Определение № 2423 от 30.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2104/2024 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „СД Виана“ ООД срещу решение №400 от 19.06.2024г. по в.гр.д.№1164/2021г. на Софийски апелативен съд. С него след частична отмяна и потвърждаване на решение от 06.08.2021г. по т.д. №4261/2016г. на СГС, VI -10 състав, е отхвърлен предявеният от „СД Виана“ ООД иск по чл.79, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл. 266, ал.1 от ЗЗД против Община Бяла за сума в общ размер от 279 230,86 лева – стойността на изпълнени от ДЗЗД „Борово Еко“ по договор № Д-147/22.05.2015г. за изграждане на регионална система за управление на отпадъците за регион Борово, Бяла, СМР по акт (сметка – опис) 6 от 25.11.2015г., съобразно дела на ищеца в ДЗЗД „Борово Еко“. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на процесуалните правила и нарушения на материалния закон. Касаторът поддържа, че юридическият факт, от който произтича неговата претенция, е изпълнението на конкретни СМР, описани детайлно в исковата молба. Също сочи,че е въвел твърдения за претенция по сключен договор, който е със съдържание, различно от това по проведената обществена поръчка. Изтъква, че ищецът не е длъжен да извърши правна квалификация на иска си и волеизявлението му относно правната квалификация не обвързва съда, който сам е длъжен да определи правното основание на иска въз основа на изложените в исковата молба фактически обстоятелства и петитум. Според касатора въззивният съд, предвид въведените в жалбата доводи за неправилна квалификация на спора от първата инстанция, е бил длъжен съгласно постановките на т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС да измени правната квалификация на иска. Касаторът също изразява становище, че искът за изпълнение на договорно задължение е същевременно иск за реституиране на даденото в изпълнение на договора в случай, че договорът се признае за нищожен. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Задължен ли е ищецът да сочи правна квалификация на иска си и обвързан ли е съдът от посочена от ищеца правна квалификация на изложените в исковата молба факти? 2. Какви са правомощията на въззивния съд, когато при непроменени фактически обстоятелства и петитум на иска въззивният съд възприеме различна правна квалификация – следва ли той да разреши спора по същество и в съответствие с действителното правно основание? 3. Следва ли съдът да мотивира решението си като обсъди всички твърдения на страната в тяхната съвкупност? 4. Какви са правомощията на съда при установяване на неправилна правна квалификация на изложените от ищеца фактически обстоятелства? Поддържа, че по първия въпрос е допуснато противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС №2/77г., ТР №2 от 29.02.2012г. по тълк.д. №2/2011г. на ОСГТК на ВКС, решение №65/27.04.2016г. по гр.д. №3693/2015г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение от 20.02.2012г. по гр.д. №658/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение от 08.03.2011г. по гр.д. №127/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение от 23.07.2010г. по гр.д. №92/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о. За втория въпрос сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №45/27.05.2019г. по гр.д. №2746/2018г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение №81/04.02.2021г. по гр.д. №3382/2019г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение №65/13.06.2019г. по гр.д. №3460/2018г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение №157/30.10.2013г. по т.д. №1091/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №226/03.08.2011г. по гр.д. №1470/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение №329/20.12.2011г. по гр.д. №1789/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение №138/25.05.2010г. по гр.д. №738/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и други, в които се приема, че ако съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешно основание, не се касае за произнасяне по непредявен иск, а за неправилно приложение на материалния закон. За трети въпрос сочи противоречие с решение №239/07.01.2020г. по гр.д. №4910/2018г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №22/09.03.2021г. по гр.д. №857/2020г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение №69/13.05.2019г. по гр.д. №3436/2018г. на ВКС, ГК, І г.о. Поддържа, че четвъртият въпрос е разрешен в отклонение от задължителните указания в т.2 от ТР №1/2013 на ОСГТК на ВКС и в т.19 от ТР №1/2001 на ОСГК на ВКС. Ответникът Община Бяла поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Поддържа, че жалбата е неоснователна, тъй като обжалваното решение е законосъобразно, правилно и постановено при спазване на материалните и процесуалноправни норми. Подробни съображения излага в писмен отговор на касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че претенцията на ищеца по делото е на основание незаплащане на изпълнената и предадена работа по Договор №Д-147/22.05.2015г., съответно правното основание на предявения иск е чл.79 ал.1 във връзка с чл.266 ал.1 от ЗЗД и обезщетение за забавено плащане по чл.86 ал.1 от ЗЗД. Във връзка с доводите на въззивника за погрешна правна квалификация на предявения иск е изтъкнал, че правната квалификация на твърденията се дава от съда, въз основа на изложените факти. Посочил е също, че с определението по доклада първоинстанционният съд е дал указания на страните във връзка с предявената договорна претенция, разпределил е доказателствената тежест, както и е указал на ищеца, че следва да установи валидността на облигационното правоотношение, поради което и съгласно т.2 от ТР №1/2013 на ОСГТК на ВКС въззивният съд не дължи изготвяне на нов доклад с нови указания до страните. От представените по делото писмени доказателства е приел за установено, че с решението за обявяване на обществената поръчка възложителят е посочил като краен срок на изпъление датата 13.10.2014г., а отварянето на офертите е предвидено на 15.03.2013г., както и че с предложения линеен график „Борово еко“ е предложило продължителност на изпълнението 504 календарни дни. Позовал се е на разпоредбата на чл.41 ал.2 от ЗОП, която задължава възложителя да сключи договор, който съответства на приложения в документацията проект, допълнен с всички предложения от офертата на участника. Счел е, че така определеният от изпълнителя и приет от възложителя срок съставлява съществено условие по договора, поради което включването в договора на клауза, че срокът за изпълнение е 30.11.2015г., с оглед началната дата на подписването на договора -22.05.2015г. по съществото си не представлява удължаване на срока на договора в хипотезите, които са предвидени в закона, а промяна в параметрите на възлагателната процедура, което е недопустимо изменение, обуславящо нищожност на договора. Като евентуален аргумент е изтъкнал, че дори да се приеме, че се касае за допустимо изменение по ЗОП /отм./, тъй като срокът е съществен елемент от съдържанието на договора, то същият се явява такъв с невъзможен предмет. Изложил е аргументи, че когато изпълнителят не може да изработи и предаде изработеното по договора за изработка поради невъзможен срок и това е било известно на страните към момента на сключване на договора, като тази невъзможност е обективна и не произтича от субективното поведение на изпълнителя, договорът се явява нищожен поради невъзможен предмет. Предвид липсата на валидно възникнала договорна връзка между страните по делото, за неоснователна е приета претенцията на „СД Виана“ ООД за заплащане на възнаграждение за изпълнените по договора СМР. За неоснователни са приети и оплакванията на въззивника, че първоинстанционният съд неправилно е квалифицирал иска на договорно основание, поради което следва да бъде променена правната му квалификация съобразно изложените в исковата молба обстоятелства като такъв по чл.59 от ЗЗД. Становището си съдът е аргументирал с доводи, че с исковата молба претенцията е заявена като такава на договорно основание и е подържана като такава в целия процес пред първата инстанция, като е недопустимо пред въззивната инстанция от страна на ищеца да се прави изменение на основанието на предявения иск при ясно заявена и подържана претенция пред първоинстанционния съд. Посочил е, че искът по чл.59 от ЗЗД предпоставя наличието на твърдения за неоснователно обогатяване, каквито не са въведени в исковата молба. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по първия, втория и четвъртия въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК. С оглед доводите на касатора, че съдът неправилно е квалифицирал спорното материално право, поставените въпроси досежно определянето на правната квалификация на иска и дължимата служебна проверка в стадия по селекция на касационните жалби, настоящият състав намира, че следва да се произнесе и относно основанието по чл.280 ал.2 пр.2 от ГПК за достъп до касация – вероятна недопустимост на въззивното решение. Съгласно задължителната съдебна практика – т.9 от ППВС №1/1985г ., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК /решение №249 от 23.07.2010г. по гр. д. №92/2009г., IV г. о., решение №124 от 24.03.2011г. по гр. д. №882/2010г., решение №131 от 14.07.2011г. по гр. д. №1120/2010г., II г. о., решение №329 от 20.12.2011г. по гр. д.№1789/2010г., III г. о., решение №157 от 30.10.2013г. по т. д. №1091/2012г., I т. о. и цитираните в него решения на ВКС, решение №130 от 23.06.2016г. по т. д. № 748/2015 г., I т. о., решение № 163 от 24.10.2017г. по т. д. №2323/2016г., II т. о. и др./, се приема, че предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба, а правната квалификация на спорното право се определя от съда съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. В практиката на ВКС е направено ясно разграничение между недопустимост и неправилност на решението с оглед дадена правна квалификация. Утвърдено е разбирането, че правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното решение, само когато е нарушен принципът на диспозитивното начало в гражданския процес, т. е. когато съдът се е произнесъл извън предмета на спора и обхвата на търсената защита. Дадената от съда правна квалификация на иска, с който е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението. В случая липсват твърдения и данни за отсъствието на процесуални предпоставки за допустимост на предявените искове, както и за десезиране на съда. Не се установява и отклонение от диспозитивното начало на процеса, доколкото съдът се е съобразил с искането на ищеца и с фактите и обстоятелствата, които са въведени с исковата молба, а именно за заплащане на претендираната сума на основание договор. Определената от съда правна квалификация на спорното право се основава на твърденията на ищеца и заявения петитум. Касаторът обвързва твърденията за погрешна правна квалификация на иска, с доводите, че след като въззивният съд е приел процесните СМР за осъществени в изпълнение на нищожния договор за строителство № Д-147/22.05.2015г., той е следвало да присъди на ищеца тяхната равностойност. По същество това разрешение предполага, че ако констатира, че претенцията на ищеца не може да бъде уважена на заявеното основание, съдът следва да подмени служебно основанието. Това поддържано от касатора становище е в противоречие с последователната практика на ВКС по приложение на принципа на диспозитивното начало в процеса, включително и с цитираните от касатора в изложението решения на ВКС. Тезата на касатора, че искът за изпълнение на договорно задължение е същевременно иск за реституиране на даденото в изпълнение на договора в случай, че той бъде признат за нищожен, също не намира подкрепа в цитираната от него практика. По изложените съображения не би могло да се приеме, че обжалваното въззивно решение е вероятно недопустимо, както и постановено в отклонение от постоянната практика на ВКС относно определянето на правната квалификация на иска, поради което не е налице основанието за достъп до касация по чл. 280 ал.2 пр.2 от ГПК, така и това по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК във връзка с трите въпроса. Също следва да се отбележи, че въпросите не са изцяло съответстващи на мотивите на въззивния съд, който не е изразил становище, че е обвързан от дадената от ищеца правна квалификация на иска, нито е приел различна от дадената от първоинстанционния съд правна квалификация, с каквато хипотеза са свързани вторият и четвъртият поставени в изложението въпроси. В настоящия случай с оглед, правилно определеното от първоинстанционния съд правно основание на иска, съобразено с изложените в исковата молба факти и обстоятелства, за въззивния съд не се е породило задължение да даде указания относно подлежащите на доказване релевантни факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства, което би възникнало ако установи неправилно определена от първата инстанция квалификация на иска. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана и постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в цитираното от касатора решение, така и в редица други решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК /решение №212/01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №202/21.12.2013г. по т.д. №866/2012г. на ВКС, ТК, I отделение, решение №76/12.06.2012г. по т.д. №377/2011г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №581/30.09.2010г. по гр.д. №1019/2009г. на ВКС, ГК, III отделение и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая въззивният съд е обсъдил подробно всички възражения и оплаквания във въззивната жалба, като във връзка с тях е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства. Коментирал е съдържанието на представените писмени доказателства – сключения между страните договор и документацията по проведената обществена поръчка. При тези данни е формирал извод за нищожност на сключения договор за обществена поръчка и поради това не е обсъждал останалите събрани доказателства, касаещи изпълнението на този договор. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, като обсъди всички доводи на страните, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС на РБ. Касаторът въвежда доводи, че въззивният съд не е взел предвид твърдението му, че договорът е разписан със съдържание, различно от това по проведената обществена поръчка, а именно от това твърдение е следвало да квалифицира исковата претенция като такава по чл.34 от ЗЗД, респ. чл.55 ал.1 от ЗЗД и чл.59 от ЗЗД. Посочените доводи нямат отношение към допустимостта на произнасянето на съда, нито към дължимата от съда правна квалификация на иска, а касаят правилността на извършената преценка на доводите и твърденията на страните относно значимите за спора факти. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 предл.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд