Определение № 60600 от 24.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 86/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Х. Х. срещу решение №11973 от 09.09.2020 г. по т.д.№4284/2018 г. на САС. С решението в обжалваната му част, след частична отмяна на решение от 13.06.2018 г. по т.д.№1436/2017 г. на СГС, е уважен предявеният от синдиците на „Корпоративна търговска банка” АД /н/ иск по чл.59, ал.5 от ЗБН и е обявена недействителността по отношение на кредиторите на несъстоятелността на банката на извършеното прихващане с изявление на А. Х. Х. с вх.№12012/18.11.2014 г. за сумата от 418 000 лв., освен за частта, която би получила при разпределение на осребреното имущество. В жалбата се излагат съображения за неправилност на решението в посочената част поради съществени нарушения на процесуалните правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа се, че в нарушение на разпоредбата на чл.266 от ГПК не са приети представени пред въззивната инстанция доказателства, а и въззивният съд не е изпълнил задълженията си да прецени представените доказателства в цялост. Навеждат се доводи, че липсва основание за сключване на договора за встъпване в дълг, както и че е налице неправилно приложение на разпоредбата на чл.59, ал.5 от ЗБН /ред., ДВ бр.22 от 2018 г./ и неприложимост на §8 от ПЗР на ЗИД ЗБН – ДВ бр.22 от 2018 г., като противоречащ на Конституцията на Република България, на чл.1 от Допълнителен протокол №1 към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и на практиката на ЕСПЧ по приложението му. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по въпроси, първи, втори и пети от които, уточнени от настоящата инстанция във въпрос №1: 1. Коя е приложимата редакция на разпоредбата на чл.59, ал.5 от ЗБН към прихващанията, извършени преди изменението със Закона за изменение и допълнение на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. – ДВ бр. 98 от 24.11.2014 г., вр. с §8 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за банковата несъстоятелност – ДВ бр.22 от 13.03.2018 г. 2. Различно или идентично е основанието на сделката /договора/ за встъпване в дълг, с основанието, породило първоначалното задължение, в което встъпва новият длъжник. 3. Следва ли да приложи правилата за тълкуване на договорите, съгласно чл.20 от ЗЗД, за да достигне до действителната воля на страните, изразена в тях, при положение, че в конкретния договор има противоречие в отделните уговорки. Поддържат се селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, както и наличие на очевидна неправилност на решението в обжалваната част. Синдиците на „Корпоративна търговска банка” АД /н/ не заявяват становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При постановяване на решението в обжалваната част, въззивният съд не е възприел твърденията на А. Х. за липса на настъпил компенсационен ефект на прихващането, поради нищожност /евентуално - за едностранно разваляне/ на договора за встъпване, съответно – за липса на валидно поето от нея задължение към банката, а оттам – и за липса на правопогасително действие на отправеното от нея изявление за прихващане с вземането й спрямо банката. Посочил е, че от данните по делото не се констатира нито едно от посочените основания, водещи до нищожност на сключения между нея и „Агрокомплект“ ЕАД договор за встъпване в дълг, като не е установен и твърдения от нея факт за постигната между страните по този договор уговорка за поето от „Агрокомплект“ ЕАД под условие и срок задължение да й плати 50% от сумата, до размер на която е предприето встъпването, като останалата част се опрощава /такава уговорка липсва в самия договор за встъпване в дълг, а визираният в отговора на исковата молба анекс към него не е ангажиран като доказателство в производството пред първата инстанция при изрично разпределена доказателствената тежест/. Приел е, че дори и такава уговорка да е постигната, то тя е въпрос на вътрешни отношения между страните, в установяването на които те са ограничени единствено от императивните законови правила, които не им забраняват да прехвърлят помежду си вземания на по–ниска от стойността им цена, респективно не може да бъде споделена теза, че договорът за встъпване в дълг е без основание и с невъзможен предмет, доколкото основанието и предметът му се определят от наличието на валидно задължение на стария длъжник, възникнало от кредитното правоотношение. Изложил е съображения, че е допустимо и разрешено от закона договарянето в полза на трето лице /чл.22, ал.1 от ЗЗД/, каквато е хипотезата при встъпването в чужд дълг по съглашение между стария и новия длъжник, а уговорката за заплащане от страна на стария длъжник в полза на новия на половината от евентуално заплатения от последния дълг, съответстваща на нормата на чл.127, ал.1 ЗЗД, не би могла да се тълкува нито като изявление за опрощаване на съществуващо задължение, нито като отказ от бъдещо такова, респективно договорът /и анексът към него/ не противоречи и на добрите нрави, а доказателства за привидност на договора за встъпване в дълг и в двете й форми не са ангажирани от страна на ответницата, която я твърди. Изразил е становище, че не е установена липса на воля у страните по договора за настъпването на последиците й или за проява на такива по прикрита с нея друга сделка, като дори и да се приеме, че е налице анекс към договора с посоченото от ответницата съдържание, не са налице основания за извод, че той има характер на договор за цесия. Счел е, че наличието на одобрение от страна на кредитора за сключването на договора за встъпване в дълг между стария и новия длъжник не е предпоставка за пораждане на правните му последици, както се настоява в защитата на ответницата, както и че е неоснователно възражението, че е преустановила действието на договорната връзка с изпратеното от нея едностранно изявление за разваляне, получено от банката на 08.06.2017 г. Посочил е, че относимо към изхода на делото е това, че ефектът на изявлението за прихващане на насрещните задължения проявява действието си с факта на получаването му от насрещната страна, а осчетоводяването му представлява само последваща този ефект техническа дейност, като блокирането на сумата по сметките на ответницата цели единствено запазване имуществото на банката в интерес на кредиторите на бъдещата маса на несъстоятелността й до разрешаването на възникналите в евентуалното бъдещо производство правни спорове. За да отмени първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска с правно основание чл.59, ал.5 ЗБН и да обяви за недействително процесното прихващане по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „КТБ” АД /н/, въззивният съд е приел, че прихващането е извършено с изявление, достигнало до банката на 18.11.2014 г., след началната датата н неплатежоспособността на „КТБ“ АД /н/, поради което е приложима действащата, към момента на постановяване на решението, императивна норма на чл.59, ал.5 от ЗБН, на която е придадено обратно действие - от 20.06.2014 г., по силата на §8 от ПЗР на ЗИД ЗБН. С оглед уважаването на този иск въззивният съд е обезсилил решението на първата инстанция, с което искът по чл.59, ал.3 от ЗБН е уважен, като посоченият евентуален иск не е разгледан. При постановяване на решението в обжалваната част, не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Настоящият състав на ВКС намира, че следва да се допусне касационно обжалване по въпроса относно приложимата редакция на чл.59, ал.5 ЗБН към прихващанията, извършени преди изменението със Закона за изменение и допълнение на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. – ДВ бр. 98 от 24.11.2014 г., вр. с § 8 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за банковата несъстоятелност – ДВ бр.22 от 13.03.2018 г. /по отношение на останалите въпроси касационно обжалване не може да бъде допуснато, тъй като същите не са обусловили правната воля на въззивния съд – в мотивите на решението не е възприето становище, че основанието, схващано като непосредствената цел на съвпадането на двете насрещни волеизявления за постигане на допустим правен резултат, на договора за встъпване в дълг и основанието на договора за кредит са идентични, нито че е налице противоречие в отделните уговорки на договора за встъпване в дълг, както предпоставя касаторът/. Този въпрос удовлетворява основния селективен критерий по чл.280, ал.1 от ГПК, като е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, с оглед обявената с решение №8 от 27.05.2021 г. по к.д.№9/2020 г. на Конституционния съд на Република България, противоконституционност на §8 от ПЗР на ЗИД ЗБН. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 8360 лв. Мотивиран от горното Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение