Определение № 1683 от 01.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1199/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. И. И., чрез адвокат Е. Ч., срещу въззивно решение № 188/28.10.2024 г. по в. гр. д. № 302/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Допустим ли е искът за имуществени вреди за деяния, намиращи се систематически в глава VIII на НК – Престъпления против дейността на държавни органи, обществени организации и лица, изпълняващи публични функции, раздел I „Престъпления против реда на управление“, чл. 278б, ал. 3, където изпълнителното деяние се изразява не от действие на външно и против дейността на органа на управление лице, а в издаване на административен акт от самия пряко избран и стоящ на върха на местната власт орган, при съобразяване от последния на множество обстоятелства и при наличие на оперативна самостоятелност за тези решения; 2. След като на административните съдилища са подведомствени всички дела по искания за обезщетения за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на административни органи и длъжностни лица, не би ли следвало съдът, който следи служебно за точно прилагане на подсъдността, да прекрати делото, като го изпрати на компетентния административен съд, дори да не е повдиган спор за подсъдност; 3. Ищецът или държавата имат правен интерес да водят иск за непозволено увреждане по повод издадения административен акт, след като защитата на културните ценности от национално значение е функция на държавата, независимо от собствеността им; 4. След като кметът не е отделна част от административната структура на общината, а я представлява, може ли общината да претендира деликтна отговорност срещу себе си, когато се преценява правната допустимост и наличието на правен интерес за водене на иск за имуществени вреди вследствие на издаден от самата нея административен акт; 5. Допустимо ли е да се приеме за доказателство в подложеното на касация решение кредитираната от съда „съдебно-оценителна експертиза“, след като не само в Република България, но и по света няма нито обективен критерий, нито специалист с призната правоспособност за оценител на недвижимо културно наследство, а назначеното „вещо лице“ не е оценител, никога не е виждал обекта на експертизата, нито разполага или е представил каквато и да е техническа документация, от която да е видно, че има други специални знания, с които да изпълни възложената му от съда задача. Ответникът по касация община Хасково, представляван от кмета С. Д., е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основанията за допускане на решението до касация, като оспорва жалбата и по същество. Претендира съдебни разноски – възнаграждение за юрисконсулт. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 260013/07.07.2023 г. по гр. д. № 426/2020 г. на Окръжен съд - Хасково, с което Г. И. И. е осъден да заплати на община Хасково, по предявения иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, сумата 89 000 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от неправомерното разрушаване на общинско имущество – сграда с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], представляваща паметник на културата с национално значение – Хасковски затвор, която ответникът е наредил да бъде премахната със Заповед №514/14.05.2015 г. и за което е осъден с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 14.05.2020 г., до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 27 120, 28 лева, представляваща законна лихва върху сумата от 89 000 лева, за периода от 14.05.2017 г. до 14.05.2020 г. Въззивният съд е приел за безспорно между страните, че процесната сграда е била собственост на община Хасково въз основа на договор от 14.03.2011 г. за безвъзмездно прехвърляне на правото на собственост върху недвижим имот – частна държавна собственост, по реда на чл. 54 ЗДС. С влязла в сила присъда от 16.11.2017 г. И. е признат за виновен, че на 14.05.2015 г. в гр. Хасково, в качеството си на длъжностно лице – кмет на община Хасково, противозаконно /в нарушение на разпоредбите на чл. 196, ал. 8 и чл. 197, ал. 1 ЗУТ и чл. 83, ал. 5 ЗКН/ е дал разрешение за разрушаването на културна ценност – издал е Заповед № 514 от 14.05.2015 г., с която е наредил да бъде премахната процесната сграда – Хасковски затвор, със застроена площ от 417 кв. м., построена през 1892 г., обявена за паметник на културата с историческо значение, със статут на историческа недвижима културна ценност категория „национално значение“, включена в списък на историческите паметници в Хасковски окръг, обнародван в ДВ, бр. 36 от 1970 г. под №35, на стойност 89 000 лв., като е последвало разрушаването на културната ценност, съставляващо престъпление по чл.278б, ал. 3 вр. с ал. 2 НК. Посочено е, че съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд относно това дали деянието е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Съдът е отбелязал, че обективен признак от фактическия състав на престъплението по чл. 278б, ал. 3 вр. ал. 2 НК е неговият предмет – сградата Хасковски затвор, която е била със статут на историческа недвижима културна ценност. Поради това доводите на Г. И., че сградата не притежава характеристиките на културна ценност, са приети за неоснователни. Съобразено е също, че престъплението е резултатно и се счита за довършено с разрушаването на сградата – културна ценност, поради това и твърденията на И., че състоянието на сградата е било компрометирано, са преценени като неотносими към предмета на спора. Разрушаването на сградата е довело да прекратяване на съществуването й като самостоятелен обект на вещно право, съответно патримониумът на общината като неин собственик е намалял. Съдът не е приел доводите на общината, че установената в наказателното производство стойност на сградата от 89 000 лева го обвързва, доколкото размерът на вредите представлява обективен елемент от фактическия състав на престъплението само в изрично предвидените от закона случаи. По делото са назначени две технически експертизи, като според заключението на първата сградата е на стойност 160 036 лева, а според повторната експертиза стойността е 9888 лева. Съдът е посочил, че по първата експертиза експертът е съобразил спецификите при оценка на недвижими културни ценности, както и че големият общ експлоатационен срок обуславя по-голямото функционално и икономическо изхабяване на тези обекти, предвид динамичната промяна през време на физическото им съществуване на икономическите, социални и технически условия на живот. Вещото лице е приело за базова година на функциониране на сградата 1975 г., когато е реставрирана с извършване на строително-монтажни, консервационни и реставрационни дейности, разходите за които към онзи момент са били 31 323 лева, а капитализираната им стойност към 30.06.2015 г., когато сградата е прекратила съществуването си – 50 947 лева. В заключението по втората експертиза е посочено, че процесната сграда не е притежавала никакви специфични характеристики, качества, признаци и изпълнени критерии нито към момента на предоставянето на статут на недвижима културна ценност, нито в последващите периоди до м.май-юни 2015 г., когато е разрушена. Пазарната й стойност е определена като на конвенционална сграда с обичайни индивидуални характеристики, съгласно общите условия, подходи и методи, която след като е преустановено използването й като затвор е занемарена, използвана за складови помещения за военно имущество, без да са извършвани ремонтни или реставрационни работи след изграждането й, а единствено козметичен ремонт на част от нея през 1975 г. Противоречието между заключенията по двете експертизи касае ремонтните дейности върху сградата от 1975 г. Според показанията на свидетеля Г., директор на историческия музей в онзи период, ремонтът е извършен в западната част на сградата, която след като е престанала да функционира като затвор, е била предоставена на Българската армия. Състоянието й е било много тежко, като за целите на музейното дело, тази част е била ремонтирана през 1975 г. Всички подови конструкции били прогнили и сменени с нови дъски, покривната конструкция била срутена и сменена, имало изкъртване и измазване на стените. Съдът е направил извод, че сведенията му сочат за извършен основен ремонт в сградата. Същественото различие между двете експертизи, водещо до драстичната разлика в остойностяването на разрушената сграда, е в зачитането на статута на процесната сграда като културна ценност, с който първоначалната експертиза е съобразена, а заключението на повторната е отрекло наличието на каквито и да било характеристики на такава. Прието е, че статутът на сградата е изяснен като паметник на културата с историческо значение по обвързващ за съда начин с влязлата в сила присъда. С оглед тази констатация, съдът е възприел заключението по първата оценителна експертиза, с което пазарната стойност е определена на 160 036 лева. Изложени са съображения, че съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД при задължение, възникнало от непозволено увреждане, длъжникът се счита в забава и без покана, поради което е основателна и претенцията за обезщетение за забавено плащане за периода 14.05.2017-14.05.2020 г. Отбелязано е, че погасителната давност не се прилага служебно, а с изтичането на срока за отговор на исковата молба, възражението за нея се преклудира. В случая от страна на ответника не е подаден отговор на исковата молба в срок, а в подадения такъв липсва заявено възражение в посочения смисъл. За първи път то е въвдено в първото открито съдебно заседание. Независимо от това, възражението е и неоснователно, доколкото за причинената в резултат на престъпление вреда, съгласно чл. 203, ал. 2 КТ отговорността се определя от гражданския закон – чл. 45 ЗЗД, респ. приложима е общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, която към момента на подаване на исковата молба не е изтекла. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първите четири въпроса относно допустимостта на производството не обуславят допускане на касационно обжалване. Те са свързани с твърденията на касатора за липса на подведомственост на делото на гражданските съдилища и с процесуалния ред, по който следва да бъде разгледана исковата претенция. С оглед изложеното от ищеца в исковата молба, въззивният съд е квалифицирал предявения иск иск по чл.45 ЗЗД, разглеждането на който подлежи по реда на ГПК от гражданския съд. В установената практика на ВКС е прието, че влязлата в сила присъда е задължителна съгласно чл. 300 ГПК за гражданския съд, разглеждащ гражданскоправните последиците от деянието, относно това дали то е извършено или отречено, дали е противоправно и дали деецът е виновен, като задължителната сила на присъдата се разпростира върху всички признаци на престъпния състав, вкл. правната квалификация на деянието. В случая въззивният съд е посочил, че с издаването и изпълнението на заповедта за разрушаване на процесната сграда, Г. И. е извършил противоправно деяние, като е увредил имуществената сфера на община Хасково, от което са произтекли имуществени вреди за ищеца, изразени в имуществена загуба, еквивалентна на пазарната стойност на разрушената недвижима вещ. При това положение, той е нарушил общото правило да не се вреди другиму – основание за ангажиране на гражданската му отговорност съгласно чл. 45 ЗЗД. Противоправността на деянието /издаването на процесната заповед и разрушаването на Хасковския затвор/ е установено с влязлата в сила присъда на наказателния съд, поради което въззивният съд не може да извършва преценка на основателността на действията на И. в качеството му на кмет. Въззивният съд е приел, че отговорността на ответника е ангажирана с оглед извършения от него деликт, от който за общината са настъпили вреди. За нея е налице правен интерес да претендира обезщетение срещу делинквента. Последният въпрос от изложението към касационната жалба е фактически и касае съществото на спора. Той изисква обсъждане и преценка на доказателствата и фактите по делото, доколкото отразява несъгласието на касатора със заключението на вещото лице по съдебно-оценителната експертиза. Така формулиран, въпросът не осъществява изискването за обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. При този изход на производството по чл. 288 ГПК на ответника по касация – община Хасково следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение съгласно разпоредбите на чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. чл. 81 ГПК и чл. 37 ЗПП, вр. чл. 12, ал. 1, чл. 13 и чл. 5 ЗВЕРБ в размер на 51,13 евро. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.