Определение № 331 от 02.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 114/2010 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от Ж. И. Л., чрез пълномощника му адв. В, срещу определение № 45/05.01.2010 г., по ч.гр.д. № 3165/2009 г. на Пловдивски окръжен съд, въззивно гражданско отделение, 9-ти с-в, с което е потвърдено определение № 1164/01.10.2009 г., постановено по гр.д. № 433/2007 г., по описа на Асеновградски районен съд, 2-ри гр.с-в, с което е прекратено производството по делото. Касаторът се е позовал като основания за допускане на касационния контрол на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответниците по частната касационна жалба – ОСЗГ – Асеновград и Д. а. по г. не са депозирали писмен отговор по чл. 276, ал. 1 от ГПК. Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи, приема следното: На първо място, касаторът не е формулирал същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен от въззивната инстанция в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, въпреки дадените му изрични указания в тази насока от ПОС, с разпореждане от 19.01.2010 г. При излагането на същия, по същество той смесва основанията за допускане на касационен контрол с основанията за касиране на въззивния акт, доколкото в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК са изложени доводи за неправилност на въззивния акт (чл. 281, т. 3 от ГПК), но с аргументация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, на наведеното по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основание. На второ място, както бе посочено по-горе, касаторът се е позовал на основанията за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, съгласно които на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните определения, с които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В подкрепа на твърденията си относно първата хипотеза, Л. е представил ТР № 1/17.07.2001 г. на ВКС, което е обаче абсолютно ирелевантно за настоящата хипотеза, доколкото, от една страна, както бе посочено вече, касаторът не е формулирал изрично и ясно материалноправния или процесуалноправния въпрос от значение за конкретното дело, който въззивния съд е разрешил в противоречие с посоченото ТР, поради което настоящият съдебен състав не може да извърши необходимата проверка за противоречие, а от друга страна, т. 5 от визираното ТР разглежда въпроси, които са коренно различни от тези, които Л. разглежда в изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК и във връзка с които се позовава на посочената задължителна съдебна практика на ВКС. По отношение на втората хипотеза за допустимост на касационното обжалване, на която се позовава касаторът, следва да се отбележи, че последният е необходимо не само да възпроизведе законовият текст в изложението си, но и да се обосновано самото основание, т.е. какво е значението на поставения от него „процесуалноправен или материалноправен въпрос” за точното прилагане на закона и за развитието на правото, което последните не са направили. По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в частната касационна жалба основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Водим от горното, Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение