Решение № 4349 от 21.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8808/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на „ПРЕМИЕР БГ“ ЕООД против Решение № 5857/29.05.2025 г., постановено по адм. д. № 3043/2024 г. по описа на Административен съд – Варна, с което е отхвърлен предявеният иск за обезщетение в размер на 1650 лв. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно, необосновано и постановено в противоречие с материалния закон – касационни основания по чл.209, т.3 от АПК, като се твърди, че общината е извършила незаконосъобразно действие, изразяващо се в публикуване на интернет страницата на общината на информация, че срокът за изпълнение на административна услуга 2878 „Обработване на заявление-декларация за обстоятелствена проверка“ е до 30 дни, вместо 7 дни. Развиват се доводи, че подзаконов нормативен акт, противоречащ на закона, не може да поражда правни последици, както и че са налице вреди и причинна връзка. Иска се отмяна на решението и уважаване на иска. Ответникът – Община Аврен, оспорва жалбата като нередовна, алтернативно като неоснователна. Моли съдебното решение да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Първоинстанционният съд е приел за установено, че на 09.11.2023 г. дружеството е подало заявление до кмета на Община Аврен за заверка на молба-декларация за извършване на обстоятелствена проверка на самостоятелен обект в сграда, за което е заплатило такса в размер на 250 лв. На интернет страницата на общината за услугата е бил посочен срок „до 30 дни“. Впоследствие с писмо от 21.11.2023 г. заявителят е бил уведомен да отстрани нередовности по заявлението, а на 08.01.2024 г. е представил изисканата схема. По повод липсата на произнасяне дружеството е подало жалба срещу мълчалив отказ, по която е било образувано адм. д. № 396/2024 г. по описа на Административен съд – Варна. С влязло в сила определение жалбата е оставена без разглеждане като просрочена, като е прието, че приложимият срок за произнасяне е 7-дневният по чл. 57, ал. 2 АПК, респективно и при съобразяване на отстраняването на нередовностите жалбата отново е просрочена. По повод това производство и последвалото частно обжалване дружеството е направило разноски за държавни такси, адвокатски възнаграждения и е заплатило присъдено в полза на общината юрисконсултско възнаграждение. При тези факти първоинстанционният съд е приел, че искът е допустим, но неоснователен, тъй като не е налице незаконосъобразно действие на общинската администрация, а и претендираните суми не представляват вреди по смисъла на чл. 4 ЗОДОВ, намиращи се в пряка и непосредствена причинна връзка с твърдяното действие. Настоящият състав намира, че решението е валидно, допустимо и правилно. Неоснователни са касационните оплаквания, че публикуването на срок „до 30 дни“ за процесната услуга съставлява незаконосъобразно действие, което пораждаща отговорност по чл.1 от ЗОДОВ. Действително сроковете за издаване на административни актове и за извършване на административни услуги се определят от закона, а не по усмотрение на администрацията, поради което общината не може да дерогира чл. 57 АПК чрез информация на интернет страницата си. Първоинстанционният съд изрично е отбелязал това в своето решение. Правилен е и по-нататъшният му извод, че самото публикуване на такава информация в случая не представлява незаконосъобразно действие в смисъла на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, защото не се установява администрацията да е целяла или фактически да е изменила нормативно установения срок, а е изпълнила задължението си по чл. 28 АПК за даване на информация, както и по чл. 16, ал. 1 от Наредбата за административното обслужване и чл. 25 от Наредбата за административния регистър да обявява информация относно предоставяните услуги, включително сроковете за тяхното извършване. Посоченият срок „до 30 дни“ не е самостоятелен нормативен източник и не променя приложимия по закон срок. Този срок представлява оповестена обща информация относно възможната продължителност на административното обслужване в хипотезите, при които законът допуска по-дълъг срок, включително по чл. 57, ал. 5 и ал.6 от АПК. Следователно правилно първоинстанционният съд е приел, че дори обявената информация да не отразява точно приложимата за конкретното производство хипотеза, това обстоятелство не е равнозначно на противоправно действие, годно само по себе си да ангажира деликтната отговорност на общината по ЗОДОВ. Неоснователни са доводите, че съдът е дал превес на подзаконов акт пред закона. В мотивите си първоинстанционният съд не е приел, че подзаконовият акт дерогира закона, а че публикуваната информация не представлява нормативно установяване на срок, а обобщено указание към гражданите, което не променя приложимите разпоредби на АПК. Следователно липсва противоречие с принципа за върховенство на закона. Неоснователно е и възражението, че всяко позоваване на подзаконов акт, противоречащ на закона, ангажира автоматично отговорността по ЗОДОВ. За да възникне такава отговорност, следва да е налице конкретно незаконосъобразно действие или бездействие, което пряко е причинило вреди. В случая не се установява административният орган да е отказал услуга, позовавайки се на 30-дневен срок, нито да е предприел действия, които пряко да са довели до вредоносния резултат. По отношение на твърдяните вреди правилно е прието, че заплатената такса за административна услуга не представлява вреда, а нормативно дължимо плащане за иницииране на административно производство. Също така разноските за държавни такси и адвокатски възнаграждения по съдебните производства не са вреди по смисъла на чл. 4 ЗОДОВ, а подлежат на присъждане по реда на чл. 143 АПК съобразно изхода на съответното дело. Присъденото юрисконсултско възнаграждение също произтича от влязъл в сила съдебен акт и не може да бъде квалифицирано като вреда от административно действие. Правилен е и изводът на първоинстанционния съд, че претендираните суми не съставляват преки и непосредствени вреди от твърдяното действие. Заплатената такса от 250 лв. за административната услуга не е причинена от публикуваната информация относно срока, а представлява нормативно установено условие за разглеждане на заявлението и започване на административното производство. Тя би била дължима независимо какъв срок е обявен на сайта на общината. Държавните такси и адвокатските възнаграждения, направени в съдебните производства по оспорване на мълчаливия отказ и по частната жалба, по своята правна същност са съдебни разноски. Те се подчиняват на специалния режим на присъждане по чл. 143 АПК и не могат да бъдат квалифицирани като имуществени вреди по смисъла на чл. 4 ЗОДОВ, когато са резултат от упражняване на процесуални права в отделно съдебно производство и зависят от неговия изход. Същото важи и за сумата от 200 лв., присъдена на общината като юрисконсултско възнаграждение с влязъл в сила съдебен акт. Това задължение произтича не от твърдяното фактическо действие на администрацията, а от постановения съдебен акт по правилата за разноските. Следователно между оповестената информация на интернет страницата и тези парични разходи липсва онази пряка, непосредствена и необходима причинна връзка, която законът изисква. Неоснователни са и доводите, основани на практиката на ЕСПЧ относно правото на достъп до съд. В случая не е налице ограничаване на достъпа до съд от страна на държавен орган, а упражняване на съдебен контрол, при който е прието, че жалбата е просрочена съобразно закона. Това не представлява нарушение на чл. 6 ЕКПЧ. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за отмяна на първоинстанционното решение. По отношение на разноските: ответната страна е направила искане за присъждане на адвокатско възнаграждение, доказателства за заплащането му по делото не са представени, поради което разноски не следва да бъдат присъждани. С оглед изложеното, и на основание чл. 221, ал. АПК предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение