговорност на водача на такова МПС от застраховател, установен в държава – членка на системата „Зелена карта“, различна от България. По отношение на този въпрос са налице, както общият селективен критерий на чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото същият е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, така и соченият от касатора Н., допълнителен селекционен критерий по т. 2 от чл. 280, ал. 1 на ГПК, доколкото присвоената с обжалваното въззивно решение, правна квалификация на иска е в противоречие с цитираната, и приложена, каузална практика на съдилищата (първите три от посочените решения на САС, по отношение на които се установява да са влезли в сила), така както същата е разяснена в т. 3 от ТРОСГТКВКС №1/2010 г. По отношение на същия въпрос не е налице поддържаният допълнителен селекционен критерий по т. 1 от същия текст, доколкото цитираното и приложено определение на ВКС № 886/2011 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., макар и представляващо задължителна за съдилищата практика, но отговаря на друг, процесуалноправен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, а именно – за международната компетентност на българския съд да се произнесе по сходен, предявен срещу Н. иск, но не разрешава по задължителен начин въпроса за правната квалификация на иска в случаи, като процесния. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулираните от Н. втори (обоснован с допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК) и трети, правни въпроси. Вторият въпрос е релевантен по см. на ал. 1 от чл. 280 на ГПК, но не е налице основанието по т. 3 на същия текст – преценени в светлината и на приложимите международноправни актове, разпоредбите на които въвеждат в българското национално законодателство, съответните приложими разпоредби на чл. 282-286 от КЗ, не са непълни, неясни или противоречиви, за да се налага създаването на съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито пък самата съдебна практика по прилагането на същите разпоредби обосновава необходимост от промяната й, поради неточно тълкуване, или от осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Трети въпрос в същински смисъл няма формулиран, доколкото от касатора не е поставено конкретно питане във въпросителна форма, отговорът на което да е обусловил правните изводи на съда. Не е заявен изрично и допълнителен селекционен критерий по т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. Независимо от изложеното и дори и да се приеме, че по отношение на така общо поставения въпрос за събиране на доказателства пред въззивната инстанция „... в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата...“, е налице общият селекционен критерий по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото решаващите изводи на въззивния съд относно вида и степента на увредите на ищеца, са основани на заключенията на СМЕ, отразяващи и оспорваната от касатора Н., според него - недоказана фрактура на гръдната кост на ищеца, то не е налице допълнителен селекционен критерий по някоя от т.т. 1-3 на ал. 1 от чл. 280 на ГПК. Това е така, доколкото заключението на допълнителната СМЕ, допусната по искане именно на касатора Н. (молба от 26. 10. 2011 г.), което заключение, като непълно и необосновано, е оспорено от същия едва в отговора му на въззивната жалба, е прието в присъствието на процесуален представител на Н. в открито заседание в първата инстанция на 03. 10. 2012 г., без същото да е оспорено и/или да е искано поставянето на каквито и да било допълнителни и/или повторни задачи, или въпроси на ВЛ по СМЕ. При така изложеното, правото на касатора да иска събирането на доказателства за същите обстоятелства след този момент (откритото заседание, в което са приключили устните състезания и е даден ход на делото по същество) е преклудирано, а релевираният от него, като основание за допускане на касационно обжалване, отказ на въззивния съд да допусне такова събиране във въззивната инстанция, не съставлява претендираното съществено нарушение на съдопроизводствените правила, противоречащо на цитираната от касатора съдебна практика. При така изложеното обжалваното въззивно решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване в цялост. Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение